Свети Григорий Палама като изразител на исихастката традиция на Света Гора

Света Гора и Православната църква

Преди всичко трябва да отбележим, че Света гора е неотделима част от Църквата. Тук в особена пълнота се осъществява животът според Христовото Евангелие в Светия Дух, който трябва да живеят всички православни християни. В своя труд „Триади в защита на свещенобезмълвстващите”светителят Григорий пише за атонския подвижник Никифор, който за изповядването на правата вяра бил осъден на изгнание от царстващия тогава император от династията на Палеолозите: „Той избрал най-строгия, т.е. монашеския живот, и се заселил на мястото, едноименно със светостта, на границата между небето и земята – т.е. на Атон, огнището на добродетелите.”

По свидетелството на светите Отци, монашеството е апостолски мъченически живот, защото в монашеството се запазва цялата същност на живота на апостолите и мъчениците. А на Атон монасите живият точно такъв живот.

За да потвърдим това, ще разгледаме как светите Отци говорят за етапите на духовния живот.

Св. Дионисий Ареопагит пише, че в духовния живот може да се разграничат три периода: очистване, просвещение и усъвършенстване.

Преподобният Симеон Нови Богослов разделя своите писания на три вида глави: практически, гностически и богословски.

А свети Григорий Палама пише нравствени, естествени и богословски глави.

Преподобният Максим Изповедник ясно говори за практическа философия, която се състои преди всичко в очистването на сърцето, за естественото съзерцание, т.е. за просвещението на ума, и за мистичното богословие, т.е. за съзерцанието на нетварната светлина.

И преподобният Никодим Светогорец, който съставя и издава „Добротолюбието”, в предговора към него отбелязва, че целта на този сборник е да бъде ръководство за очистване, просвещение и усъвършенстване на ума, чрез нравствена философия, която включва деяние и съзерцание. Тоест и тук виждаме същите етапи на духовния живот: очистване, просвещение и обожение на човека.

Наред с това, според светите Отци, в духовния живот се прави разлика между „деяние” и „съзерцание”. Но това разграничение не противоречи на разграничението на етапите на духовния живот, защото „деянието” е очистването на сърцето, а „съзерцанието” е просвещението на ума и единението с Бога. С други думи, след очистването на сърцето следва съзерцанието. Съзерцанието е, първо, просвещението на ума, а после и съзерцанието на нетварната светлина, като винаги деянието предшества съзерцанието, защото, по думите на св. Григорий Богослов: „Деянието води до съзерцание”.

Ние виждаме, че на Света Гора както по времето на свети Григорий Палама, така и днес, а също и навсякъде по света, където живеят православни християни, има три етапа на духовното усъвършенстване. Всички, които пристигат на Атон, започват с дълбоко покаяние и очистване на сърцето, вследствие на което достигат до просвещение на ума, т.е. до непрестанна умна молитва, и чак тогава някои от тях се сподобяват да съзерцават Бога.

По свидетелството на светителя Филотей, Григорий Палама също преминал всички етапи на този духовен път. Затова свидетелстват и писанията на самия св. Григорий. Например той пише за преподобния Никифор: „като се подчинили на избрани отци, той в началото показал, че може да бъде истински послушен, а като им дали възможност да изпитат неговото смирение, той самият приел от тях опита в изкуството над всички изкуства – исихията, и станал ръководител за тези, които се готвят за борбата с духовете на злобата”.

Тук е описан пътят, който следват атонските подвижници. Отначало те си избират духовен наставник, при когото отиват на послушание. Така започва очистването на сърцето. С Божията помощ, благодарение на този мъдър и внимателен ръководител, те придобиват великия дар на исихията – безмълвието, т.е. свободата на ума от влиянието на разума и страстите, придобиват и непрестанната молитва. А като достигнат това състояние, те на практика познават Бога и стават непогрешими учители и наставници за другите християни.

Техният живот е наистина апостолски. Апостолите, които следвали Христос в продължение на три години, се очистили от своите страсти, от влиянието на злите духове, и в деня на Петдесетница, като получили и дара на Светия Дух, станали членове на Тялото Христово и истински богослови, които свидетелствали за Бога. Атон е изразител на църковния живот, и всички атонски монаси живеят апостолски живот. Света Гора не е само място, а начин на живот. В този смисъл можем да кажем, че светителят Григорий е истински атонски монах и именно в този дух следва да се разглеждат и неговите трудове.

Безмълвието в светоотеческата традиция

Ние вече отбелязахме, че светителят Григорий е изразител на атонската традиция на безмълвен живот, сега ще разгледаме по-подробно какво е това безмълвие според православното учение.

Безмълвието е нужно за очистването и спасението на човека. Свети Григорий Богослов учи, че „за несмущаваното събеседване с Бога трябва да се потопиш в безмълвие и поне донякъде да издигнеш ума си от непостоянното”. Благодарение на безмълвието човекът очиства сърцето и ума си от страстите и по такъв начин придобива общение и единение с Бога. А това единение е и спасението на човека.

Безмълвието се състои „в това, да удържаш сърцето си от това, да даваш вещи и самият ти да ги приемаш от човекоугодие, и всички други подобни действия”. Когато сърцето на човека се освободи от плътското мислене и страстите, когато се преобразят всички сили на душата, т.е. когато се отвърнат от земното и се насочат към Бога, тогава човекът постига истинското безмълвие. Преподобният Йоан Лествичник пише, че „безмълвието на душата е благочинието на помислите и неокрадената мисъл”. Затова безмълвието е вътрешно духовно състояние, и то е пребиваване в Бога.

Светите Отци правят разлика между външното безмълвие и вътрешното безмълвие.

Външното безмълвие е освобождението на тялото от светските страсти, а вътрешното безмълвие е освобождението на сърцето от образи, фантазии и грижи. Външното, телесното безмълвие обикновено се изразява в стремежа максимално да се ограничи влиянието на външните неща, които чрез нашите сетива въздействат на душата. А вътрешното душевно безмълвие се състои в това, че умът придобива сила да не приема никакви изкушаващи фантазии. Така човешкият ум се отдалечава от външния свят и влиза в сърцето, където и трябва да бъде. Така човекът придобива в сърцето си мир, и Бог му се открива там.

Светителят Григорий Палама живял в свещено безмълвие. Като се заселил в уединено място и пребивавал в непрестанна молитва, той придобил и дара на безмълвието на душата. Благодарение на този опит свети Григорий можал да отбие и новата ерес, която била насочена срещу основите на Православието. Той не просто възприел учението на светите Отци, но се сподобил да възприеме от отците и техния начин на живот и затова можел да учи и другите като тях.

Светителят Григорий Палама за безмълвието

От творенията на светителя Григорий виждаме, че той не само знае какво е това исихазъм, но и, че самият той живее безмълвен живот. За това свидетелстват на първо място съчиненията му в спора с Варлаам и на второ място неговите архипастирски беседи към солунското паство.

Спорът с Варлаам

Свети Григорий не искал да оставя атонското безмълвие, но като отстъпил на молбите на братята и като разбрал, че истинската вяра е в опасност, влязъл в борба с Варлаам. Той водил тази борба с дълбоко смирение. В едно от писмата към Варлаам св. Григорий пише, че изобличавайки го за грешките по важните богословски въпроси, той продължава да се отнася към него с предишната любов. Свети Григорий Палама нарича Варлаам „много мъдър човек”, „най-добър от тези, които обичат и са обичани”, и подчертава, че въпреки разногласията е необходимо да се запази мирът. Той предлага на Варлаам даже да се срещнат и да се поздравят с братска прегръдка и свят поздрав.

Всичко това свидетелства, че душата на свети Григорий винаги, и дори по време на спора с Варлаам,запазвала вътрешния мир и безмълвие. Благодарение на това той могъл да противостои на еретическите заблуждения и в същото време да пребивава в мир и любов. Така виждаме, че и в конфликтни ситуации той запазвал мирната настройка на душата си.

Тук бих искал да се спрем на няколко момента от първата триада „В защита на свещенобезмълвстващите”. В тази триада се разглеждат три въпроса.

Първият е за отношението между двата вида мъдрост – светската и божествената.

Вторият е свързан с умната молитва, т.е. със завръщането на ума в сърцето и пребиваването му там.

А третия се отнася за нетварната светлина.

В първата част на първата триада св. Григорий Палама опровергава мнението на Варлаам за това, че човешкото знание е дар от Бога и има равно и дори по-голямо значение от мъдростта на пророците и апостолите. Св. Григорий показва, че Варлаам е достигнал до грешни заключения, защото се опира на човешки знания. Варлаам например смятал, че за да се достигне (духовно) съвършенството, трябва да се овладее светската мъдрост (наука, знание). Като не се съгласява с това, св. Григорий утвърждава, че целта на човека е в това, да се уподоби на Бога. След грехопадението човекът загубил своя устрем към подобието на Бога и образът Божий се помрачил. Затова целта на човека сега е да очисти образа, и „плътската мъдрост” не може да му помогне за това. Тъй както помрачаването на образа става чрез греха, така и, когато човека се отвърне от греха, придобие вътрешна молитва, живее по заповедите на Христос и достигне до съзерцание, той действително реализира в себе си присъщия му образ Божий. Затова философският път и християнският път имат различна основа.

Свети Григорий особено подчертава, че човекът очиства образа Божий в себе си чрез изпълнението на Христовите заповеди и чрез силата на Христовия Кръст. Той привежда за пример свети Йоан Предтеча и Самия Господ. Свети Йоан, който се оказал най-великият от пророците, от детска възраст живял в пустинята, където не е могъл да получи никакво образование, нито да се запознае със спасителната, според Варлаам, философия. В пустинята нямало нито книги, нито учители по светска мъдрост. Също и земният живот на Христос свидетелства за това. Когато един юноша попитал Господа, какво трябва да направи, за да придобие спасение и вечен живот, Господ не казал: „Ако искаш да бъдеш съвършен, заеми се с философия, изучавай науките, натрупай в себе си знание за света”, но казал: „Продай всичко, що имаш, и раздай на сиромаси, и ще имаш съкровище на небето: па дойди и върви след Мене,като вземеш кръста си”(Марк 10:21). Затова, за да посрами мъдреците, Господ призвал неграмотните рибари.

Свети Григорий се обръща и към посланията на св. апостол Павел, и основно към посланието към Коринтяните, където се казва, че Христос призова хора некнижни,„за да посрами мъдрите”, че Бог превърнал мъдростта на този свят в безумие, че със своята мъдрост светът не позна Бога и че на Бога бе благоугодно чрез безумството на проповедта да спаси вярващите. После св. Григорий се позовава на св. Василий Велики и на Григорий Ниский и прави разлика между мъдростта от Светия Дух и бесовската човешка мъдрост, като предупреждава монасите да не се стремят към тази светска мъдрост. В края на тази част от своите „Триади” свети Григорий казва, че външната мъдрост се смята за „суетна и презряна от нашите свети отци, и особено от онези от тях, които я познават от опит”.

Във втората част от първата триада свети Григорий говори за молитвата, когато умът е съсредоточен в сърцето. Варлаам и неговите последователи твърдели, че напротив, умът трябва да бъде изведен от тялото. Като отговаря на това твърдение, което се основава на философските възгледи на Платон за света на идеите, според които тялото е тъмница за душата и спасението на човека се състои в освобождението на душата от тялото, св. Григорий привежда думите на апостол Павел: „тялото ви е храм на Духа Светаго, който живее във вас” (1Кор. 6:19), „Негов дом пък сме ние” (Eвр. 3:6), както казва Господ: „ще се поселя в тях и ще ходя между тях; ще им бъда Бог, а те ще бъдат Мой народ” (2Кор. 6:16). Свети Григорий, подчертава, че тялото на човека не е зло само по себе си. Зло и грях е пребиваването на ума в телесните помисли. Когато човекът очисти тялото си с въздържание, гневната и желателната част на душата – с въздържание и любов, а разумната част – с непрестанната молитва, тогава той ще види в сърцето си Божията благодат.

После свети Григорий се обръща към антропологическия въпрос за същността на човешкия ум и казва, че сърцето е вместилище на разумната част на душата и основен телесен орган. Той казва, че умът се намира в телесния орган на сърцето не просто като в съд, но като в орган, който управлява цялото тяло. Затова трябва да се стремим да върнем ума в сърцето, където е неговото естествено място. Безмълвникът въвежда ума си в душата, но не отделен от нея, а по подобен начин, който виждаме у Бога. Както у Бога и има същност и енергия, така и душата има същност и енергия. Енергията на душата, която чрез разума и сетивата се излива навън, към тварния свят, трябва да се върне в сърцето. На новоначалните в това дело може да помогне задържането на дишането при молитвата.

В отговор на подигравките на Варлаам към тази практика св. Григорий направил много важни богословски наблюдения. Кръговото движение на ума, т.е. възвръщането му от външния свят в сърцето и от там възхождането му към Бога, е единственият начин и неизмамен път за придобиване на чисто познание за Бога. Св. Григорий разглежда и участието на човешкото тяло в молитвата, и конкретно освещаването на тялото като цяло. Така особеното приведено положение на тялото наподобява вътрешното кръговото движение на ума и способства за връщането на ума в сърцето. Като защитава исихастите от някой поддръжници на Варлаам, които с насмешка ги наричали „пъпосазерцатели”, тъй като в началните етапи на молитвата те накланяли тялото си на дъга и привеждали глава надолу към стомаха си, свети Григорий привежда като пример пророк Илия, който, молейки се да спре многогодишната суша, склонил глава към коленете си и обърнал ума към сърцето.

В третата част на първата триада св. Григорий разглежда плодовете на молитвата: съзерцанието на нетварната светлина и Божественото познание. Варлаам утвърждавал, че всяка светлина, която се възприема от сетивните органи, е тварна и следователно е по-долу от всичко, което се възприема чрез ума, като под ум той разбирал разума на човека. Въз основа на това той смятал, че философите са по-горе от пророците и апостолите, които съзерцавали нетварната светлина.

В тази част св. Григорий засяга и много други въпроси, които се оказали в центъра на споровете с Варлаам. Отначало св. Григорий цитира светоотеческите писания, според които акцентът в началото на духовния живот не е в изучаването на Свещеното Писание, а в очистването на душата, защото само тогава може да се разбере духът на Писанието. Той цитира светите Отци, за да покаже, че и тялото участва в умната молитва. Често самото сърце изпитва трепет от приближаването на благодатта, а друг път в устата на тези, които се молят или възнасят хвала на Бога, се появява приятен вкус. И това също е действие на Божията благодат.

После свети Григорий прави разлика между светлината от земното знание и нетварната светлина на Светия Дух. Той казва, че човешкото знание не е светлина за душата, съзерцанието на нетварната светлина от светите им дава да видят покрова на обожението. Цитирайки светите Отци и потвърждавайки техните думи със своя духовен опит, свети Григорий казва, че човекът може да достигне до съзерцание на нетварната светлина.

Тази светлина не е символ и творение, а е сияние и светлина на самото Божество. Таворската светлина не е някаква скрита природа на Христос, а е самото Божество. В края на третата част свети Григорий говори за голямата разлика между богословието и богосъзерцанието. Богословът може да говори за Бога, дори и без да има собствен опит от общението с Бога, а боговидец е този, който лично е видял Бога. Богословието се отличава от богосъзерцанието така, както, да знаеш за нещо, се отличава от това, да имаш същото нещо.

Свети Григорий многократно се обръща към темата за Божественото познание. Той твърди, че съзерцанието на нетварната светлина е единението на човека с Бога и е истинското богопознание и единение на човека с Бога. Това общение дава истинското познание за Бога. Истинското познание на Бога превъзхожда всяко тварно човешко понятие и знание. Затова свети Григорий казва, че в Църквата пророците се почитат несравнимо повече от философите, защото пророците от Стария и Новия Завет са придобили дара да познават Бога, а философите могат само да изграждат хипотези за Него.

Като разгледахме първата триада от труда на Свети Григорий „В защита на свещенобезмълвстващите”, ние се убедихме, че той е бил истински исихаст и изразявал духовния опит, който придобил на Света Гора.

Беседите на свети Григорий

Освен полемическите трудове, са се запазили и беседите на св. Григорий Палама, в които също намира израз безмълвният опит от живота на Света Гора. Някои беседи са обърнати към атонски монаси, но по-голямата част от беседите са насочени към паството на св. Григорий в Солун. Важното е, че когато се обръща към миряните, светителят говори за умната молитва, като така показва, че между монашеството и християнския живот в света няма принципно различие. От всички многочислени места в беседите на светителя, посветени на безмълвието, бих искал да се спра по-подробно на четири.

Първото място е в тълкуванието на притчата за митаря фарисея.

Тълкувайки притчата за митаря и фарисея, св. Григорий Палама подробно анализира молитвата на митаря и я разглежда като образец за исихастката молитва. Господ казва за митаря: „А митарят, като стоеше надалеч, не смееше дори да подигне очи към небето; но удряше се в гърди и казваше: Боже, бъди милостив към мене грешника!” Св. Григорий пита: „Виждате ли какво смирение, каква вяра и самообвинение? Виждате ли как с молитвата на този митар се е съчетало крайното смирение в помислите и чувствата, а към това се е добавило и съкрушение на сърцето”. Думите „стоеше надалеч” свидетелстват за смирението и самообвинението му. Христос казва „стоеше”, „и с това се показва стоене в продължение на дълго време, а също и продължителността на молитвата и на думите за умилостивяване (на Бога)”. „Митарят не дръзвал дори да повдигне очи към небето. Самото му стоене показвало и търпение, и покорност, и не само в положението на жалък роб, но и на осъден”. Тази молитва и това положение на тялото показват „осъждането на себе си и самообвинение”. „От силното съкрушение той удрял себе си в гърдите, дълбоко скърбейки и издавайки стенания, и наклонил глава като осъден”, „нищо друго не прибавял и не измислял, той внимавал само върху себе си и в Бога, повтаряйки отново и отново само това кратко прошение: „Боже, бъди милостив към мене грешника!”, което е и най-полезният вид молитва”.

Второто място е беседата за притчата за блудния син

Светителят Григорий Палама тълкува и притчата за блудния син (Лука 15:11-32) от исихастка гледна точка. Там св. евангелист Лука разказва: „Не след много дни, младият син, като събра всичко, отиде в далечна страна, и там прахоса имота си, като живееше разпътно.” (Лука 15:13). Св. Григорий Палама разглежда тази притча не от нравствена, а от богословска гледна точка. Св. Григорий, който има ум Христов и пребивава в Духа, достига до истинското значение на притчата. Той разбира, че грехопадението на човека, така нареченият „прародителски грях” (προπατορικό ἁμάρτημα), е помрачаване и умъртвяване на ума, а възкресението на човека – това е оживотворяване на мъртвия ум. В тази светлина св. Григорий Палама тълкува и притчата за блудния син.

Умът (ὁ νοῦς) – това е истинското богатство на човека. „Нашият имот и богатство е преди всичко вроденият ни ум. Докато следваме спасителния път, умът е съсредоточен в самия себе си и в Първия и Най-висш Ум – Бога...”. Нашето спасение е в това, че имаме ума си в Бога. Когато отваряме вратите на страстите, тогава нашият ум „веднага се разпилява, блуждаейки около плътските и земните неща, около различните наслади и страстните помисли, свързани с тях”. Тогава човешкият ум става блуден. Богатството на ума е мъдростта (ἡ φρόνηση), и тя различава доброто от злото, докато ние спазваме Христовите заповеди. Ако умът се отдалечи от Бога, тогава и мъдростта се пропилява в блуд и безразсъдство.

Човешката душа има, освен разумна (λόγο), също и желателна (ἐπιθνμία) и раздразнителна (θυμό) част. В естественото си състояние умът на човека„простира желанието си към единия и истинен Бог, Единствения благ, Единствения желан, Единствения, Който дава наслада, непремесена с никаква печал”. Когато умът се намира в неестествено състояние, тоест когато се отдалечава от Бога и затова се помрачава, тогава желанието (γ επιθυμία) „се разпилява във всевъзможни стремежи към услаждане – ту към пожелаване на ненужни ястия, ту към пожелаване на нескромни тела, ту към пожелаване на неполезни неща, а понякога – към пожелаване на празна и безполезна слава”. Това става с желателната сила на душата.

Но когато умът се намира в естественото си състояние, тоест когато е съединен с Бога, тогава той предизвиква в нас гняв (τον θυμό) само срещу дявола и използва мъжеството на душата за борба срещу духовете на злото и страстите. „А ако (умът) не се държи за божествените заповеди на въоръжилия го Владика, тогава воюва срещу ближните си, предава се на гняв срещу съплеменниците си, изпада в ярост срещу онези, които не одобряват безумните му стремежи, и, уви, човекът става човекоубиец...”.

Третото място е беседата за Въведение Богородично

Там свети Григорий Палама разглежда пребиваването на Богородица в Светая светих. Въпреки че то не е описано в Писанието, този факт е неотменна част от православното Предание. Църквата е развила учение за въведението на Богородица в храма и е установила празник, посветен на това събитие. Свети Григорий анализира това църковно учение от богословска гледна точка.

В храма Богородица живяла като в рая. „Тя живяла подвижнически живот, затворен, свободен от грижи и скърби, непричастен на низки страсти, превъзхождащ наслажденията на този свят, които не са освободени от скръб. Живеела само за Бога: виждана само от Бога, хранена само от Бога, пазена само от Бога, Който благодарение на нея щял да се всели между нас. Тя самата всецяло гледала само Бога и, имайки в Бога наслаждение, непрестанно внимавала в Него”.

Като се освободила от веществените вериги и като отхвърлила състраданието към своето собствено тяло, „Тя събрала ума си съсредоточен в самия себе си, във внимание и в непрестанна божествена молитва. Благодарение на това Тя станала съвършена и била над всяка нечистота на помислите, и така прокарала нов и необикновен път към небесата, който аз ще нарека умозрително мълчание. И като предала своя ум на този път, се издигнала по-високо от всяка твар, и дори повече, отколкото Моисей, видяла славата Божия и съзерцавала Божията благодат…”. В Светая светих Богородица била потопена в умната молитва и по такъв начин придобила исихия – мълчание на ума. Тя съзерцавала Славата Божия по-добре и от Моисей, т.е. достигнала Божествено съзерцание. А тъй като съзерцанието на Бога е единение с Него, това значи, че преди зачатието на Христос, Богородица вече била съединена с триединния Бог.

Чрез този пример свети Григорий показва пътя за постигане на истинското богословие. Между говоренето за Бога и срещата с със Самия Бог има огромна разлика. За да говориш за Бога, е необходим дар слово и изкуството на красноречието. Необходими са също логически тълкования и примери от обикновения живот, които се възприемат от сетивата ни. Така могат да разсъждават за Бога и много от мъдреците на този век и даже хора, които не са се очистили от греховете. Но да станеш истински близък на Бога, не е възможно, ако „при очистването ние не излезем от себе си, или по-точно казано, ако не застанем над себе си, като оставим при сетивата всичко онова, което се възприема чрез тях, и като се издигнем над разсъжденията и заключенията (λογισμῶν καὶ συλλογισμῶν), над всяко знание и над самата мисъл, и така всецяло да се окажем в действието на духовното чувство, за което самият Соломон е предрекъл, като го нарекъл божествено чувство…”. Само човекът, който се издигне над мисленето и над самия разум, може да се съедини с Бога. Този път на богообщение, т.е. пътя на умозрителното безмълвие, избрала Богородица. „Девата, търсейки… намерила ръководител в свещеното безмълвие (ἡσυχίαν): в мълчанието, което е постоянство и ред на ума, забравяне на низките неща, познание на висшите тайни, и обръщане на помисъла към по-доброто…” Това безмълвие е пътя към истинското съзерцание, което „единствено се явява показател за това, че душата е наистина здрава”. Всяка добродетел е лекарство за душевните немощи и страсти, а съзерцанието се явява като плод на здравата душа. По пътя на съзерцанието човекът се обожава, „като достига това не с чрез разсъдъчни аналогии…, но по пътя на вътрешната дисциплина, основана на безмълвието”. Богородица достигнала безмълвие и Божествено съзерцание в храма и придобила общение (τήν κοινωνία) с триединния Бог. И всички, които се стремят към такова съзерцание, т.е. към спасение, трябва да следват пътя на Богородица – пътя на свещеното безмълвие. Това е единственият път.

И накрая, четвъртия пример на исихасткото учение от беседите на св. Григорий е поучението върху откъса от Стария Завет, където се казва:„...и в седмия ден си почина от всички Свои дела, що бе сътворил и създал. Бог благослови седмия ден и го освети, защото в него си почина от всички Свои дела, що бе сътворил и създал”. Свети Григорий обяснява, че има такива дела Божий, „които Той не е започвал да върши и от които не е починал”, както казва и Самият Христос, когато ни ги открива: „Моят Отец досега работи, и Аз работя” (Йоан 5:17). Безначалното дело Божие е знанието за всичко съществуващо и предзнанието за всичко, имащо да стане. Освен това, безначалното и непочиващо Божие дело има съд и промисъл. Защото всичко съществуващо и преди своето създаване, се нуждаело от божествено определение (съд) и промисъл, за да приеме битие, но и след своето създаване се нуждае от същото, „за да не погине с времето, а, в един случай, с течение на времето да се промени за своя или всеобща полза, или, в друг случай, за да пребивава неизменно”. С други думи, Бог със Своята нетварна енергия, наричана също промисъл, продължава да направлява цялото творение към пълнотата на неговото предназначение. Господ управлява творението със Своя промисъл. Също така безначалного Божие дело включва и „вниманието в Себе Си, защото безначално, Той бил подтикът към самосъзерцание”.

Но ако Бог не е започвал и не е преставал да твори, за каква негова почивка и упокоение става дума? Защо Моисей, казва, че Бог си починал от делата си?

Упокоението е „своеобразно възвръщане… от долния свят, към този, който принадлежи на по-добрата и надсветовна сфера”. Бог през шестте дни на творението бил „извън Самия Себе Си поради преизобилната Си благост”. Той слязъл човеколюбиво в нашия чувствен свят. А в седмия ден се върнал в свойствената Му висота, която Той, в същото време, не бил напускал. И покоят на този ден бил благословен, за да ни научи и нас да възхождаме „в онзи покой, който е в нашето умно съзерцание, за да може чрез него нашата мисъл да възхожда към Бога”. По думите на св. Григорий Палама, към този покой ни подбужда да се стремим и апостол Павел, като казва: „за Божия народ още остава почивка съботна. Защото, който е влязъл в покоището Му, той и сам е починал от делата си, както Бог от Своите... И тъй, нека се постараем да влезем в онова покоище” (Eвр. 4:9-11).

Нашият истински покой е реалността на исихазма, умното безмълвие, което представлява прекъсване на действието на света в нас и възвръщане на ума в сърцето. Свети Григорий казва, че отначало, докато се отклоняваме от приземяващите и много мъчни грижи и съответните им дела, ние първо внимаваме със слуха си към учението на Духа. После възприемаме в ума си тези думи на учението на Духа и упражняваме ума си в тях, като в избора на душата си ги предпочитаме преди всяка страст и всеки земен помисъл.

„Когато и от всяко съждение, дори и да е добро, отклоняваш своя ум и целия го събираш в него самия, чрез метода на твърдото внимание и непрестанна молитва, то тогава по този начин ще влезеш и ти в  Божествения покой и ще получиш благословението на седмия ден, пребивавайки в съмосъзерцание, и чрез самосъзерцанието ще бъдеш издиган към богосъзерцание”.

Духовното безмълвие, описано от светите Отци исихасти, това е пътят, който води към Божествения покой, т.е. към съзерцанието на Бога. И ние смятаме, че именно исихасткият живот прави човека православен. Това е основата на всички догмати и истини на вярата. Извън това няма истинско богословие.

След всичко, което приведохме, става очевидно, че св. Григорий Палама е изразител на исихасткия начин на живот на Света Гора. Неговият живот на Атон, послушанието му на опитните духовници и придобитият там опит го направили истински богослов и велик отец на Църквата. Всички негови трудове – и полемичните трактати, и пастирските наставления – свидетелстват за безмълвния исихастки живот. Той бил истински атонски монах, т. е. истински православен християнин.