Среща с истинския Човек

Проповед на иконом Василий Шаган в Четвърта неделя след Пасха – на Разслабения. 29.04.2018 г., храм „Св. Николай Чудотворец”, Варна.

В името на Отца и Сина и Светия Дух!

Братя и сестри,
В поредната неделя след Пасха чухме Евангелието за разслабения – до болка познато нам както с чудото, което Христос направи върху разслабения от 38 години, така и с въпросите, които си задаваме за своето духовно състояние. Защото цялата къпалня Витезда е образ на този свят, в който живеем, свят, в който един човек в нужда възкликва: „Нямам си човек”… Да, братя и сестри, светът, в който живеем, е свят, в който егоизмът като че ли първенствува във всеки един от нас и във всичко. Дори в религиозен план, и там ние подхождаме егоистично, като се грижим само за себе си и за своето духовно състояние, само за своето семейство или за своя народ, или за своята страна, или за своята класа, или за своята партия. В този егоизъм, с който всеки един от нас се е сблъсквал, сме се чувствали като този разслабен тежко болен човек и смеси казвали: „Ех, нямам си човек”. Какво ли е състоянието на човека да изпитва този егоизъм навсякъде, в това число и в себе си? Състояние на духовна празнота, в което като че ли нищо не можеш да направиш със себе си и с целия околен свят. Състояние, в което ние много често стигаме до отчаяние и не ни се живее. Но ето, в този свят, както тогава в къпалнята Витезда, се яви Христос – истинският Човек, който не подмина равнодушно онзи, когото бяха подминавали 38 години. Спря се до него и го попита нещо, и може би това са най-силните думи в днешното Евангелие: „Искаш ли да оздравееш?”

Много често, когато и ние изпитваме някакви тежки духовни, а и не само духовни, но и телесни страдания в този свят, искаме да се изцерим. Но забележете какво отговаря на разслабения Христос: Ако искаш да се изцериш, вземи одъра си и тръгни. И в нашето тежко състояние, когато се отчайваме поради своята духовна разслабеност, ние получаваме, ако не от Господа, то от по-опитните или от свещениците, или по някакъв друг начин, това решително наставление или препоръка: Ако искаш да оздравееш, направи нещо със себе си, за да тръгнеш; опитай се изцяло да промениш своята нагласа спрямо живота и спрямо света, опитай се да промениш своето отношение със своите близки, да превъзмогнеш своята неприязън или да простиш; опитай се да не хленчиш за това, което не получаваш, а да благодариш за всичко, което имаш (…)

В света на егоизма не бива да се опитваме постоянно да сме като хората, които ни заобикалят, нека да видим себе си и своя живот, когато сме насаме с Бога. И тогава Христос, Който се яви на разслабения във Витезда, ще се яви по незнаен за нас начин като истинския Човек, с Когото и ние ще можем да намерим онова, което намери разслабения при тази среща… И ние днес, братя и сестри, лежим на одъра на своята разслабеност и в своята леност и нерешителност не искаме като че ли нищо да променим. Или не намираме сили да променим нещо в своя живот. А трябва не да лежим, а да го вземем в ръцете си и да тръгнем с идеята да спасим себе си чрез своята личностна промяна… Но много често, когато усещаме, че нещо трябва да променим, отлагаме този момент на промяна… Ще му дойде времето и ще се взема в ръце. Ето ще мине постът, или ето, сега през поста… Но колко често сме се спъвали в това безумно разсъждение, защото като че ли никога не настъпва това решително желание – тотално да променим себе си, да се изправим и да тръгнем. И като сложим ръка на сърцето си, разсъждавайки за своя живот, няма как всеки от нас да не признае, че иска да оздравее, че иска да се промени, че иска да стане поне малко по-добър от това, което е. Но за тази промяна, братя и сестри, Христос, Който може всичко да промени и е истинският Човек, и не е равнодушен спрямо нас, и е наш приятел и учител, иска да чуе и види от нас тази решителност.

Ето и днес сме в Божия храм, като в утробата на нашия Отец небесен. И чухме за човек, който на въпроса, иска ли да се изцери, отговаря решително „Да” – а не „Да, но по-късно… след година”. И Христос не се явява като спасител, който да го вземе и да го спусне във водата, а му предлага сам да стане и да тръгне. Така и ние трябва да скъсаме с това старозаветно мислене – „Ако някога ми се случи, ако някой ми помогне”… Изправете се, вземете живота си в ръце и се уповавайте на Господа още от мига, в който сте осъзнали своята немощ и че искате да бъдете променени, оздравени, изцелени и изправени. Но защо не сме така решителни днес? Какво ни спира, дори младите? (…)