Притчата за блудния син

Светителят Григорий Палама тълкува притчата за блудния син (вж. Лука 15:11-32) от исихастка гледна точка. Св. евангелист Лука разказва: „Не след много дни, младият син, като събра всичко, отиде в далечна страна, и там прахоса имота си, като живееше разпътно.” (Лука 15:13). Св. Григорий Палама разглежда тази притча не от нравствена, а от богословска гледна точка. Св. Григорий, който има ум Христов и пребивава в Духа, достига до истинското значение на притчата. Той разбира, че грехопадението на човека, така нареченият „прародителски грях” (προπατορικό ἁμάρτημα), е помрачаване и умъртвяване на ума, а възкресението на човека – това е оживотворяване на мъртвия ум. В тази светлина св. Григорий Палама тълкува и притчата за блудния син.

Умът (ὁ νοῦς) – това е истинското богатство на човека. „Нашият имот и богатство е преди всичко вроденият ни ум. Докато следваме спасителния път, умът е съсредоточен в самия себе си и в Първия и Най-висш Ум – Бога...”(1). Нашето спасение е в това, че имаме ума си в Бога. Когато отваряме вратите на страстите, тогава нашият ум „веднага се разпилява, блуждаейки около плътските и земните неща, около различните наслади и страстните помисли, свързани с тях”(2). Тогава човешкият ум става блуден. Богатството на ума е мъдростта (ἡ φρόνηση), и тя различава доброто от злото, докато ние спазваме Христовите заповеди. Ако умът се отдалечи от Бога, тогава и мъдростта се пропилява в блуд и безразсъдство.

Човешката душа има, освен разумна (λόγο), желателна (ἐπιθνμία) и раздразнителна (θυμό) част. В естественото си състояние умът на човека „простира желанието си към единия и истинен Бог, Единствения благ, Единствения желан, Единствения, Който дава наслада, непремесена с никаква печал”(3). Когато умът се намира в неестествено състояние, тоест когато се отдалечава от Бога и затова се помрачава, тогава желанието (γ επιθυμία) „се разпилява във всевъзможни стремежи към услаждане – ту към пожелаване на ненужни ястия, ту към пожелаване на нескромни тела, ту към пожелаване на неполезни неща, а понякога – към пожелаване на празна и безполезна слава”. Това става с желателната сила на душата.

Но когато умът се намира в естественото си състояние, тоест когато е съединен с Бога, тогава той предизвиква в нас гняв (τον θυμό) само срещу дявола и използва мъжеството на душата за борба срещу духовете на злото и страстите. „А ако (умът) не се държи за божествените заповеди на въоръжилия го Владика, тогава воюва срещу ближните си, предава се на гняв срещу съплеменниците си, изпада в ярост срещу онези, които не одобряват безумните му стремежи, и, уви, човекът става човекоубиец...”(4).
_______________________

(1-4) Цитатите в текста са съгласувани с българското издание на „Беседи (омилии) върху Постния Триод” (Омилия трета) на св. Григорий Палама, Православно отечество, 2015 г.
 

Из: „Св. Григорий Палама като светогорец”, III гл.: Св. Григорий Палама като изразител на исихастката традиция на Света Гора: Беседи, митрополит Йеротей (Влахос), Свято-Троицкая Сергиева лавра, 2011

Превод от руски език: Борислав Аврамов
Източник: azbyka.ru