Една война за всички

В Бесарабия, която се намира на територията на днешна Молдова, не е имало много военни действия по време на Отечествената война. Немците само са минавали, настъпвайки или отстъпвайки, имало е някои откъслечни боеве. От родителите си знам, че немските войници мирно са преминавали и са искали от населението само храна. А някои  плащали с шоколад за децата.

Като ученици всяка година покрай честването на Победата - 9 май, винаги чествахме и ветераните. Сред тях имаше от всякакви народности, дори и цигани, обикновено придошли в нашето малко българско градче. Сред ветераните нямаше само българи. Българите не са били пращани на фронта, заради съюзничеството на България /за известно време/ с Германия. Всички здрави мъже обаче, са били пращани в тила да работят за фронта в добива на руда, въглища, производство на техника. За производство на оръжие никога не бях чувал, сега предполагам, че по ясни причини до това не са ги допускали.  И както не са били пращани на фронта, така работата им в тила се е отразила доста на семействата им. Загубите не могат да се сравнят с тези на загиналите на фронта, но семейни трагедии имаше. Войната се отрази на всички, дори и на тези, които  „воюваха” в тила.

Ще ви разкажа как войната се отрази на моето семейство.

Дядо ми по бащина линия, на чието име съм кръстен, имал още двама братя. В началото на войната и тримата били пратени на Урал да работят за фронта. Дядо ми бил големият брат и само той имал свое семейство - оставил жена си и двамата си сина, единият от които е баща ми. Мястото, в което били пратени било доста сурово. По време на война, когато всичко се е пращало за фронта, животът бил съвсем беден. Трудно било на младите мъже да оцеляват сами. По тази причина доста от тях си намирали някоя местна невеста или вдовица, чийто мъж е загинал на фронта и така преживявали по-лесно. Имало кой да ги изпере или да им приготви нещо за ядене, или просто по човешки да ги стопли. Така най-малкият брат се е оженил и останал там завинаги. В родното място на дядо ми тръгнали слухове, че и той си е намерил някаква жена. „Добронамерените” хора не давали мира на баба ми Анна. Тя много го обичала и не вярвала на хорските приказки. Винаги си казвала: „Не вярвам, че Васил може да се ожени, но ако е вярно, искам само да го видя да си дойде, тогава мога и да умра.” Дошло време да се завърне дядо ми от съветския тил, посрещнала го баба ми. Сутринта събрала дрехите му да ги изпере, отишла на кладенеца, паднала до него и умряла.

Така започнали сирашките години на баща ми и брат му.  Тогава за тях най-много се е грижел дядо им Иван – инвалид от първата световна война. В тази война бесарабските българи са участвали наравно с всички. В нея е загинал прадядо ми по майчина линия Костадин.

Оказало се обаче, че дядо ми Васил наистина имал жена на Урал. Като свършила  войната, решил да се върне при законната си съпруга и децата си. Случилото се на кладенеца накарало дядо ми да се върне и да докара рускинята от Урал. Тя никак не се харесала на прадядо ми, не се грижила за децата и той я е изгонил. Бил много строг и много държал на внуците си. После дядо ми направил още един опит с друга жена, но прадядо ми изгонил и нея. Аз познавам жената на дядо ми, баба Мария, която му беше родила още един син и тя все казвала на майка ми: „Ако свекърът ми беше жив, и мен щеше да изгони”. Може да се каже, че баща ми и брат му са израстнали без майка и това доста се е отразило на характера на баща ми, а и на моя.

Баба Шура беше от жените, дошли от Сибир с нашите българи. Била вдовица от войната, още в първите месеци мъжът й загинал на фронта. В Сибир  я срещнал Тодор от нашето градче, който работил в добива на дърва за фронта. Бил ерген и се оженили. За да дойде в Бесарабия, баба Шура трябвало да остави дъщеря си от първия брак в Сибир. Тук тя роди на Тодор  други деца. Цял живот страдаше за родното си място и за дъщеря си, с която въпреки всичко поддържаше връзка. Баба Шура беше нашата баба, от нея си спомням най-хубавите приказки и солената червена риба, която дъщеря й пращаше от Сибир.

На 9 май в нашето градче Тараклия се почита паметта на една медицинска сестра – Майя Серебряк, загинала с още няколко войници в престрелка наблизо. На централния площад, където са погребани, стои красив паметник. Тя е загинала много млада,  а е родена далече оттук, някъде в Русия. Спомням си как сестрите й идваха на честванията да се поклонят на гроба на сестра си, дала живота си толкова млада и погребана далеч от родното си място.

Разказах тази  история, защото войната е една за всички - за тези на фронта и за онези в тила, за тези, които ги чакаха и за онези, които се родиха след войната.

Най-страшното в Бесарабия се случило след войната и пак заради войната. Става дума за глада през 1946-47 година, когато са умрели хиляди хора. Тогава пострадало всяко семейство  на бесарабски българи и не само на бесарабски, разбира се. Историята е следната:

По нареждане на съветското правителство предната година от населението на Бесарабия били иззети всички хранителни запаси. Трябвало да се изхранват големите градове и най-вече Москва. След войната всичко, в това число и земеделието, било напълно сринато. На следващата година, годината след изземването, в Молдова и южна Украйна настъпва голяма суша и земята не ражда нищо. Запасите не били възстановени и хората започнали да умират от глад. Нямало семейство, което да не е загубило някого в годината на страшния  глад. Моите родители са били деца и си спомняха тази година. Винаги, когато не ни се ядеше нещо или не почитахме хляба, ни казваха:  „Ееех, вие не знаете какво е глад.”  

70 години от края на войната и от великата Победа има опити за преосмисляне и дори прекрояване на историческите военни събития и политики от Втората световна. Някои дори се страхуват, че се правят опити да се изземе Победата от победителите.

Паметта за страшната война и за Победата остава жива в личните човешки истории, а също и в характера, културата и душите на онези, които помнят.