По Твоята дума ще хвърля мрежата (Лука 5:1-11)

Проповед на о. Илия Попов за доверието и недоверието в Божия промисъл според Евангелския текст (Лука 5:1-11) и Апостолското четиво (Гал. 4:22-31) в Неделя първа след Неделя подир Въздвижение. 23.09.2018, храм „Св. Николай Чудотворец”, Варна

Възлюбени в Господа братя и сестри,
Откъсът от Апостола (Гал. 22-31), който днес чухме, неслучайно е поставен от светите Отци на Църквата да се чете преди днешното св. Евангелие.В него научаваме нещо изключително важно – за онова, що е нашата лична воля, и що е Божията воля спрямо нас.

Доста често ние правим планове за нашия живот, работим за реализирането на някаква идея, от сутрин до вечер мислим по някакъв проблем и въпреки това нещата не се случват. Не става така, както ние мислим, както ние очакваме. И това не е случайно. Както се казва в една стара поговорка: С какво да развеселим Бога, ако не с нашите кроежи за живота си. Разбира се, ние трябва да се грижим за нашия живот, за нашата прехрана, за всичко онова, от което има нужда нашето семейство, сметки за ток, за телефон, за вода – няма кой да го направи вместо нас. Но от друга страна, ние трябва да се научим и да се доверяваме на Бога. Във всяко едно отношение. И нашите планове да ги посвещаваме на Него, и ако е Нему угодно, тогава нека бъде Неговата воля.

Петър и неговите приятели, които били на корабите, когато Христос спрял при тях да проповядва, не се възпротивили на подканата Му да хвърлят пак мрежите, макар да се съмнявали, че нещо могат да хванат след цяла нощ напразни опити. И тогава уловили толкова риба, че двата кораба едва не потънали. Петър, като видял Божията милост и Неговата сила, обаче осъзнал и своята греховност и казал: Иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек. Той помолил Господ да си тръгне от него, подобно на гадаринците, но разликата между тях е тази, че Петър осъзнал своето недостойнство за Божията милост, а онези помолили Господ да си тръгне от тях, понеже имали материална загуба. Те претърпели щети и за тях не Божествената светлина, не Неговата проповед, не царството Божие били толкова важни, а да се наситят и да придобият нови и още по-големи блага.

Това е показателно за всеки един от нас – кога Бог започва да действа в нас… Когато ние Му предоставим място. Как? Като се смирим. Като видим нашата нищожност. Като осъзнаем нашата греховност и духовна бедност, в която пребиваваме. Когато ние работим, но и твърдо се доверяваме на Господа и Неговия промисъл за нас и за нашето спасение, и за всичко, свързано със земния ни живот. И тук като пример може да посочим една мисъл на св. Йоан Златоуст: По-добре е да предоставим грижата за делата си на Бога. Ако ти се грижиш, грижиш се като човек; ако Бог промисля, Той промисля като Бог. Затова трябва всичките си дела да предоставим на Него. Ако ти сам се занимаваш с житейските дела, тогава вече Бог не така много ще се грижи за тях. А за да ти върви всичко добре и за да се освободиш от всички грижи, прилепи се към духовното и презри житейското: тогава заедно с небесното ще получиш и земното.

А защо този откъс от Апостола се чете днес? В този пример, който ни се дава, виждаме какво се случи с патриарх Авраам. Вместо да се довери на Бога, на Неговия промисъл, на Неговото обещание, че семето му ще наследи цялата земя, той подходи чисто човешки и ето какво се случи. Онова, което е родено по плът, няма да наследи онова, което е родено по дух.

Тук говорим за доверието и недоверието. За пълната ни отдаденост на Божия промисъл и надежда в това, че Той има план за нашето спасение и всичко, свързано с нашия живот, и за онова, което ние със собствени сили бихме могли да постигнем и получим. Затова, братя и сестри, нека осъзнаем нашата греховност като ап. Петър, нека се смирим. Защото Бог казва: На горделиви аз се противя, а на смирени давам благодат. Тогава, когато ние се смирим, когато видим своята нищожност, именно тогава и ще дадем място на Бога в нашите сърца, за да може да действа в тях за благото и на нас, и на нашите семейства, и за нашето спасение. Амин.