Велика Събота. Смъртта на самата смърт

Гробът на нашия Господ в Йерусалим е празен, пресветият гроб, там, където вече двадесет века слиза благодатният огън. Там благодатният огън винаги съществува, не само на Пасха, само че не винаги го виждаме, но на Велика събота той слиза по видим и тържествен начин и всички го гледат и се къпят в него. Тази гробница е празна, никога празната гробница няма такава ценност, каквато има Божият гроб! Никога съкровищницата не е толкова ценна, когато е изпразнена от своето съкровище, колкото Божият гроб. Един гроб е значим, когато тялото на мъртвеца е в него. Отиваме на гроба на някой близък и казваме: „Тук е моят роднина, моят брат, баща ми, майка ми, един мой познат.” Седим там и чувстваме присъствието му, плачем и мислим за него. Ако мъртвецът бъде изваден от гроба, ако се извадят костите му, никой негов близък не отива на този гроб, защото е празен.

На Божия гроб всеки ден има хиляди поклонници, които отиват там и плачат от радост и благодарност. И на какво се покланят? Безумни ли са всички те? Всички тези поклонници от целия свят, които се покланят на пресветия гроб, безумни ли са? На празен гроб ли се покланят? И какво се покланяш, след като е празен?! „Ама затова му се покланям, защото е празен! Ако беше пълен, щеше да ме разочарова. Ако беше пълен, Господ нямаше да е победил смъртта, щеше и той да бъде роб на тлението и смъртта и адът щеше да е погълнал и Него.” Адът обаче „бе огорчен”, той видя Господа и остави всички умрели да излязат от него. Затова се покланяме на пресветия гроб, защото от него блика животът, блика светлината, бликат  утехата и надеждата, блика Възкресението!

Ходил съм на пресветия гроб, мнозина от вас вероятно също са ходили много пъти. Някой е ходил само веднъж през живота си, но пресветият гроб го е белязал, преобразил е неговото битие, разтопил е вътрешния му свят, докоснал е сърцето му и го е накарал да тръпне и да не иска да се откъсне оттам.

…

Някога един човек казал в молитвата си: „Гробе мой, опора моя, скала моя, утеха моя.” Този гроб е нашата скала, тази плоча е нашият щит. Има Акатист на пресветия гроб, където за него се говори с превъзходни думи, наречен е ложе на Христос: „Радвай се, свършек на Христовите страдания.” На пресветия гроб Господ си починал и оттам възкръснал. Този щит, тази плоча на пресветия гроб, кара стрелите на дявола да се отклоняват, да се огъват и да се чупят, това Възкресение на Господа, този камък, тази скала!

…

Казват, че на Via Dolorosa, в Йерусалим, на Пътя на страданието, има едно място, където Господ паднал, опрял си ръката и останал белег. Не знам за този белег, но знам, че в сърцето ти съществува белегът на възкръсналия Христос, и за мен това е много голямо доказателство. Всички говорят за Христос, Той не отсъства. Ако е мъртъв, защо говориш за Него? Ако е мъртъв, защо пишеш книги за Него? Защо коментираш живота Му, макар и воювайки с Него? Защо воюваш с Него? Кой се занимава с мъртъвци? Кой коментира и прави актуални личности, които са умрели преди две хиляди години? Никой! Всички обаче се занимават с Господа, защото е жив, съществува и е между нас. Той съществува в историята на нашия свят, настройва нейните нишки, намесва се в събитията, управлява света и вежливо се крие зад всяко едно човешко развитие. Това е нашият Господ, Който е жив.

Из „Пасха”, Укрепи душата си”, том, 1, изд. Храм „Св. Мина”, Велико Търново, 2014

Заглавието на статията е на Архангел.бг