Малки разкази за отец Георги от Жегларци

Веднъж отидохме при отец Георги в Жегларци, тогава вече беше починала баба Мара, неговата жена. Спряхме колата пред къщата му и влязохме в двора. Нямаше го. Един съсед ни видя и каза, че дядо Георги бил на нивата. Щял да отиде да го извика. След малко отецът дойде, в работни дрехи, забързан. Извинихме се, че му прекъсваме работата, че сме дошли по никое време, а той, зарадван, ни подкани да влезем в къщата. После, като насядахме около него, каза: „Вие не сте дошли сами, Христос ви е довел тук.”

Когато за първи път се намерих в къщата на семейството, идвахме от предългата литургия в църквата. Баба Мара ни настани и започна да слага масата за обяд. Бързо шеташе. Всичко у тях беше простичко наредено и се подразбираше, че всеки е добре дошъл. Помня десертите на баба Мара, кремчета с варено жито и сушени сини сливи. Последното им шесто дете, момиче със синдром на Даун, беше край нас, усмихваше се, но ми се струваше, че все някак се пречка. А отецът казваше: „ Господ беше милостив и ни я остави да си имаме дете при нас, тя ни е като монахиня.”

Когато дядо Георги разказваше през какво е минал, целият сияеше. Имаше радост в погледа му, в дъха му, в очите му, идваше и в нас. Баба Мара, между шетането промърморваше: „Абе, какво им разправяш и ги объркваш – мен питаш ли ме, останах сама с пет деца, а той свещеник ще става…” Много харесвах Баба Мария, която тогава мислех за Марта. Понякога направо му се скарваше. Ние се подсмихвахме. Някои от нас още не бяха семейни и се учудваха на съпружеските неща. Но тя, както си мърмореше, така стоеше здраво зад мъжа си. Попивах парадоксите на семейния живот и вдъхвах от голямото им търпение.

После чухме, че баба Мария починала. Отидохме да видим отеца известно време след това. Той се беше приютил в една задна стаичка. Питахме го дали му е мъчно, дали сънува починалата си жена. Каза, че не му е мъчно и не я сънува, защото много често тя идвала при него, влизала ей оттам. Била добре и на хубаво място. Когато искал, можел да си я види.

Паметно беше гостуването на отец Георги във Варна преди година по време на избора за варненски митрополит. Имаше среща с него в малкия храм „Св. Архангел Михаил” в центъра на града. Наша приятелка, която за първи път го виждаше, седна току пред него на един стол и в края на дългия му разказ я видях да плаче. Каза, не съм виждала такъв човек.

Вече на осемдесет и няколко, дядо Георги от ранно утро беше на крак. Изкарваше службата в храма, преобличаше се и идваше при гостите в къщата. Веднъж бяхме с него на литургия и после ни заведе в една съседска къща, където отслужи маслосвет.  Там ни поканиха на обяд и отецът дълго разказва как изгонил бесовете от една друга къща.

Наскоро научихме, че наш приятел говорил с отец Георги и той му казал, че ще умре тази сряда. Беше след  два дни. Когато дойде срядата, никой нищо не смееше да пита. Може би месец след това, той умря с един ден закъснение, беше четвъртък.

Несломим труженик беше отец Георги. Постоянно се трудеше и усмихваше. Ако не беше в църквата, беше на полето. Кой може да повярва, че сега някъде си отдъхва.