Защо живея?

Защо живея? Разбира се, може би при мнозина –тези, които са погълнати от задачите на днешния ден, – този въпрос така и не възниква… Но разбира се, това не може да продължава винаги, и в края на краищата човек все пак достига до чувството и мисълта: „Защо е всичко това, ако така или иначе ще умра?”.

В интересния разказ на А. Чехов „Стая № 6” един от героите казва: „За какво са всички тия мозъчни центрове и гънки? За какво са тия мисли, желания, за какво е тоя мироглед, тая наука и техника?... За какво е всичко това, щом със сигурност зная, че ще умра и ще се превърна в прах, както и всичко, което виждаме, чуваме и наблюдаваме? За какво и кому е нужно всичко това?” Тук Чехов поставя много добре въпроса, пред който се спират много хора.

Урокът на траките

Какъв е смисълът на живота? Това е може би първият и най-важен въпрос, на който трябва да си отговори човек. Без отговор на този въпрос, животът се превръща в една пустота, той е напълно безполезен… А само вижте как времето лети! Неслучайно една руска пословица гласи: „Часовете вървят, дните бягат, а годините – летят”. Колко точно е казано!

И така, какъв ще бъде отговорът на този въпрос? Някога, а това е било доста отдавна, никой не се е съмнявал, че човек живее, за да има живот вечен. Не се съмнявали в това, че тялото ни е само някаква дреха, която в края на краищата човек трябва да смени, от която трябва да се освободи. В тази връзка е любопитно например да видим колко по-различна от нашата била психологическата нагласа на древните траки, което се изразявало, най-вече в това, как са посрещали идването на човека в този свят, тоест неговото раждане, и как изпращали човека от тук, тоест неговата смърт. В днешно време как се посреща раждането? С радост, ликуване, пиршества. А как бива изпратен човек от този свят? Със сълзи и плач. При траките всичко било точно обратното. Историците пишат, че траките посрещали раждането на човек с вопли, сълзи и оплакване, а ако устройвали някаква трапеза, то тя била с печален характер. Нямало нито весели речи, ни радост, ни оптимизъм. Всичко казано на тия печални трапези се свежда до мисълта: „Ето, ти се роди, и ние не знаем какво те очаква…” А какво може да го очаква? Скърби, страдания, войни, конфликти, всякакви недоразумения и така нататък. Напротив, когато умирал човек, траките устройвали весели пиршества и главната мисъл била: „Най-накрая ти се освободи! Вече никой не може да те убие, да те нарани, никой не може да ти причини никакво зло. Вече си неуязвим и независим от никого”.

Вечен живот или вечна смърт?

Този исторически факт е особено интересен във връзка с това, как атеизмът и религията отговарят на въпроса: защо живея? При атеизма – радост по повод на раждането, страдание по повод на смъртта. А при християнството… Но редно е да се зададе въпросът: при кое християнство – днешното или в началото? През първите векове денят на кончината на мъчениците, загинали след тежки страдания, бил наричан рожден ден - „Dies natalis”! И говорели за радостта, която те изпитват, за небесните венци, с които се удостояват. „Защото тук нямаме постоянен град, – пише апостол Павел, – но бъдещия търсим” (Евр. 13:14). Жадуваме за горния град!

Християнството разглежда живота като подготовка, като изпитание, като изпит, преди да премине към вечния живот. В една от молитвите се казва: „Да преминем цялата нощ на сегашния живот”. Този живот е като някаква нощ. И в действителност, ние не знаем какво ще се случи буквално след минута! Никой не знае. А утре какво ще стане?

Наскоро във вестника писаха: 40-годишен богат бизнесмен неочаквано почина. За какво е мислил той? Надали за смъртта. А за какво е живял? Ако се отговаря на този въпрос от гледна точка на атеизма, то попадаш в много тежка ситуация, понеже как може да се намери смисъл в това, което завършва със сигурна смърт? Какво може да отговорите когато ви кажат: „Радвай се и знай, човеко, че те очаква вечна смърт.”? О, за какво живея тогава? – за вечна смърт, за вечно небитие! Колко вярно е изразил това Чехов с думите на доктор Рагин. В действителност излиза, че човек живее, за да се носи после безсмислено милиони години в нищото. Както виждаме, въпросът за смисъла на живота е изключително важен. Неслучайно един от светите отци – преподобният Исаак Сирин – пише: „Кой достойно се нарича разумен? Този, който в действителност е разбрал, че този живот има предел.” От гледна точка на атеизма и материализма, животът губи своя общ смисъл и се разтваря в решаването на проблемите на деня.

Не само животът на отделната личност, но и животът на народа, на цялото човечеството, от християнска гледна точка, в един момент ще приключи. Този свят трябва да свърши. Между другото, и от научна гледна точка предстои същото! В книгата на академик Н.Н. Мойсеев „Да бъде или да не бъде… човечеството?” четем следното: „Човечеството като биологичен вид ще престане да съществува, и то не просто някого в необозримото бъдеще, а в средата на XXI век”. Каква актуалност придобива въпросът: „Защо живея?”! Може би не всичките ще се съгласят, че това ще се случи в средата на XXI век. Добре, не в средата, може би в третата му четвърт. Но колко е важно да осъзнаем, пред какво са изправени хората сега! В края на краищата не става дума за отделен човек, а за човечеството. Човечеството като биологически вид може да престане да съществува на земното кълбо.

Най-важният изпит

А какво казва християнството, как отговаря на въпроса: за какво живее човек? То утвърждава, че човешката личност е неунищожима. Колко удивителен е този акт на Божественото творение, благодарение на който, непрестанно, от род в род, се раждат нови личности, съществуването на които е вечно, неунищожимо. Личността винаги ще съществува. Как? На това християнството отговаря с пълна сила. То постоянно напомня: нашият земен живот – това е кратковременен миг. Това е само изпит. Изпит за какво? За това, което може да се даде на личността през целия бъдещ вечен живот.

Някой може да си помисли: ще взема изпита, ще мина на „по-високо ниво”. Не, гълъбче! Ще си останеш на това ниво, на което си и сега. Християнството учи: в блажената вечност състоянието на хората ще бъде много различно. Апостол Павел ясно пише за това в трета глава на 1-во Послание до Коринтяни. А от какво зависи това? Зависи от какъв материал човек строи своя дом. Някой строи от слама и дърво, друг – от камък, някой пък – от злато, сребро и скъпоценни камъни… И апостолът пише: делото на всеки ще се изпита – чрез огън; на някои делото ще изгори, на други ще устои. (ср. 1 Кор. 13:12-15). И въпреки че нататък апостолът не прави този извод, но той се подразбира: огънят очиства златото! Всички излишни елементи се разтопяват и златото остава чисто. Оказва се, че този огън – огънят на смъртта, огънят на светлината Божия, пред който ще се окаже човек – за едни ще е изпепеляващ, показващ цялата суетност на нашите тревоги, а за други – очистващ пламък, пламък в резултат на който златото, което човек е показал в този живот, се очиства и става още по-скъпоценно.

Християнството казва: човеко, очаква те вечен живот, а не вечна смърт. И смисълът на твоя земен живот е в това, да се подготвиш за вечния. Християнството определя това съвсем точно. За атеиста не е важно как се готви за вечната смърт. Какъвто и да си бил, така или иначе ще умреш! И ако не си бил някакъв гений, ако не си направил нещо особено, то за тебе скоро ще забравят, и никой не ще си спомни. Много ли хора помним от историята? Нищожно количество! Съвсем друго твърди християнството! Нещо повече, на погребението на всеки християнин се пее: „Вечная память”. У Бога всяка личност е вечна и поради това в Божественото съзнание се пази вечна памет за всеки един човек. И ето в това е и смисълът на живота – в най-добрата възможна подготовка, която да даде и съответно най-добрия плод, най-добрия резултат за вечността.

Парадоксът на разбойника

А в какво се състои тази подготовка? Ако погледнем в историческа ретроспекция, ще видим, че различните религии поставят различни изисквания и критерии, за това, какъв трябва да бъде човек, за да достигне висшето благо. Християнството принципно се различава от всички останали религии, понеже то говори за нещо, за което не се говори в никоя друга религия, или се говори толкова смътно, че и трудно се разбира – то говори за едно изненадващо изискване към човека. Попитайте представители на други религии: какво е нужно, за да се достигне вечността, или „спасение”? И всички ще ви дадат един и същ отговор: трябва да се изпълнят нравствените предписания на съответната религия, да се угоди на Бога. А християнството казва нещо съвсем друго, нещо толкова различно, че неволно разбираш защо е било подлагано на такива жестоки гонения, въпреки че причината за тях е била друга.

Християнството казва: „Не, не е това начинът! Човек може да бъде и високо нравствен (тоест морален), но в същото време негоден за вечността”. Какво означава това? Как да разбираме това?

Моралът е нещо съвсем просто, изискванията са ясни и точни – те се отнасят за поведението на човек в този свят и отношението му към света. Те са съвсем очевидни: не трябва да се убива, не трябва да се краде, не трябва да се причинява зло на друг човек... Християнството казва: „Не, не става въпрос само за морал”. Отговорът е в Евангелието. Кой разпъна Христос? Тези, които изпълняваха нравствения закон на юдейската религия! Те се оказаха отхвърлени от Бога, Негови предатели. Кой е първият, който се спаси? И тук е невероятният парадокс: той е престъпник, бандит. Оказва се, че условието за влизане във вечността не е просто морал, нравственост. Човек може да е нравствен, да изпълнява всички нравствени предписания, но в същото време да е човек с потресаваща гордост, самомнение, тщеславие, завист! Това са страстите, които са вътре в нас. Това са характеристиките на неговото духовно състояние. И ето защо християнството казва, че за да се достигне вечността, е нужно не просто нравственост.

Първи в рая влезе бандит. Това е безпрецедентно явление в историята на религиозното съзнание. Оказва се, че главната характеристика на духовното състояние на човека, при което той в действителност е способен на общение с Бога, на достигане на вечния и блажен живот, е това, което с такава яркост проявил разпнатият вдясно от Христа бандит. Първо: „Получаваме заслуженото според делата си” (ср. Лука 23:41). Това е поразително: при такива тежки и мъчителни кръстни страдания да се заяви това! Второ: това, което разбойникът казва, обръщайки се към Христос: „Спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в царството Си”. Какво има в тези думи? Има дълбоко осъзнаване, че аз точно със сигурност няма да бъда там никога. Ти, Господи, Си свят, Ти си праведен, а аз… до лактите съм в кръв. Ти само ме помени там… Това е осъзнаване на своето недостойнство, при това обективно недостойнство – тук няма никакъв психологизъм или субективизъм, не. Разбойникът се видял такъв, какъвто е.

Осъзнаването на това, кой съм в действителност, а не какъв се виждам в мечтите си, това разкаяние на душата пред Бога, това смирение, виждане на своето недостойнство – ето какво, оказва се, е главната характеристика на онова състояние, при което човешката душа е способна да получи блажената вечност. И точно по това, повтарям отново, християнството се различава от всички други религии. При тях трябва просто да изпълниш заповедите, а тук е нещо съвсем различно.

Бог и „богове”

Казват, че е възможно дори да изпълниш почти всички заповеди, всички тия външни предписания, касаещи нравствения живот, и да бъдеш отхвърлен от Бога. Защо? Защото човек може да е изпълнил всичко това, но не е познал себе си, не е видял себе си такъв, какъвто е в действителност, не е видял, че душата му не е чиста. А който не вижда това, мисли високо за себе си, бива обхванат от самомнение и гордост. А за гордостта какво е характерно? Аз съм по-високо от всички и от всичко! А в духовен план това означава: никакъв Бог не ми е нужен, аз сам съм бог. Да си припомним първия грях на човечеството. Какво беше казано там, кое смъртоносно оръжие порази Ева и Адам? – „Ще бъдете като богове!”. Ние сме богове, аз съм бог, следователно никакъв друг Бог не ми е нужен! И оказва се, от християнска гледна точка, достигането на вечността е обусловено от това състояние, което може да изразим с една дума – смирение. Където няма смирение, няма полза от никакви други добродетели, от никакво изпълнение на заповеди. Без смирение се стига до какво? До гордост. А както е казано, „Бог се противи на горделиви” (1 Петър 5:5). Макар че, всъщност, не Бог се противи, а гордият човек се противи на Бога, и така не Му позволява да бъде с него, понеже горделивецът сам себе си смята за бог.

Нека обобщим. И така: защо живея? По същество има два отговора на този въпрос. Единият от тях е този, в който животът се разбира само тук, в това време и пространство - времето в дадения миг на съществуване. Този миг е подобен на искрите, хвърчащи от огъня. Някои искри летят по-надалеко, други пък веднага изгасват. Така и човешкият живот: никой не знае кога той ще приключи. И затваряйки се в това пространство на живота, стигаме до извода, че в живота няма смисъл, и той завършва с абсолютната безсмисленост на смъртта.

Християнството обаче отговаря по различен начин: смисълът е в това, че аз живея, тоест: живея за достигане на блажения вечен живот. И не просто за достигане на това блаженство - не! В християнството няма никаква корист, нищо такова то не обещава, това е важно да се помни. За тези, които се стремят към райски наслаждения, светоотеческото учение казва: това е прелест, самоизмама, лъжа. Където има любов, там няма сметки, където има любов, там няма корист.

Християнството казва: когато човек осъзнае, кой е той в действителност, а не в своите си мечти, тогава ще види и милостта Божия, която се е проявила към него в Кръста Христов, когато види, че Бог е пострадал, за да изцели нас, за да ни оправдае, да ни обнови, както казват светите отци, когато види, че всичко това е сторено по любов, тогава благодарността ще обхване човешката душа и той ще отговори на любовта с любов. Именно тази любов, произтичаща от всичко това, е началото, благодарение на което човек може да встъпи в общение с Бога и да достигне до вечността – блажена, ненамаляваща и безкрайна.

Така в общи линии може да се отговори на въпроса „защо живея?”, без да се спираме, разбира се, на многобройните подробности, които го съпътстват.

превод: Мартин Николов
източник: pravoslavie.ru/ alexey-osipov.ru