Защо работохолизмът е болест, а не достойнство

Защо работохолизмът е съмнително изискване към кандидатите за една или друга длъжност? Какво ни кара да стоим по цели нощи над работния отчет? Как да останем себе си, когато „всички наоколо работят”? На тези въпроси отговаря психологът Олга Красникова, помощник-ректор на Института за християнска психология в Москва. (Интервю за сайта pravmir.ru)

Защо работохолизмът е по-опасен от алкохолизма

– Работохолиците – това са много трудолюбиви и обичащи работата си хора?

– Работохоликът не трябва обезателно да обича да се труди, той просто не може да не работи. Както например не всички алкохолици обичат да пият, но и не могат да не пият – в това е проблемът. Работохолизмът е форма на зависимост от работата. Между другото алкохолиците живеят по-дълго от работохолиците. Работохолизмът е по-опасен.

– В много страни на Европа, вижда се, вече са разбрали това: не работят в неделя, магазините във Финландия, например, се затварят в 16:00 ч. В Русия работодателите към изискванията за свободните работните места включват и „готовност за работа 24/7” или „девизът на фирмата е: ние обичаме да работим по празниците”. Работохолизмът е бацил, който ни поразява, така ли?

– Една от причините за „епидемията” на работохолизма в Русия (сега няма да говорим за други страни) е, че стойността на отделната личност и на човешкия живот е много ниска. Проблемът не започва от вчера – корените на подобно отношения отиват дълбоко в историята: може да си припомним и крепостното право, когато се случвало господарят за замени някой от своите селяни за ловно куче, както и множеството войни, в които войниците се използвали като „пушечно месо”. Жалко е да признаем това, но в обществото днес хората все още се третират като средство за постигане на външните материални задачи и цели. Когато това средство се развали или счупи, то се изхвърля и се заменя с ново.

Отношението към човека и личността у нас понякога се свежда до субектно-обектно отношение. Хората са като обекти, като „зъбни колела”. Работи определено време – изхвърля се. Не се вписваш в отбора? Довиждане! Не си готов да работиш денонощно? Свободен си.

Ние самите, съгласявайки се с такива условия, потвърждаваме, че може да бъдем третирани по този начин. Което означава, че проблемът не е само в общественото съзнание, но и в самия човек, в неговото чувство за собствено достойнство. Нещо повече, много хора смятат това за особена доблест, дори се хвалят, като да е някаква добродетел – безотговорното отношение към своето здраве – физическо и психическо.

Много работохолици се страхуват от изпадане в другата крайност – самосъжаление, егоизъм, отдаване на капризите си, но всъщност никой и не ги призовава към това, достатъчно е да се научат да се отнасят към себе си по-човешки. Често при мен за консултация идват жени на тридесет години с такива диагнози, сякаш са на петдесет или шестдесет години. И винаги си задавам въпроса: защо един човек си позволява да се отнася така със себе си? Заради какво точно е решил да поеме такъв риск за своето здраве, в това число и психическо?

Женският организъм не прощава такова пренебрежително отношение. Потвърждение за това е, че година след година се увеличава количеството на младите жени, които страдат от безплодни. Една от възможните причини за тази диагноза – екстремалният начин на живот: постоянното пренапрежение, претоварване, хронична умора, липса на сън, непълноценно хранене, преобладаване на негативните емоции. Много жени сега толкова усилено работят, че се променя хормоналният им баланс. Когато по време на войната медицинските сестри изнасяли ранените от бойното поле, те така се пресилвали, че след това не можели да раждат, но това поне може да се обясни с подвига за спасяването на нечий живот. А каква е сега войната?

Момичета-мениджъри се загробват в строителни компании, автомобилни компании, рекламни агенции, изпитват ужасно претоварване, не само физическо, но и психическо. Познавам една жена, която пиеше по 60 чаши кафе на ден! Но с такова натоварване нито тялото, нито психиката могат да се справят. След това тя лежа в болница и три години след това пиеше антидепресанти. Мъжете, разбира се, са по-силни и по-адаптивни към натоварването, но и те не са от желязо – „прегарят от работа”. Лекарите отдавна са разтревожени от намаляването на продължителността на живота при мъжете.

– Ако това е болест, тогава как човек може да разбере, че страда от работохолизъм?

– Симптомите са много. Например, човек дава цялата си сила на работата, въпреки че отдавна е престанал да чувства удоволствие от нея. Дори и да получава, то не е от самия процес на работа, а само тогава, когато получава одобрение, благодарност, похвала. Понякога се случва човек дори и на похвала да не разчита – важното е да нямат никакви претенции и оплаквания към него. При това не забавя темпото, не прави опит да смени дейността си, смята, че е невъзможно, макар обективно да има такава възможност.

Работохоликът се заставя сам да работи. И тук не става дума за усилие, което е на ръба на приятното, както е в любителския спорт, а именно насилие върху себе си. Работохоликът не иска, но постоянно се убеждава и заставя да работи. Тоест върши това не с радост, а насила, от страх или поради други съображения. Спомнете си как в детската градина ви караха да си изядете супата с думите: „Въпреки че не можеш”. Това е точно работохолизъм. Работиш „въпреки че не можеш” и помниш вълшебната дума: ТРЯБВА.

След това човекът започва да се насилва, изпитвайки прекомерно напрежение и физически, и емоционално. И в един ден просто прегаря, т.е. не се справя  психологически със ситуацията. В живота, разбира се, има място за героични усилия и саможертва, когато това е наистина необходимо, но подвигът (особено ако не е нужен никому) не може да бъде начин на живот.

– Многодетен баща с ипотека работи на четири работни места – за него казват, че е работохолик. Служител в организация с нестопанска цел работи денонощно. Той е убеден, че мисията му е да помага на нуждаещите се. Хората наоколо са на мнение, че той е работохолик. Ръководител на голяма фирма е в контакт със служителите си 24 часа в денонощието, седем дни в седмицата. Същите изисквания има и към другите. Подчинените са сигурни, че шефът им е работохолик. Три истории – една диагноза?

– Трудно е да се определи какво се крие зад всеки от описаните случаи, и няма да се ангажирам да поставям „задочно” диагнози. Това, което изглежда като работохолизъм, може и да не е.

Има активни хора, жизнени. Една от моите колеги се наспива за 5-6 часа и цял ден е бодра и трудолюбива. Но има и такива, които имат нужда да спят по 8-9 часа, а понякога и 10. За един човек четири часа сън и бoдърстване двадесет часа е нормален режим, тъй като той има добро здраве, стабилна нервна система и имунитет. За друг такъв ритъм е убийствен.

Енергичните хора, които работят много, вършат това с удоволствие и по-качествено от другите, но в същото време знаят и как да си почиват и да поддържат добри лични и приятелски отношения, тоест тези, при които работата не е в ущърб на живота им – нямат никаква връзка с работохолиците. Оставяме ги на мира и тихо им завиждаме или им се радваме: „Бог им е дал такъв талант”.

Ако не е работата, тогава какъв е смисълът на живота

– Ние всички можем да разберем този, който работи усилено, за да изплати ипотечен дълг. Но какво ще кажете за този, който последен си тръгва от работа без никаква видима обективна причина?

– С ипотеката също не всичко е толкова очевидно. Ние сме в състояние до голяма степен да повлияем на живота си, но не винаги признаваме, че имаме свобода на избора. Понякога изглежда, че е по-лесно да обвиняваме обстоятелствата, които уж ни принуждават да работим денонощно, вместо да признаем отговорността си за това, което правим.

Понякога проблемът се крие в „счупените спирачки”. Такъв човек е като кола, чиито спирачки са отказали. Самият той не може да спре, така че ще продължи с това темпо, докато не рухне някъде от изтощение. Не иска да признае, че сам е включил на тази скорост, не иска да отиде на психолог, за „технически преглед”, нито да губи енергия, време и пари за „ремонт”, и си намира чудесното оправдание: „Животът ме накара”.

В случаите, когато човек изпълнява задачите си с желание, но работата обема изцяло живота му и всички негови интереси са съсредоточени върху работата, също може да говорим за работохолизъм.

Ако човек няма обективни причини, заради които си заслужава дотолкова да потъне в работа си, то най-вероятно причината е, че се крие в нея. От какво или от кого – би било добре да се изясни.

– От какво се крие?

– Например, от вътрешната пустота, от загубата на смисъла на живота. Човек може да се скрие в работата, когато не разбира, че животът е ценен сам по себе си, независимо от това, с какво се занимаваме, колко пари, деца, приятели или власт имаме.

Усещането за безусловната ценност на моя живот, на моята уникална личност, създадена по образ и подобие на Бога – ето това чувство може да бъде изгубено. Тогава човек се нуждае от нещо, което да оправдава съществуването му, да запълва тази празнина и да му дава импулс да става сутрин от леглото.

Следва…

Източник: dobrotoliubie.com