Увенчани с небесна слава

На 1 февруари почитаме жертвите на комунизма, избити от Народния съд - един от най-кървавите дни в този период от историята ни, който и досега остава недокрай изяснен. Текстът на Теодора Димова ни припомня за неимоверния труд на монахиня Валентина Друмева (18.08.1934-15.01.2021 г.) по издирването и съхраняването на паметта а новомъчениците.

Монахините от Калоферския девически манастир „Въведение Богородично“ понякога отивали на поклонение в едно малко манастирче „Покров Богородичен“, високо в Калоферския Балкан. Там в малка църквица ги посрещал монах Давид. По-възрастните калоферци го наричали дядо Давидко. Никой не знаел, че е приел велика схима с името Серафим. Починал през 1980 г. и бил погребан до северната стена на църквичката.

На този забравен схимонах е посветена последната книга на схимонахиня Възкресия. За нея също едва след като почина, научихме, че преди 11 години тайно е приела велика схима. Знаехме я от многобройните ѝ книги като игумения Валентина Друмева. Напусна този свят в събота, на 15 януари. Видях нейна снимка от тази есен, в която е уловена както телесната ѝ немощ, така и бодростта на духа ѝ. Животът ѝ е неповторим и името ѝ е записано на небесата, а на земята остави неопетнена памет и диря, която няма да се заличи.

Завършила е математика. Отишла на посещение в Калоферския манастир и решила да остане монахиня там. Това става през 1960 г. – време, когато атеизмът е наложен като официална партийна идеология, Църквата е ограничавана и преследвана, а тя е 26-годишна, възрастта на най-буйната младост. Колко силна вяра трябва да имаш, за да направиш такава решителна стъпка в такива трудни за вярата години.

Когато след падането на комунизма вярата получава свобода, тя написва и издава над 60 книги. По две книги всяка година. В нашата Църква няма по-плодовит автор от нея. Това е част от нейния подвижнически подвиг. Първата ѝ книга излиза в първата година на демокрацията. В обемист том е събрала историята на Калоферския манастир, материалите са трупани и подготвяни дълго, но в онези условия не са могли да бъдат издадени.

Следват години на вдъхновение и труд. Книгите ѝ са на разнообразна тематика – документалистика, духовна поезия, история, книги за деца, жития. Ръководела е неделно училище, където децата са получавали уроците на вярата с любов и топлота. В тяхната памет тя ще остане като тяхната добра учителка. В моята памет ще остане преди всичко с 15-те тома, посветени на българските новомъченици от комунистическия период.

Тя е сред малцината, които дръзнаха да пишат на тази тема. Мнозина се страхуваха. Други лицемерно отричаха, че през комунизма Църквата е била преследвана, че свещениците са били убивани по политически причини. Трети не искаха да нарушават спокойствието си и да дразнят тези, които до вчера бяха войнстващи атеисти, а днес са войнстващи християни. В Светия синод преди доста години беше създадена специална комисия за проучване живота на мъчениците за вярата от периода на комунизма, с цел да бъдат канонизирани, но до този момент няма признаци да е свършено нещо. Имаше време, когато в „Църковен вестник“ излизаха материали на тази тема, но по-късно и това престана. Паметта на новомъчениците не само остана в забрава. Подобно отношение е повторно поругание с тяхната памет. Единствена игумения Валентина умива от лицето ни позора, който си навличаме с нашето безпаметство пред тяхното мъченичество.

В предговора на един от първите томове на житията авторката пише: През атеистичния период формите [на мъченичеството] станали още по-лукави. Демонската злоба си послужила с нови, още по-изтънчени средства. Провъзгласявало се конституционна свобода на вярата, а на практика Църквата била гонена със същата жестокост. Борбата била насочена най-вече срещу духовните лица. Убивали ги тайно, в мрака на нощта. Затова и гробовете им не се знаят. Понеже нямало съд и присъда, верните Христови служители „изчезвали безследно”. Страхът тогава бил още по-сковаващ. Така се покрило с пепелта на забравата това величаво свещеномъченичество в нашата Църква, което очаква заслужена прослава.

Но вместо прослава – забрава. Както свещенослужителите, така и паметта за тях „изчезвала безследно“. Монахинята тръгва по градове и села да разпитва живи свидетели, да събира, да записва, изпраща писма, рови в архиви, прелиства книги и вестници. С неуморен труд успява да събере запазените късчета от памет. Много от написаните материали са бедни откъм факти. Няма откъде да се получат. Съселяните на свещениците са забравили за тях, за делата им 20–30 години след смъртта им. Някои са разстреляни, други са били по лагери и затвори и са отсъствали от селата си. Когато след 5, 10 или 15 години са се завръщали, някои не са ги познавали, други са ги отбягвали, престанали са да ходят на църква, за да не си навличат гнева на кметове, партийни секретари, председателите на ТКЗС-та. Паметта на страдалците е започнала да се губи още докато са били живи. На това безпаметство се е натъквала монахиня Валентина, докато е обикаляла обезлюдените села с изоставени и порутени църкви.

Въпреки трудностите, въпреки покрусата, успяла е да разкрие съдбата на 635 Божии служители, 103 от които са убити от тоталитарния режим заради вярата и убежденията. Не зная кое е по-трудно – дали трудът по издирването на толкова озлочестени съдби, или дръзновението да опишеш страданията на неканонизираните мъченици, пострадали от безбожния режим. 15-те тома с житията излизат в продължение на седем години – от 2007 до 2014 г. Първите томове отдавна са изчерпани, но последните все още могат да бъдат намерени в някои храмове, в които има щандове за книги. Във Фейсбук е създадена страница „Книгите на майка Валентина Друмева“. В различни сайтове в интернет могат да бъдат намерени интервюта, аудио и видео записи с нея.

Делото на игумения Валентина може да се сравни с равноапостолните жени мироносици, които в ранното утро бързат към гроба на разпнатия Спасител. След земната кончина името на схимонахиня Възкресия ще бъде записано на небесата редом до имената на свещеномъчениците, чиято памет с неуморен труд тя съхрани, описа и прослави: През атеистичния период у нас безбожието се превърнало в стихия. Няма храм, който де не е бил поругаван. Няма свещеник, който да не е бил унижаван и преследван. Така се родило българското свещеномъченичество и изповедничество за Христа. Крайната цел била унищожаването на Църквата, но вместо това тя се украсила с нови достойни изповедници, увенчани с небесна слава като гонените християни от апостолско време.

Източник: kultura.bg

Упокой, Господи, душите на Твоите мъченици. Въздай им Твоята правда. Приеми ги за наши застъпници, свети и безсмъртни, сега и вовеки веков. Амин.
(от надписа на Мемориала на жертвите на комунистическия режим в България) 
Още по темата - ТУК