Те помнели за изгубения рай

Проповед на иконом Василий Шаган в Неделята на св. Праотци – 13 декември 2020 г., храм „Св. Архангел Михаил”, Варна.

Честит празник, братя и сестри! Божието благословение и Неговата милост да бъдат с всички вас!

Днес е особена неделя. Тя е особена с това, че наближава Рождество Христово, и Църквата в богослужебния си ред е вплела специални песнопения и чинопоследование, което полека-лека ни води към празника, наред с всичко друго, за което ние сме се организирали по време на поста. Но тя е особена и с това, че в тази неделя ние поменаваме светите Праотци. Това са тези, които са пазели в паметта си свидетелството за изгубения рай и са знаели за обещанието на Бога, че един ден ще могат да се върнат в него.

Неслучайно го казах по този начин. Раят е царството на Божията слава, на истинската радост и на любовта. Аз лично така бих го описал. В никакъв случай не мога да го опиша като място, където има много красиви райски птици, всичко е прекрасно, потънало в зеленина и текат реки от мляко… Възможно е дори да е така. Но в моята представа това царство е тържество на любовта. С тези две думи аз лично за себе си описвам рая. Защото в живота, който ни сега живеем, след като сме изгубили рая, нямаме тържество на любовта, а дори обратно – усещайки липсата на любовта, виждаме колко много се нуждаем от нея. Затова за мен раят е царство на любовта и аз за него жадувам. Защото тук, на земята, не я виждам – само отблясва тук-там.

И ето, светите Праотци, помнещи за изгубения рай. А откъде помнят ли? Те помнят от разказите на плачещия Адам, който е бил в рая и го е изгубил. Адам е родоначалникът на целия човешки род и те, като негови деца, имат памет за изгубения рай. Праотците, това са патриарсите – наред с Адам, Авраам, Исаак, Яков… това са пророците – Исаия, Даниил и светите Трима отроци… Свети ап. Павел много добре е описал кои са Праотците, в посланието до Евреите (вж. 11 гл.) – от Адам до Йосиф Обручник, на когото поверили Дева Мария и родения Спасител. И когато Църквата залага в една от неделите преди Рождество да се празнува тяхната памет, тя иска да ни припомни за това, колко е важно да имаме памет за изгубения рай, и колко е важно да живеем така, че с цената на нашия земен живот, минавайки през всички изпитания и усилия, да се опитаме да се върнем в рая.

Но ако Праотците са имали само обещания за изгубения рай и за това, че ще дойде Месията, когото те са очаквали, за когото са свидетелствали с живота си и за когото са пророкували, то ние вече живеем в ерата на родения Христос. И това за нас е много голямо вдъхновение за укрепване на нашата надежда. След като ние знаем, че Христос като Месия, като Спасител, се е родил, след като знаем, че Той е засвидетелствал цялата истина за Бога и Неговото царство чрез Своето евангелие, което ние наричаме откровение за царството Божие, и след като знаем за Неговата любов, която Той е проповядвал и с което е вършел Своето евангелско дело, то ние няма как да не повярваме в Него… Но могат да повярват само тези, които жадуват за изгубения рай и търсят къде да го намерят. И ето, явява се сред хората Христос и свидетелства за него със Своите думи, със Своя живот и – забележете – със Своята невиждана до този момент любов. Тази, за която всеки един нормален човек жадува, която всеки един човек търси и която Христос ни откри в цялата ѝ пълнота. Наистина е пълно безумие ти, жадувайки за любов, да не повярваш в Него! И да не се надяваш на Него. И да не се вслушаш в Неговото откровение за царството Божие. И да не Го последваш. И да не кажеш: „Господи, Ти си Този, Когото аз очаквах. Ти си Този, на Когото аз се уповавам, и искам Ти да ме водиш”.

Ние, разбира се, в своята закоравяла чувствителност, за съжаление не си задаваме въпроса за рая. Много рядко. За съжаление не сме търсещите рая хора. Ние смятаме и се удовлетворяваме с това, че животът е само тук и сега, и затова се залавяме за него като за истина, като за нещо, което наистина дава удоволствие и радост, нещо, което наистина удовлетворява нашите потребности. Но в края на дните, да ви кажа честно, аз не съм виждал невярващ човек, който да е доволен от това, че наближава неговият край. И обратно, виждал съм много хора, които са вярващи и с благодарност свидетелстват за това, че Бог ги е водел по Своите пътища, и те са повярвали в Него и са намерили в Неговите обещания отговора на всички свои търсения. Затова те в своята преклонна възраст са радостни и не се страхуват.

А къде сме ние в цялата история? Къде съм аз? Всеки един от нас е хубаво да си отговори, вслушвайки се в своето сърце, в своите чувства, търсейки отговор на всичко, което му подсказва сърцето. Наближава Рождество Христово и аз мисля, че тези неща са най-главните, над които да размишляваме сега, наред с поста, който спазваме, наред с изпитанията, които имаме, наред със скърбите, които преживяваме, наред със страховете, които имаме в тази пандемия. Всички тези неща – постът, скърбите, изпитанията – е хубаво да ни водят до тази голяма истина, че Христос е истината на живота, че Той е животът и че Неговото царство е отворено вече и в него може да влезе всеки човек. Защото, както се казваше в днешната притча, която четохме в Евангелието: „Мнозина са звани” – господарят иска да напълни цялата си къща, нали, значи всички са призвани към това царство – „но малцина са избрани”, за съжаление, тоест малцина са отговорили и отговарят на тази покана.

Дано ние не сме тези, които намираме някаква причина, да не отговорим на поканата на Христос, търсейки си някакви оправдания. Дано да не сме! Затова на призванието, което имаме – всички го имаме и всеки един от нас може да го получи и да го усети в живота си съвсем явно – е добре да потърсим и да дадем правилен отговор. Без да се оправдаваме, че нямаме време, че нямаме нужното възпитание, че имаме различни занимания и т.н., и т.н.
Нека, братя и сестри, да бъдем истински във всяко едно нещо, и Божието благословение да бъде с всички вас! Амин.