Парадоксът на края и безкрайността

На пръв поглед смъртта е самото безсмислие, самият ужас от нищото, което „ще ни принадлежи”, което „ще станем”.
Но ако това е така, то тогава при първо приближение едно успокояване на този ужас не би ли трябвало да бъде – нека дори абстрактната – възможност това небитие да не ме постига? Тогава аз бих могъл да се успокоя.
Нека обаче да помислим какво по-точно ще рече това. Най-просто казано, безкрайно съществуване във времето. Правени са мисловни експерименти с такова съществуване. В романа на Симон дьо Бовоар Всички са смъртни, във фантастичен порядък, е промислена ситуацията на главния герой, който се ражда във века на Ренесанса – време на разцвет на всякаква черна и бяла магия. Един ден незнаен чернокнижник му предлага да изпие създаден от него еликсир на безсмъртието, който ще го измени така, че никога да не умре. И ето, героят живее… Романът ни среща за първи път с него в една хотелска стая в средата на двадесети век, превърнат в безкрайно отегчена сянка на човек – същински зловещ кърлеж, подут от време, възпален от продължителност, като започва да ни връща назад през всички вече преживени епохи на неговия неумиращ живот. От една страна, по този начин повествованието ни въвежда в духа на най-важните исторически възли на Новото време; от друга обаче – и това е основната идея и основната цел на мисловния експеримент на френската екзистенциалистка – романът ни показва как в героя все повече и повече се сгъстява един уникален ужас. Той знае, знае, че без-конечно ще “тече” във времето и още по-точно – ще “тече” с времето, и това “течене”, както самото време, никога няма да свърши. Да, героят няма да умре – подир онази затънтена хотелска стая от двадесети век, него ще го срещнат и в двадесет и първи, и в двадесет и втори и в двадесет и трети век; когато срещналите го в предишните отсечки на времето ще бъдат отдавна мъртви – той ще “тече” през времето, времето ще “изтича” през него, а той ще бъде жив … Жив ли? Не е ли всъщност точно обратното? Не се ли носи именно той – героят, мъртъв през неизмеримото число години, защото е все по-отдалечен от живите, пътищата на които се пресичат с неговия, всъщност, жив труп – все по-мъртъв, колкото повече стават годините му и колкото по-кратки, мимолетни стават припламващите покрай него животи на живите. Всички са смъртни се нарича романът-експеримент на Симон дьо Бовоар: дори живеещият безкрайно в този свят, ако би могло да има такъв човек, също е смъртен. Неговият безконечен живот във времето е неговата смърт.
Изглежда, следователно, избавлението от смъртта не може да бъде помислено като елементарно “снемане” на смъртта от хоризонта на живеенето. Избавлението от смъртта не е просто полагането на липса на смърт, на липса на край на живота, при едновременното запазване на този времеви свят. Защото нали това би означавало именно всички хора да “текат” и да “изтичат” покрай мен – не просто моите родители, но и моите синове и дъщери, моите внуци, моите правнуци – всички те ще преминат като върволица през мен, ще потънат някъде дълбоко, а аз ще забравям чертите им, чертите на техните потомци, на потомците на техните потомци…
Но нека си представим дори, че всички – не само аз – сме лишени от свършването на времето си (както е с героя на Симон дьо Бовоар). Страховита, зловеща скука ще изпълни тогава целия този живот. Ние винаги ще бъдем заедно, както е пък в При затворени врати на съпруга на френската екзистенциалистка – Жан-Пол Сартр. Никога, никога няма да можем да се отървем един от друг. Ще си казваме думи, ще си ги повтаряме, те ще изгубват значението си, защото скоро ще разберем, че с тях не можем вече да “кажем” нищо окончателно – нито завършващо, нито започващо; нищо, което има смисъл да бъде “казано”, щом няма да завърши, няма да роди ново. Ще влизаме безброй пъти в ситуациите на живота, които – бързо ще осъзнаем – не са били чак толкова неизброими… Пространството на света – щом осъзнаем, че ще го обхождаме безкрайно – ще се стесни до някакъв безнадеждно затворен, безизходен кръг – собствено, до абсурдната стая, в която са затворени без никакъв ключ героите на Сартр. Ще се открие пак – не като живот, а като самата безкрайно продължаваща умрялост, от която, човекът именно се страхува.
Има, следователно, някакво свидетелство – дълбоко зашифровано в нашата природа, че макар смъртта, небитието което ще ни принадлежи, да е неподправеният ужас у-грижващ и вкаменяващ самото ни осъдено на него съществувание, все пак изходът, излазът от нея, не е в безкрайно продължаващото се времево битие. Налице е, тъй да се каже, онтологична недостатъчност в безкрайното времево пребиваване
Смъртта е “последният” враг, но смъртта като “край” на времевия живот изглежда има и някакъв смисъл. И за това, че смъртта като такъв “край” има някакъв смисъл свидетелства мисловният експеримент, в който ние просто я “отмисляме” – в който ние оставяме едно без-конечно течащо битие във времето, един без-конечен времеви живот – една проста без-конечност на живота. Това се оказва ужас също. Смъртта се оказва тогава настанена “отсам” времето, така както по-рано ни се озъбваше оттатък него.
Изглежда не просто “краят” във времето – времето трябва да се опразни, за да бъде опразнена смъртта.
Това показва самият ни интимен опит. Да, ние ултимативно не бихме желали всичко онова, което е било в нашия живот, което го е изпълвало, давало му е съдържание, да се изрони и просто да отмине. От друга страна обаче, то като че ли има цялата си значимост, тъкмо защото е крехко и защото е крайно – защото съществува и е съществувало под знака на неминуемия си край.
От една страна ние не искаме да допуснем нищо от същинското “съдържание” на живота ни, нищо от “значимото” за живота ни да бъде зачеркнато от “края”; от друга страна обаче – самото това, че на нещата от живота ни предстои да бъдат зачеркнати, ги прави плътни и смислени – значими, болезнено, истински ценни. Ако те имаха безпроблемна, тъй да се каже “гарантирана” трайност, ако “краят” не ги вече – предварително обречено – имаше, дали те нямаше да загубят иманентната си ценност на жизнени събития, на жизнени съдържания? Сега те я имат – колкото и парадоксално е да се каже това – и поради предварително гарантираното им “пояждане” от идващото време, което е адът за всички тях – микроскопичният, “частичният” ад във всички тях. Те са, за да бъдат, но те – няма да бъдат. Небитието е базисният враг на ценността им (“нещо е ценно”, това ще рече – “то не бива никога да свърши”). И същевременно, простото “отмисляне” на небитието, пред-видено за нещата, сякаш суспендира ценността им. Тази ценност изглежда не може да се удържи без войната с небитието – без “врага”. Тя може да се реализира единствено, ако врагът – поглъщащото нещата небитие – бъде победен, но не и ако този “враг” просто престане да го има, ако той се “премахне” и нещата, събитията, жизнените съдържания безпроблемно започнат да “траят” във времето без-край. Не без-краят, фигуративно казано, ще “спаси” осъдените на смъртта си жизнени съдържания, а победата над “края”; не без-смъртието, а победата над смъртта, каквото и да значи това. Защото макар да не можем да обясним какво значи “победа над смъртта”, която не е просто “безсмъртие”, опитът ни свидетелства, че точно това, което не знаем, е единственото, което всъщност желаем като спасение.

Портал Култура  http://kultura.bg/web/