Сламката на Иуда

Велика сряда – денят, когато Иуда предал Христа и получил обещаните за това пари. Не чак толкова много, между другото. Но не и съвсем малко, щом с тях е било възможно да се купи парцел земя.

На следващия ден той ще седи заедно с всички ученици на празничната трапеза. И също като тях ще пита с тревога: „да не съм аз, Господи?” Тоест – вече извършил предателството, ще се преструва на честен. Малко по-късно ще отиде при първосвещениците и ще заведе при мястото за нощувка на Иисус тълпа въоръжени храмови стражи. И ще Го целуне – за да посочи кого трябва да хванат. И ще чуе в отговор: „друже, защо си дошъл?”. После ще разбере, че са осъдили Иисус на смърт. В ужас ще върне сребърниците, получени за предателството. Но като разбере, че това вече нищо не може да промени, ще сложи край на живота си.

Три години го водил Иисус със Себе си из Палестина. Три години търпеливо го учил, наставлявал, вършил чудеса пред очите му, и дори на него самия дал дара на чудотворството. Три години чакал да прорасте в сърцето му любов към хората и към Бога, за да измести изгарящата душата му любов към парите. Поверил му общата каса на апостолите, за да се научи да се отнася спокойно към парите, безстрастно.  И нищо от това не се получило. Дори въплътилият се Бог не могъл да отклони този нещастен човек от алчността, лъжата, кражбата и предателството. Тези три години ученичество при Иисус минали напразно. Любовта към парите победила, изборът бил в полза на среброто. И цялото по-нататъшно суетене насам и натам с хвърлените пари в краката на първосвещениците, със закъснялото разкаяние и самоубийството вече не можело да промени стореното.

Очевидно в духовния живот на човека има някаква страшна граница, след която „задният ход”  става невъзможен. Точка, от която няма връщане назад, и след която вече сам не можеш да си простиш, даже ако Бог продължава да те нарича Свой приятел. Състояние, при което ти  видимо си още жив, но реално си вече мъртъв, макар да продължаваш да се движиш, да разговаряш, да правиш нещо…

А всичко е започнало с нещо дребно.  Какво толкова – взел малко пари от общата каса, прибрал ги на сигурно място. А после още малко. И още. Нали е по съвсем мъничко. Никой не губи. Ден след ден, малко по малко вземал пари, събирал си капиталец за черни дни. А после изведнъж – хоп! И предал Учителя на смърт. Как се е стигнало дотам? Защо? Ами така, приятелю… Точно така се стига дотам, няма защо да се чудим сега. Капка по капка и камъка пробива, а какво остава за душата на човека.

Всеки от нас греши, кой повече, кой по-малко. И никой не знае, къде минава онази граница, след която вече няма път назад, а отпред зее само една черна яма, от която не можеш да се измъкнеш. Кой от тези „малки”, превърнали се вече в навик грехове може да се окаже последната сламка, която пречупва живота ти безвъзвратно?

Навярно изходът е само един – да виждаме тази сламка във всеки един грях, който смятаме да извършим съзнателно. И да я избягваме с всички сили, да не ѝ позволяваме в никакъв случай – колкото и да е лека и малка – да падне върху вече събрания от нас куп „слама”. Защото и Иуда не е знаел, коя монетка от откраднатите от касата ще се окаже за него последна.

Превод: Румяна Рашкова
Източник: foma.ru