Големи подвизи не можем да правим

От 20 юни за 5 дни във Велико Търново имаше база варненският Детски поклоннически лагер с ръководител Юлия Христова, част от екипа на Духовно-просветен център „Св. Архангел Михаил”. Освен в старата столица Търново, пътешествието се пренесе и в околните Арбанаси, Боженци, Елена и Габрово с техните музеи и възрожденски места. Светите места бяха Преображенският, Килифаревският, Дряновският, Лясковският, Арбанашкият и Къпиновският манастири. Чудесна обиколка с много лични преживявания.

Юлия Христова разказва за детския лагер и поуките.

Първоначалният замисъл да се организира поклоннически детски лагер беше, първо, децата да се запознаят с националните исторически обекти, важни за нашата история. Учат за тях в училище и е добре да ги видят и знаят. Също да се запознаят с манастирите и църквите, които са част от национално-освободителното движение и да ги свържат с историята на своята родина, за да я почувстват близка. Второ, но не по важност, е да се опитаме постепенно да придобием една култура в храма.

Така тръгнахме с 20 деца от различни училища във Варна, от 6 до 12-годишна възраст, обединени всички от изучаването на християнски ценности и традиции като училищен предмет. С нас бяха и няколко деца от енорията. Идеята беше повече деца да има от църквата, да се смесят, да общуват едните с другите. Едните знаят едни неща, другите – други, без, разбира се, да ги лишаваме от игрите и състезанията.

Децата разбраха какво е чудотворна икона, тъй като посетихме една от чудотворните икони в Арбанаси. Тъкмо имахме конфликти в групата, децата деляха нещо помежду си и всички се помолихме. Моят апел беше, освен да отправят лична молитва за себе си, за семействата си и за учението си, да се помолим и за нашата група.

За молитвата нямаше организационен модел. Децата в групата бяха палавички. Казах им - всеки, който желае да се помоли. Не тук да се наредим всички и да кажем една молитва. Всеки да си помисли, предварително ги подготвих в автобуса какво е чудотворна икона, разказах им за чудото с нея: как иконата първоначално била заровена от монасите, които бягали, после я чува един овчар. Иконата сама си е извървяла пътя до тук. Разказах им за мое лично чудо, на което съм била свидетел с мой приятел преди години. Наистина неговият проблем беше много сериозен и до вечерта нещата тръгнаха в една посока.

В автобуса разсъждавахме с децата за чудото. Едно дете каза, че се молело и не му се изпълнило желанието. Чудото не е изпълняване на желания, а е събитие, с което Бог показва нещо на човека. Виждах, че децата, дори да са палави навън, в храма започват да утихват. Особено когато започне някой да им говори увлекателно. В един момент виждаш как едно дете е застанало пред иконата и се моли. Нещата не стават под строй – тук се кръстим, а тук се кланяме. Нямам такава идея. Освен това, това са деца, които не са влизали в храма като енорийските, а стихийно са минавали през църквата. Те в повечето случаи учат християнство, защото са любопитни, не знаят точно какво е.

Такива лагери са полезни, защото децата се научават на самостоятелност и да си помагат взаимно. Много често възникват такива конфликти – за стаята, в игрите, тогава вече идва моментът, когато можем да се намесваме като учители. Християнството ни дава модел за разрешаване на конфликти. Например, ето конкретна ситуация: ние сме две момичета и не искаме третото с нас в една стая. Нека тя да си стои там. Първо, поставете се на мястото на човек, който остава сам, в чужда стая, на чуждо място. Не изпитва ли страх, няма ли да му е трудно, помислете. Стана така, че на тези деца им се обади някой по телефона. Всъщност едното дете не познало гласа на дядо си, мъжки глас, изплашиха се, викат: Госпожо, вземете телефона, ако се обади отново, вие да вдигнете. Сега какво ще правим? В стаята, на чуждо място са, звъни им някой по телефона, мъжки непознат глас и те се стряскат. Плачат. За да не ви е страх, събирате се тричките и си говорите нещо весело. А те са в съседната стая до моята. Друго момиче плаче и не иска да спи самичко. Те сами се усетиха. Госпожо, да дойде ли? Разбира се, че ще я поканите. Аз първо им го подхвърлих, по-добре тричките се наредете на голямото легло, поговорете си, ако заспите така, няма значение, важното е да сте заедно. После те сами решиха да направят така. И спаха трите заедно прегърнати. Самата ситуация ги провокира да мислят. Друга ситуация с момчетата. Едно момче, което за първи път отива само на лагер. Всички казаха, че е заядлив и го игнорираха. Детето, което беше с него в една стая, дойде и заяви, че няма да спи в обща стая с него. Дори си премести багажа. Казах му: решение не съм взела, вечерта ще те уведомя какво е решението. Той самоволно си изнесъл багажа. В лагера има режим, правим вечерна проверка, слагаме стикери на най-хубава стая, имат мотивация да си подрежат нещата. По едно време ме пита: взехте ли решение, госпожо? А ти можеш ли да го оставиш да спи сам през нощта, дори и да си бил скаран с него? Ти как би се почувствал? Добре де, добре, ще отида, знам, че не е редно да го оставям сам. И се върна. Големи подвизи не можем да правим, а такива малки, децата да се учат.