Бъдеще и въображение

Броят на списание "Пирон" носи заглавие „Бъдеще и въображение” и обобщава материалите от две конференции на близки теми (Априлци 2011 и 2012). Онова, което събра участниците, е една тревога: имаме ли бъдеще? Имаме ли въображение за онова, което би могло да ни се случи? което ще ни се случи? което вече ни се случва?

В нео-либералния вариант на капитализма бързото въртене на капитала води до особено ускоряване на времето (всъщност капиталът не е нищо друго, освен количество архивирано, спряно време – така че се върти едно и също). Този бързоликвиден оборот предизвиква свиване към средата на темпоралната ос, оцелява само онова, което има непосредствено значение и спира в точките на „днес”, „сега”. Така, докато масовата публика се вълнува от това, как пространството се глобализира, неусетно настъпва нов режим на времето – пълна доминация на настоящето върху миналото и бъдещето: презентизъм. Или колапс в точката на непосредствената валидност. Разпадат се големите Разкази, изчезва замайването от исторически бездни назад във вековете, утопичните визии се сменят с краткосрочни контролирани проекти; браковете се сключват за предварително фиксиран пробен период, в борсите все по-малки отрязъци от време стават фатално важни, свръх-звуковите самолети се управляват от компютри, вградени в мозъка на пилотите (защото само по този начин командите им могат да бъдат достатъчно бързи), историческите общности се пулверизират до номадстващи индивиди без биографии; от образованието се очакват непосредствени бързи ползи за обществото, в сферата на културата  класическото longue duree на ”Великите мъртви” се превръщат в демократични културни индустрии и всекидневни grass root activities на симпатични махленски общности… Преди далечни и недостижими, мечтите са станали туристически реклами, внушаващи, че и най-екзотичният Обект на Желанието е достъпен тук и сега.

Разбира се, в подобен режим на презентизъм, формата на икономическия строй, държавната структура и политическа власт също изглеждат единствено възможни – не съществува вече дистанция и перспектива спрямо тях, няма независима нормативна рамка – погълнати от Холивуд, няма Златен век и остров Никъде, нито желано, по-добро общество. Следователно не може да възникне и критика.
Мислен по този последователен начин, презентизмът придобива клаустрофобично излъчване: сякаш вече не е възможно да си представим други времена, различни светове, алтернативни системи от смисъл, алтернативни начини на производство, размяна и консумация.

Обща беше интуицията на участниците в конференциите – в подобно тясно тук/сега има сериозен проблем, едновременно икономически и социален, културен и екзистенциален. Разбира се, и политически. Какви ли последствия ще роди това за човека и човешките общности? Ще се справим ли? Как да мислим „не-сега”, достатъчно фантазия ли имаме за това? А как да й осигурим пространство и социално значима сцена – как да гарантираме въздействие на мечтите, легитимност на утопиите, социален ефект на нестандартните изкуства, историческа дълбочина на културата; как да използваме потенциала на визии и трансценденции, така че да отключим възможности за критиката, за различията и политическата съпротива?
В състояние ли сме да се противопоставим на презентизма или това би било все едно да се противопоставяш на гравитацията и климата?
Във всичко се промъкваше и още едно опасение, тънко и неприятно – а живо ли е все още въображението? Дали колапсът на времето, унищожавайки „темпорализацията”, не издърпва със същия жест фундаменталното основание на способността да си представяме? Неспособно да разтегне точката „сега” между исторически дълбочини и утопически хоризонти, въображението вече не може да се справи и на микро-ниво – разпадат се елементарните ретенции и протенции на всеки темпорализиращ акт: живеем в микро-кванти. Обитаваме МТV-клипови кадри от по секунда-две, събитията ни всъщност са свръх-кратки “кликвания” на смарт-фони, мишки и дистанционни управления, вниманието не може да се задържи, сюжетите се разпадат в микро-гегове и клоунади. „Живот във фрагменти”, както казват някои (но не казват нищо за микрологията на кликванията, за скоростта на смените и attention disorder syndrom) – при пълно отсъствие на всяка синтезност – на бавно време за свободна игра и комбинативна фантазия, на устойчива идентичност и усещане за спокойно траене, замах и широта? Дали в последна сметка този ритъм не прави невъзможно и онова, което изглежда най-скъпо – свободата?
Така че, съвсем накратко, пред участниците в конференциите стояха два сериозни въпроса, подобно змии, захапали опашките си: можем ли да си представим алтернативи? И можем ли всъщност въобще да си представяме?

Какво е бъдещето и какво е бъдещето на способността ни за въображение?
Не по същество:
Четейки горното, читателят може да придобие впечатлението, че атмосферата на двете конференции в Априлци е била твърде кахърна, близка до антиутопиите. Не беше така, уверявам го. Беше много весело и интересно, и, при всичките невероятно различия на теми, дисциплинарни полета и методологии, беше адски продуктивно, кипеше труд. Противно на теоретичния си фокус, конференционното съ-битие в Априлци създаде собствена непрезентистка темпоралност. На първо място възникна празник (научен и просто приятелски) и на второ – традиция.
Да, убедени сме, че тази дума вече може да се употребява, макар че досега марката „Априлци” има само три издания (третата конференция от декември 2013 г с тема „Визуална антропология” не е представено в настоящия брой на сп. „Пирон”, това предстои в един от следващите броеве).
Е, значи нещата не са така сериозни – би казал някой. Не са така хомогенни и еднопланови, бихме го поправили. Всеки случай, подобни симпатични практики сигурно могат и трябва да бъдат преосмислени по-задълбочено – на фона на съвсем сериозната проблематика на презентизма.
Как една възникваща интелектуална общност съумява да „темпорализира” – да създаде ex nihilo време, което е несвоевременно, изпада от презентисткото „спряло ускорение”? Не знаем засега. Но ако традицията, дай боже, се удържи, няма как – ще трябва да мислим върху него. Използваме случая да благодарим на Френсис Бейкън, Жан Франсоа Лиотар, Пол Вирилийо, Зигмунт Бауман, Жак Дерида, Уенди Браун и мнозина други, които ни помогнаха дотук.

Списание “Пирон” е издание на Културния център на  СУ „Св. Климент Охридски”.
http://culturecenter-su.org/