Пътуване в историята

Първото пътуване на енорийската детска школа „Кандилце” за тази учебна година е вече факт. То се случи на 19 октомври под покровителството на св. Йоан Рилски. Станало вече традиционно, този път пътуването беше до старините на Плиска и Преслав. Преживяване, което ще остане в спомените на малки и големи (най-малкият нямаше и година), съпроводено от много веселие, игри, песни и интересни беседи на иконом Василий Шаган.

Посещението на първите български столици Плиска и Велики Преслав беше обещано още при откриването на учебната година на школата и беше очаквано с нетърпение. След празничната св. Литургия в чест на преподобния Йоан Рилски Чудотворец, отслужена в храм „Свети Николай Чудотворец”, групата се отправи към автобуса. В началото на пътуването отец Василий накратко припомни плана за деня и предложи, всеки по силите си, да привнесе от себе си, за да бъде този ден ползотворен. „Пътуваме, – каза той, – към местата, където е започнала историята на нашия народ и на нашата Църква”, и пожела на всички да съберат в „кутийката” на своята памет нови съкровища от знания и вълнуващи спомени. А към децата имаше и едно конкретно предложение: да опитат през този ден да практикуват една от най-важните християнски добродетели – послушанието. Защото колкото повече проявяваме послушание към родителите и учителите си, толкова по-лесно ще ни бъде да проявяваме послушание и към Бога.

А как реагираха децата ли? По детски разбира се. Това, което децата умеят и владеят най-добре, е играта. Още с прекрачването на портата на крепостта, те се потопиха в света на древните битки за надмощие. За възрастните не винаги е достъпна логиката на детската игра, но постепенно, следейки неудържимото и неуморно тичане, катеренето по останки от крепостни стени, наблюдателни кули, дворци и храмове, и свързвайки отделни дочути реплики, ние започнахме да схващаме какво става. Докато разглеждаха старините на Плиска и Велики Преслав, децата всъщност играеха своята историческа игра – водеха битки, превземаха нови територии и ги присъединяваха към своята „Детска империя”.

Така че колко и доколко всяко от децата прояви послушание, знае само Този, Който вижда в сърцата ни. Това, което виждахме ние, беше как периодично, без специално привикване от страна на възрастните, децата се завръщаха от неизмеримите пространства на играта при общата група – тъкмо навреме, за да изпеят заедно с всички в останките на древните храмове тропара на св. Йоан Рилски или на Богородица, или на светия Кръст, да чуят фрагменти от разказа на отец Василий в Голямата базилика на Плиска или проповедта му в кръглата златна църква на Велики Преслав.

Под косите лъчи на залязващото слънце зад хълмовете край Велики Преслав, преизпълнени с впечатления и превъзбудени от преживяното, потеглихме към Варна. В реалните очертания на автобусното пространство играта беше утихнала. И както обикновено става, в тези минути по обратния път, в детските глави се появява неизменният въпрос:
– Скоро пак ще пътуваме донякъде, нали?!
– Да, разбира се.
– А до къде?
– Скоро ще разберем.