„НЕ БОЙ СЕ, МАЛКО СТАДО!”

Аз съм от Варна. Родом /може би и духом/ съм от другаде, но това няма значение. Нали всички ние „нямаме свой град”, а би трябвало „бъдещия” да търсим. В края на миналата година обаче, се почувствах щастлива, че живея именно тук. Това ми даде възможност да стана свидетел и скромен участник в събитията около избора на нов Варненски митрополит.

Наскоро с моя приятелка си казахме, че трябва да запишем спомените си от онези дни, защото те бяха исторически за нашата Църква и живите свидетелства за тях ще бъдат много ценни след време. Но си го казахме така – между другото. Няколко дни след този разговор обаче бяхме принудени да се върнем към спомените си. Принудиха ни събитията около планираната хиротония на архим. Дионисий.  Покрай това ново изпитание преживяхме всичко отново.

Спомнихме си, как не ни се вярваше, че емисари на еп. Борис шетат из епархията. Лекомислено смятахме, че все пак не може да се случи такива хора да се окажат сред избраните претенденти. Бяхме много наивни, но смятам, че това не беше от глупост, а от благословена неизкушеност в злото. Действителността ни отрезви светкавично след първия избор.

И тогава започнаха славни дни, в които усетихме, че сме живи. Почувствахме, че Бог е близо. Разбрахме какво значи „силата Ми се в немощ напълно проявява”. Събрахме се пред Катедралата в първата от мразовитите зимни вечери на нашите бдения и разбрахме, че сме малко, твърде малко стадо, но чухме в сърцата си „Не бойте се!” Изпитахме погнуса от това да кроим стратегии как да надхитрим злото и просто и чистосърдечно заявихме, че жадуваме за чистота, за достойни пастири, които да следваме със синовна обич. Вкусихме какво означава да възложиш упованието си на Бога, когато по човешки погледнато няма надежда. Изпитахме радостта да видим  не малка част от нашите пастири да се жертват за стадото си. И те сигурно се почувстваха щастливи, че има за кого и за какво да се пожертват. И че не са сами. И най-вече се молихме. Скупчени плътно един до друг поради студения вятър пеехме каквото знаем: „Господи Сил”, „Спаси, Господи, Люди Твоя”, „Богородице Дево”, „Отче наш”, тропара на св. Йоан Рилски... Отвреме-навреме отците отслужваха Молебен канон към Пресвета Богородица.  В Литургията към eктениите се добавяха допълнителни прошения, а у дома всеки се молеше както знае и може. В нашата енория, с благословението на настоятеля ни, се четеше Псалтира. В решителния ден срещу втория избор – денонощно. Хората се сменяха един след друг – преди работа, след работа, кой по час, кой по два, кой по половин. Навън смут, житейски грижи, суета, суматоха – а вътре молитвата тече и  думи, които си чел много пъти и са минавали покрай ушите ти, сега оживяват. Имаш чувството, че са писани вчера, сега, по този случай. И че говорят на сърцето ти, че чрез тях Бог те напътства, утешава, окуражава, въздига и смирява.

Вярвам, че именно молитвата ни преведе по верни пътища през онези дни. Че тя укрепи отците, братята и сестрите ни, които бяха на „предния фронт”. Че тя обърка и съкруши плановете на онези сили, които искаха окончателно да съсипят Църквата ни. Особено молитвата към Божията Майка. В навечерието на настъпващата 2013 г. /годината на нашите изпитания/ митрополит Кирил /Вечна да бъде паметта му!/, заедно с атонски монаси донесе във Варна иконата „Св. Богородица Геронтиса”, чийто чудотворен оригинал се пази на Св. Гора в манастира Пантократор. Пред нея се отслужи първият молебен канон след злополучния първи избор. Пред нея се молехме час по час, кой когато мине през Катедралата.  Пред нея част от нас се молеха докато траеше вторият избор в залата на Варненската митрополия. А какво изпитахме, когато няколко дни по-рано открихме, че този избор е насрочен в деня, когато на Атон празнуват  празника на тази икона /15. ХІІ/. Това беше знаменателно! За нас това беше като „Турция ке падне” в „Под игото”. Един на друг си го съобщавахме и вярвахме /вярваме и сега/, че сама Св. Богородица знаейки предварително за бедите и изпитанията, които имаше да преживее осиротялата епархия, е пожелала да ни посети чрез тази икона и да ни я остави като утеха и видим знак на своя покров. Излишно е да казвам, че отново пред нея се събрахме спонтанно за благодарствена молитва след оповестяването на резултата.  

Миналата година по това време във Варна се случи чудо. Това чудо продължава. То само започна от тук. Но миналогодишните варненски събития, както и тези в София от преди наколко дни  не бива да бъдат прецедент, който да ни дава лекомислени надежди, че  занапред ще  бъде по-леко. Те трябва да ни бъдат поука, че чудото се случва там където  човешката смирена вярност и надежда се срещнат с Божията вярност, милост и любов. Миналата година нямаше на какво да се надяваме. Да не се надяваме на себе си и в бъдеще. Да се молим. Не само за осуетяване на недостойни  хиротонии и предрешени избори, но и за това Бог да въздигне сред нас истински епископи, истински верени  пастири, които да поведат подивелия ни народ.