Не се срамувайте да изповядвате вярата си

Проповед на протойерей Михаил Манев в Неделя Православна – 21 март 2021 г., храм „Св. Николай Чудотворец”, Варна

В името на Отца и Сина и Светия Дух!

Обичани от мене народ Божий,
Ето че отново сме в тази Четиридесетница, в която сърцата ни и душите ни горят. Тази Четиридесетница, в която виждаме нашето съвършенство като залог за живота ни и нашите дела като залог за смърт... Сякаш в това противоречие между това, какви трябва да бъдем, и това, което сме, се изпълва нашият живот. Живот, изпълнен с много тъга, с осъзнаването на собственото недостойнство и с радостта, че това не зависи сякаш само от нас, че ни е сме призвани да свидетелстваме за истината. И нашите дела сочат нашите слабости и нашето желание да се стремим да бъдем едно с нашия Отец небесен.

На този път ние не сме сами. Защото преди нас са вървели хиляди светии. Преди нас са този път са го изминавали безброй мъченици и изповедници на вярата, хиляди свети Отци, които в своите епохи, в своите времена са свидетелствали, че Един е пътят, истината и животът.

Спомняте ли си, когато бяхме по-млади? Когато си задавахме разни въпроси като например: Защо съм на този свят? Накъде сме тръгнали? Кое е истината? Как трябва да живеем? Дали радостта, която изпитваме от насладите на живота, е истинска радост? – и как след това ги забутваме в ежедневните ни тревоги, затрупваме ги с мръсотията на душата си, да не би отново да светнат и да ни провокират да търсим отговори.

Спомняте ли си как първата любов беше трепетна и очаквана?! Как светът се променяше от това, че обичахме с цялото си сърце – и как сега обичаме. Сякаш има някаква разлика. То това с думата „любов” е малко странно, защото тя се използва къде ли не и за какво ли не. Вече започнах да се обърквам, когато някой каже, че обича. Не е много ясно какво обича – себе си ли, някой друг ли, за кого е готов да умре този, който обича?...

Така в този живот, който ние живеем, от тази епоха ние може да погледнем назад към онези невинни души, които бяха готови да превземат целия свят, бяха готови да разрушат всичко, за да могат да изградят нов свят, изпълнен с техните идеали. А сега виждаме едни различни хора, примирили се, че нищо не могат да направят. Примирили се с тава, че злото шества в този свят. Приели, че борбата срещу злото е безнадеждна. Приели, че лъжата е част от формата на съществуването на доброто в света и че да лъжеш, няма нищо по-естествено в този свят. Ала ние, християните, не сме сякаш за този свят. Христос не ни е обещавал този свят, в който князът му няма нищо общо с Него...

Когато приемем, че истината има много лица, когато приемем, че всеки човек може да говори истината, и тя да бъде за всички еднаква, тогава ние сме загубили стойността на тази истина. Защото истината може да бъде само една. Тя е проста, неделима. Истината може да ни изпълни – с радост. Истината може да ни отвори очите за този свят и да видим неговата преходност и безнадеждност. Истината може да ни отвори очите и да видим бъдещия живот, за който ние сме изпратени да свидетелстваме. Да разкрием лъжата. Да осветим злите дела. Да не се примиряваме със злобата на този свят. Иначе смъртта на мъчениците би била напразна... Би била подиграна тази смърт от нас и тогава не бихме се наричали православни. (...)
Цялата проповед чуйте в прикачения видеофайл: