Музикоучителят Жеко Павлов – жив пример за отдаденост на Църквата

Хората, които обичат това, което правят, заслужават уважението ни - независимо дали са художници, спортисти, архитекти, журналисти, певци... Хората, които обичат професията си, ще останат за поколенията, ще бъдат открити като стари съкровища, заровени в пластовете на времето. Те дори се превръщат в част от всяко настояще във всяко време. Музикоучителят Жеко Павлов е именно такъв човек и за това свидетелстват различни факти от живота му.

Жеко Павлов е един от талантливите изпълнители на източното църковно пеене, което е „плод на вековния принос на светоотеческата традиция”, и е с „изключителни качества и значение за Църквата”[1], положил неуморен труд за прослава на Бога.

Жеко Павлов е роден на 25 март 1850 г. в с. Карахюсеин (дн. Чернево), Варненско. Произхожда от свещеническо семейство. На 11-годишна възраст младият Жеко заминава за гр. Варна, където учи в гръцката прогимназия. Още като ученик посещава катедралната църква (дн. Храм „Св. Атанасий”), където пее с главния гръцки църковен певец Никола Зунарополос. По-късно Жеко изучава и църковнославянското пеене. След това учителства в гр. Балчик. След освобождението на България се завръща във Варна и поема службата певец в храма „Св. Архангел Михаил”. Наред с певческите си обязаности той и учителства. Със свой приятел откриват българско училище за варненските деца. Преподава български език в турското, арменското и гръцкото училище. През 1892-1893 г. изготвя гръцко-българска граматика. През 1908 г. е повикан за певец в гр. Бургас, която служба предпочита пред предложената му длъжност на учител в Цариградската духовна семинария. В Бургас пее до 1912 г. След това се премества във Варна, където е псалт последователно в храмовете „Св. Николай” и „Св. Богородица”. Жеко Павлов почива на 3 юли 1927 г. в гр. Варна[2].

Видният български музиколог и протопсалт Петър Динев си спомня скромността и прекрасния теноров тембър на Жеко Павлов: гласът му бил „красив, сочен и висококачествен”, а пеенето му „тихо, умилително и завладяващо.”[3] Динев споменава и за певчески курсове, организирани от Жеко Павлов[4]. През 1907 г. Жеко Павлов издава във Варна свой певчески сборник „Пълен мусикиен Триод и Пентикостар”[5] с нотирани песнопения за периода от подготвителните недели на Великия пост до Неделя на всички светии. Този сборник обаче не е могъл да се наложи в изпълнителската певческа практика, тъй като в невмения нотопис на Жеко Павлов се съдържат някои особености в украсителната обагреност на песнопенията му [6]. Това, разбира се, не омаловажава труда на Жеко Павлов. Той е „творец на самобитни красиви църковни песнопения, написани не само от търсене на външна изява на религиозното чувство, но и от желанието и ние, българите, да внесем своята лепта в съкровищницата на православното богослужебно пеене.”[7] Песнопения на Жеко Павлов намираме публикувани и в някои от сборниците на Манаси Поптеодоров.

Жеко Павлов е не само талантлив църковен певец, защитник и разпространител на църковнославянското пеене, но и родолюбец, ерудит и преподавател, грижещ се за просветата на българските деца и за разпространението на родния ни български език във време, когато във Варна са се чували навсякъде турска и гръцка реч[8].

Тъй като Жеко Павлов е роден в средата на деветнадесетото столетие и почива в първата половина на двадесети век, фигурата му се очертава пред нас в своята „двуизмерност” – човек на Възраждането, който е видял и първите десетилетия на младото ни освободено Отечество. Това подсказва, че той е бил свидетел на доста промени в социалния и културния живот на българина - промени, намерили отражение и в църковно-музикалния живот на страната ни. Както знаем, още от втората половина на 19 в. в храмовете ни започва да звучи многогласното хорово пеене (първият български църковен хор с ръководител Янко Мустаков започва да звучи в Свищов през 1868 г.[9]). В края на 19 и първата половина на 20 в. се повдига и въпросът: кое е истинското българско църковно пеене? Композитори от т. нар. „първо поколение” отхвърлят източното пеене като гръцко и чуждо на народа ни[10]. Трябва да се отбележи, че редица наши възрожденци-родолюбци гледат на източното пеене като на общо достояние на Православната църква, а не като на продукт на отделна нация. Такъв е и Жеко Павлов: още от детство закърмен с църковната музика, той й посвещава многолетните си трудове, грижейки се за нейното опазване и разпространение. Дори композиторът Добри Христов, един от тези, които отхвърлят псалтикийното едногласно пеене, нарича Жеко Павлов „предан и талантлив служител на черквата”[11].

Тази година (2017 г.) се навършват 90 години от кончината на този заслужил деятел на православната църковна музика. Искам да споделя с вас една история, която съм чел преди години. Както знаете, духовниците по време на богослужение кадят с благовонен тамян на определените за това места в богослужебния чин. В тази история се казваше, че по време на едно богослужение свещеникът прекадил някои от празните столове в храма, а пък някои от присъстващите отминал. Това породило съответно недоумение, което отецът разсеял с обяснението, че в храма има хора, които не са там с душите и мислите си, и обратно – отсъстват по уважителни причини такива, които духом са там. За съжаление, в нашето съвремие понякога ставаме свидетели на „живи” изпълнения на църковна музика, които са прекалено индиферентни и не трогват, докато личности като Жеко Павлов са наистина живи примери за отдаденост на църковната музика; те са като светилници, които „прекрачват” своето време и са способни да разпространят светлината си както в настоящето, така и в бъдещето на източното църковно пеене…
_________________________

[1] К. Тодорова. Източното православно църковно пение. Хилядолетното дихание на православната светост. С., 2010, с.173.

[2] Срв. П. Динев. Музикоучителят Жеко Павлов. // Църк. вестник,1960, №13, с. 5-6.

[3] Пак там, с. 6.

[4] Пак там.

[5] https://drive.google.com/file/d/0B4VNNSa3wwW5OTRnYUswVC1xbzg/view

[6] Срв. П. Динев. Цит. съч., с. 6-7.

[7] Свещ. К. Попов. Развитие на църковнопевческото дело по времето на екзарх Йосиф І (източна традиция). ДК, кн. 5, 2004, с. 26.

[8] http://www.varna-bg.com/oldpage/chronicle/varna_d/d_part5.htm

[9] http://artstudies.bg/konkursi%20files/MLubenova_pdf/MLubenova_Avtoreferat.pdf

[10] Срв. Ю. Куюмджиев (състав.). Кое е истинското българско църковно пеене? Пловдив, 2011.

[11] В. Кръстев (състав.). Добри Христов. Музикално-теоретическо и публицистическо наследство. Том втори. С., 1970, с. 192.

Източник: dveri.bg