За льольовците и войните Христови

За мъжката отговорност, смирението и мъжествеността

Случи ли се нещо със силния пол и ако да – къде трябва да търсим корените на това явление? Какво казва по въпроса за мъжествеността християнството, което непрекъснато бива обвинявано в пропагандиране на мекушавост и непротивопоставяне на злото, следователно – на слабост? Какво ни е дал в този смисъл Новият завет и какво – Старият? И накрая – как да тълкуваме факта, че главните покровители на семейството – светите Петър и Феврония, далеч не са били образец за класическото разпределяне на ролите между мъжа и жената.  
Върху тези аспекти на „мъжката тема” се проведе разговорът ни с протойерей Максим Козлов, настоятел на храма на преподобния Серафим Саровски на ул. „Краснорпесненска крайбрежна”.

За каменната стена и „великата руска жена”

 — Отец Максим, нека започнем с един очевиден въпрос: тезата за измирането на „истинските мъже” мит ли е или все пак има своите основания?

— Може да се каже, че като цяло изчезва всичко истинско – като почнем с хранителните продукти (опитайте се да си купите нещо, което не е генно модифицирано и сурогатно) и свършим с автомобилите, водата, въздуха. Нима има много примери за забележителни съвременни произведения на иконописта, словото, църковната архитектура, които да надживеят столетията? Истинските неща са малко и в дадения случай мъжете не са изключение. Истинските жени са повече по понятни причини: чисто статистически. Те и в Църквата са повече: на един младеж в московски храм се падат десет момичета. Създава се впечатлението, че и ситуацията в Русия е долу-горе същата.  Излиза, че в нашата Църква има хипертрофирано усещане за недостатък на истински мъже.
Мъжете са малко и затова тези, които ги има, се ценят извънредно много. Като човек, завършил филологическия факултет на Московския държавен университет (МГУ), мога да кажа следното: мъжът в Църквата е като младеж във филологически факултет, т.е. цени се просто поради факта, че го има там, а това е вредно за него. Вредата идва от това, че дори някой не особено изтъкнат индивид , който се цени просто поради факта, че принадлежи към противоположния пол, бива търпян със своите слабости, недостатъци и несъвършенства. А това, от своя страна, не стимулира към растеж и преодоляване на вътрешните слабости, падения и отстъпления.
Дотук ви изтъкнах най-малко две причини. Освен това, струва ми се, че във всичко това е намесена и спецификата на нашата история. „Великата руска жена” е известна още от времената на Некрасов. Същата ситуация, но поради значително по-трагични и обективни обстоятелства, се създава и в годините на Великата Отечествена война: войната покосява милиони хора, естествено, повечето от тях – мъже. В резултат на това жените е трябвало да ги заместват навсякъде. Тези събития съвпадат с десетилетията на съветския строй, научил хората на безотговорност.

— Дайте повече разяснения, моля Ви.

— Живееш бедно, мизерно и сиво – даже не знаеш до каква степен, защото освен тясното съсловие на елита никой не подозира, че е възможно да се живее по друг начин. Затова пък живееш защитен: имаш безплатно медицинско обслужване, знаеш, че ще получиш пенсия, ще имаш покрив над главата си, в краен случай – ще те настанят в старчески дом, ако собствените ти деца те изоставят. Държавата не те забравя. Даже ако си глупак – обществото няма да те отхвърли: ще ти помогнат профсъюзите, а партийният комитет със сигурност няма да пренебрегне семейството ти. Такова „знание” също не способства за възпитаването на мъжки качества.
Всичко това взето заедно се натрупва и към настоящия момент се възприема като сериозен проблем. Не искам да кажа, че проблемът не съществува – ние току-що го очертахме. Това, обаче, е специфичен проблем, възникнал в ΧΧΙ век, който има своята предистория.

— Споменахте безотговорността. Може ли да се каже, че противоположното качество — отговорността, е основна мъжка характеристика?

— За мъжа това е много важно. Разбира се, не можем да отречем героизма, устремеността и пр. Това също са черти от мъжкия характер. Но в живота на огромно болшинство от хора няма чак такава нужда от героични постъпки, даже въобще може напълно да липсва. Имам предвид реален героизъм – да рискуваш живота си, за да спасиш друг човек или да раздадеш имуществото си, т.е. да извършиш някаква наистина благородна постъпка. Това не е за всеки. Но да се отнасяш отговорно към живота си, към работата си, към живота на хората около теб – това е общодостъпно. Отговорен човек е онзи, който не  предава. Ако мъжът има това важно качество, когато си до него, все едно си защитен от каменна стена или поне си като зад дъб, на когото като нежна трепетлика можеш да се облегнеш.

— Нима жените не трябва да притежават такива черти на характера като отговорност и способност да не предават?

— Да, но работата е там, че мъжката отговорност е именно отговорност-опора. Опора, която жената търси по силата на своята природа. На мен като на мъж ми се струва, че на жената й е добре, когато до нея стои човек, способен да поеме охраната на външните граници в сложния живот, така че на нея да не й се налага постоянно да решава какво да прави в този жесток свят. Като почнем с това, че е по-добре да спестим на жената общуването с нашите бюрократи, сградни управления и пр. и завършим с това, че ако грубият й началник я обиди, тя знае, че мъжът й ще дойде да я защити.

 — Това предполага до известна степен зависимост от съпруга, което не допада на всички в днешното общество...

— Какво лошо има в тази зависимост? Мъжът също зависи от своята добра жена. От лошата – не: лошите съпрузи живеят като чужди хора, по силата на някакъв обществен договор, а добрите  зависят един от друг. Мъжът също зависи от това дали съпругата му се е усмихнала, от това как са прекарали седмицата…

— От това дали боршът е вкусен?…

— В частност и от това също. Във всеки случай - дали е сварен с любов и сервиран с усмивка. Боршът може дори да не е много вкусен, но ако е поднесен от нежни ръце, това може да се пренебрегне. И тази зависимост е нормална!
 
От къде тръгват кранистките?

 — Защо взаимозависимостта и разделението на ролите започват да се възприемат  в ХХ век като нещо оскърбително за жената?

— Защото ХХ век издига множество лъжливи кумири. Една от лъжеидеологиите е тезисът за равенството на половете. Джендър идентичността се подлага на съмнение от гледна точка на ролевите функции: в обществото и в семейството. Много добре си спомняме до какво довежда това: до факта, че било съвсем нормално жени да полагат жп траверси. От друга страна тази идея сега се насърчава от нейните идеолози: джендър идентичността вече се подлага на съмнение от гледна точка на антропологията.

— От къде според Вас тръгват тези идеи?

— Мисля, че в общество, където е било планирано масово въвличане в производството, се е наложило жените да бъдат подтикнати към работа. По-традиционната култура на XVIII и даже на XIX век все още се опира на това, че жената може да се ограничи с домакинската работа, т.е. тя може да работи, ако иска, но не е задължително. В XX в. обаче, възниква необходимостта колкото се може повече хора да бъдат въвлечени в производството, а за това се изисква отправянето на определено идеологическо послание. На мен ми се струва, че един от елементите на това послание е била идеята за женското равноправие с мъжкия пол, тълкувано като равенство на ролите.

 — А може ли да се твърди, че някой „е виновен”: мъжът е слаб, защото жената е поискала да стане силна или напротив – жената е принудена да „възмъжее”, понеже мъжът е станал хилав?

— Това според мен е детски, повърхностен разговор. Няма жени по принцип или мъже по принцип — има конкретни човешки взаимоотношения в дадено семейство, в даден колектив. Виновни са лъжеидеологиите. Като цяло съществува съвкупност от обективни исторически и социални обстоятелства, които, ако преминем от езика на социологията на езика на естетиката – превръщат една или друга ситуация в типично изкушение на епохата. Както човекът на различна възраст, така и обществата в разни епохи преживяват различни изкушения. В съветско време изкушенията бяха различни от тези в постсъветско време. Днес типично изкушение за мъжете по силата на утвърдилите се обстоятелства е следното: няма защо да се трупа „мускулна сила” и мъжественост.
От тук насетне вече става въпрос за индивидуалната реакция на всеки един човек на това изкушение. Готов ли е да преодолее съпротивлението на средата, да плува срещу течението? Ако е готов, то това би бил както мъжки, така и християнски отговор. В него има нещо от онова, за което се споменава в Тайнството на Кръщението: да бъдеш „войн на Христа - нашия Бог”. Но ако човек е съгласен да плува по течението... Един куп филми са заснети в късното съветско време за такива мъже. Филмът „Полеты во сне и на яву” („Полети наяве и насън”) или пиесата на Вампилов  „Утиная охота” („Лов на патици”) са произведения, в които прекрасно са описани точно такива слаби мъже. Нима чеховските типажи са били по-добри? Според мен всичко тръгва още от тях.
Същите неща наблюдаваме и в наше време: за да бъдеш мъжествен трябва да плуваш срещу течението, но на това се решават твърде малко хора. Въобще не съм оптимист, когато става дума за този проблем, не храня каквито и да било илюзии, че ситуацията изведнъж ще се промени и след десет години ще имаме поколение от Кралимарковци.

Новомъчениците, войните-християни и мъжествената Феврония

— Предразполага ли по някакъв начин животът в Църквата мъжа към преразглеждане на своите позиции, към желание да бъде по-мъжествен и отговорен?

— Ако се вземат предвид традицията и смисъла на това, което ни учат Писанието и Преданието, животът в Църквата предразполага към това. Това се дължи на факта, че цялото Евангелие, Проповедта на Исус на планината, по никакъв начин не са „Страданията на младия Вертер”. Но животът в Църквата на практика (по причини, които споменахме по-горе) често пъти не предразполага.

— Какво да правим, когато християнството ни учи да сме кротки и смирени, а това са качества, невъзприемащи се като мъжки?

— Ако се замислим за смисъла на тези думи, ще открием, че тези качества изискват доста мъжество и сила. Нека си спомним определението за кротост на свети Филарет в неговия „Катехизис”: кротостта е душевна настройка, съчетана с предпазливостта да не дразниш никого и сам да не се дразниш от нищо; действието на кротостта се изразява в това да не роптаеш не само против Бога, но и против хората, когато се случва нещо против нашата воля и да не се поддаваме на гняв и самопревъзнасяне.
Излиза, че това качество изисква огромно усилие и вътрешна концентрация! Ако проумеем, че смирението не е да плюеш на себе си („Ох, колко съм гаден!”) и да се стъпчеш сам (нещо, което на някои им доставя нездраво удоволствие), а умението да запазиш мира в отношенията си с всички останали, въпреки външните обстоятелства, то тогава се оказва, че за постигането на това от нас се изисква огромна вътрешна сила.
Освен това християнството не се свежда само до тези две вътрешни качества: Христос говори и за чистотата на душата, изискваща в наше време колосални усилия, както и за готовността да положиш „душата си за своите другари” и за още много други неща.

— Какви примери за мъжествено поведение може да приведете от християнското Предание? Защото въпреки всичко, хората не са склонни да формират представата си за това какъв трябва да бъде мъжът върху примери от християнството. Мъжеството не се асоциира с човек, обръщащ лявата си буза ...

— Могат да бъдат приведени безброй примери от историята на християнството. Например, Тиванският легион: римските войни-християни, побеждавали варварите–германци, но проявили готовност да умрат за Христос, отказвайки се да принесат жертва на езическите богове и незащитили себе си, макар до този момент да се сражавали храбро за своята страна. Тази тяхна постъпка въобще не може да бъде изтълкувана като малодушие! А новомъчениците... Все пак жените са служили повече на другите новомъченици и изповедници и като цяло доста са пострадали от това. Същността на тяхното мъжество и изповедничество се заключават в това да не изоставят изпратените в лагери и на заточение. Мъжество да не се отрекат, включително и след физически изтезания, проявявали основно мъжете. Подобна ситуация е съществувала не само в нашата страна, но и в други направления на християнството. Например Дитрих Бонхьофер - виден немски теолог, лютерански пастор, косвено съпричастен към офицерския заговор против Хитлер и обесен в концлагер малко преди края на Втората световна война. Ако се потърсят, биха могли да бъдат намерени още много примери.

 — Парадоксално е, но светците, считани за покровители на брака у нас в Русия — Петър и Феврония Муромски — въобще не се вписват в класическия тип «силен мъж», «слаба жена»...

— Като цяло в Преданието има множество парадоксални повествования. Тук виждаме една силна жена, явно по-умна, организирана и целеустремена, отколкото мъжът. Въпреки ярко изразения си  фолклорен характер, „Повест за Петър и Феврония” разказва за живи хора: макар образите да са изградени въз основа на средновековното съзнание, те не причисляват Петър и Феврония към тогавашния стандарт. Тези двама души не се вписват в схемата на „Домострой” (бел. ред. "Домострой"— паметник на руската литература от XVI века, представляващ сборник от правила, съвети и наставления по всички въпроси от живота на човека и семейството, вкл. обществени, семейни, стопански и религиозни), от тяхна гледна точка постулатите, съдържащи се в него, са абсурдни: ако не бяха канонизирани към времето на написване на „Домострой”, разглеждайки техния казус, Силвестър  би трябвало да се противопостави на канонизацията. Това отклонение от стандарта е важно, тъй като чрез този факт Преданието ни казва следното: не съществува единна парадигма, според която нещата могат да се развиват; в реалния живот ситуациите винаги са индивидуални и живи.
В същото време обаче, Петър накрая постъпва така, както би трябвало да стори всеки мъж – приема сложно, но твърдо решение: тази жена ми е по-скъпа от цялото княжество, болярство, богатство и т.н. В крайна сметка Петър извършва много мъжка постъпка.

— Значи все пак "силният мъж" и "слабата жена" не са строго отредени роли, а се определят от средата, характера и обстоятелствата? Може ли жената да бъде лидер по природа, а мъжът – не.

— Случват се и такива неща. Знаем, че Елизабет – кралицата на Англия, или Екатерина ΙΙ, императрица Теодора, физикът-изобретател Мария Кюри, са били точно такива жени. Може да се приведат още много примери. Въпросът, обаче, е друг: добре ли се чувства в тази роля самата жена? Може това да е продукт от спецификата на нейния характер или в резултат на  жизнените обстоятелства, а може просто да не е срещнала мъж – по-силен  от нея самата...

За ненавистта към чуждите  и мамините синчета

— Различават ли се старозаветната и новозаветната представа за мъжеството?

— Да, разбира се, защото - както знаем - много неща са се променили от времето на Стария Завет. Известно е, че по времето на Мойсеевите десет заповеди даже ограничението „зъб за зъб”  вече се счита за колосален нравствен напредък. А заповедта да не мразиш врага си, комуто действено противостоиш, вече е изцяло новозаветна. В този смисъл акцентите се изместват. В Стария Завет е застъпено основно родовото мъжество, мъжеството да защитиш своите: когато е трябвало да се покажеш верен на своя род, на вярата си и в крайна сметка – на своя Бог.  Така човекът е бил улеснен, понеже по своя смисъл това представлява противопоставяне на чуждото. Християнството призовава да бъдем верни на своето, без ненавист към чуждото – това вече е по-сложно! „Ненавиждам чуждото!” – това е най-лесната опорна точка. До голяма степен както нацистката, така и съветската пропаганда от годините на Втората световна война, а впрочем и на западната – изхождат от необходимостта да превърне именно ненавистта в главна опорна точка. Неслучайно при идеологическото конструиране на войната, всеки един от противниците акцентира върху зверствата на противника.

— Допустимо ли е мъжът да търси нарочно ситуации, изискващи проявата на мъжество?

— Навярно все пак понякога е добре да провериш себе си. Беше ми интересно да скоча с парашут, да направя крачка в нищото от самолета. Мисля, че това беше именно такава проверка. Струва ми се, че в определени случаи за мъжа е доста полезно да развива в себе си този „мускул”, за да знае, че не е някакъв парцал.

— Тоест мъжествеността не е само отговорност...

— ... Но и способност да направиш крачка, когато това се наложи. Решителност.

— Съществува такова мнение, че жената сама не може да възпита сина си като истински мъж (а в нашата страна има много самотни майки). Вярно ли е това?

— Проблем с възпитанието на синовете от самотни майки съществува. В пълноценното семейство разпределението на родителските роли се извършва по естествен начин, а в непълното семейство е нарушено. От това страдат както синовете, така и дъщерите, които след като пораснат, не могат да си представят кой е правилният начин за изграждане семейните отношения. Мисля, че при подобна ситуация ролята на кръстника може да се окаже много важна. Той трябва да подходи неформално към своите задължения. Правилните модели на поведение се създават несъзнателно, когато пред детето стои пример за порядъчен, любящ, внимателен мъж, който се държи по съответния начин със своите деца и жена.

— Съществува едно изкривяване във възпитанието: когато майката се грижи за сина си даже когато той вече е възрастен, а това не се отразява добре на неговата мъжественост и отговорност...

— Да, и доста често такъв син се жени за съответния тип жена-майка, като по този начин схемата започва да се възпроизвежда. През годините на пастирското си служение съм имал случаи, когато ми се е налагало просто да откъсвам възрастни деца от майките им: виждаше се как тази зависимост има пагубно влияние.
В Църквата с тези неща е по-лесно: има свещеник, духовник, който по някакъв начин удържа такива майки. В никакъв случай не идеализирам съвременното църковно семейство, но все пак това са семейства на хора, които се отнасят по друг и по-отговорен начин към семейството. В една обикновена енория децата се намират в среда от свои връстници и там могат да усвоят определени модели на поведение. В този смисъл църковният живот дава малко повече поводи за оптимизъм, отколкото животът извън църквата.

 — Започнахме разговора с това, че истинските мъже са малко, включително поради факта, че днес по принцип има малко истински неща. Дали не повтаряме грешката, за която е писано в Еклисиаста "Не казвай: „Защо отминалите дни бяха по-хубави от днешните?“
 — Не става въпрос за това, че отминалите дни са били по-хубави. Аз заварих късното съветско време и не изпитвам никакво желание да се връщам към него. Всяка епоха има своите изкушения. Да, може би тогава добродетели като решителността, мъжествеността, отговорността не са били подлагани на изпитание, макар тогава също да е имало „мъже-льольовци”, които (ще се повторя) доста удачно са пресъздадени в късното съветско кино. Но тогава всичко се крепеше върху лъжата и лицемерието и трудно осмисляните от днешните младежи думи на Солженицин "да не живееш според лъжата" реално са играли ролята на призив към проява на голямо мъжество. Въобще не споменавам за епохата на 1930-те години, която даже не можем да си представим ...
Да, можем да си фантазираме за „континента Русия” от времето на Александър III, който сме изгубили. Ще ни се наложи да се гмурнем в дълбините на историята: първоначално в XVII век, в епохата на Разкола, след това – в домонголското време, а най-добре -  във Византия. Ясно е обаче, че всичко това е много хубаво занимание за свободното време, до камината и с книжка в ръка. Но трябва да живееш в своето време и да приемаш живота, който на теб – днес и сега – ти дарява Бог.

Разговора води Валерия Посашко

превод от руски Радослава Нейкова
www.foma.ru