На куклен фестивал в Истанбул

В самолета започнах отдавна отлганото преживяване “Повратна точка” на Малкълм Гладуел. Стигнах до любимия Грановетър и “силата на слабите връзки” и трябваше да слизаме. Свикнал съм да не се изненадвам от неочакваното, а да очаквам изненадите. Да конструирам неизбежността на случващото се. На тази конференция трябваше да бъде мой колега, но той беше зает. После я преместиха от Бейрут в Истанбул. Ако стаята в хотела ми беше готова, нямаше да видя листовката. Но напоследък всичките ми пътища водят до... куклен театър.

От 17-я международен фестивал на куклата в Истанбул с над 40 пиеси успях да видя само три миниатюри: испанските “Nymio” (Zero en Conducta) и “Gildo” (Teatro Saco de Huesos) и индонезийската “Младите Пандава” (Behindthe Actors), но испанците ме увлякоха толкова магнетично, колкото и Иван Алонсо Гонзалес (Цирко Aктиво), също от Испания, в парка“Заимов” по време на Софийския панаир на куклите през септември 2012…

Nymio е неологизъм от nimio, което може да означава тривиално, нищожно и незначително или скрупольозно, педантично и щателно (испански) и прекомерно(латински), но всъщност е едно малко човече, направено от ръце. Това е и артистичното име на актьора Хосе Антонио Пучадес (Putxa Nymio). “Нимио: кратки (минималистични) истории, разказани с ръце”, е първото представление на трупата Zero en Conducta (Нула по Поведение) с премиера през 2012 г. в кукления фестивал Тitiriguada в Гуадалахара, Испания, и играно над 60 пъти в различни европейски градове. Хосе обединява пантомимата, движенческия (телесен, физически) театър и илюзионизма, за да направи въздействащо куклено представление и за деца, и за възрастни. Куклата на Хосе се случва в главата на зрителя, който сам си подрежда пъзел (смисъл) от отделните елементи. Не че не е така винаги, но някои представления (като Младите Пандава) остават еднопластови, не правят впечатление нито със скрупольозна техника, нито с важнопослание, а мулти-импретативността е насочена само към отговор на въпроса: тези защо смятат, че трябва да ги гледам? Нимио, обаче, ти предлага един полет на фантазията, преход между образи като в картина на Ешер.

Начало.Човек с бомбе. Господин Тау? Вълшебникът с магическо бомбе, който може би помните от ролята на Ото Шиманек – чешки мим и актьор в театъра и киното. С едно движение ставаше от човек в кукла и обратно. Нимио-Тау има бели ръкавици,с които започва да връзва лявата си обувка. Ръцете стават на птица, летят, после стават на клетка, после на различни лица, които пеят, разказват, после - пак птица и кацайки на левия крак, завързват лявата обувка. Нимио е готов за представлението - минималистичен илюзионист се опитва да пресъздаде тайнствена магия от вълшебна книга. Кукла от два (три) пръста, топче, парче плат и черно мини бомбе. Куклата е резултат на фокус. Фокусът е винаги в нашето съзнание, нали помните? Куклата -фокусник се опитва да направи свой фокус, но не успява. Магията я поглъща в бомбето и я вкарва в книгата, която четеше. Или точно това беше фокусът? Нимио имаше и други превъплъщения в миниатюрния свят, голям колкото една ръка (китка), в които танцуваше и летеше, почти като преразказ на началото. Може би ако обувките в началото бяха зелени,  паралелът щеше да бъде пълен. Но, нали зрителят трябва да има свобода да си досъздаде приказката? Нимио подаваше чудесно тонове за импровизация на зрителското пресъздаване на историята. Хосе, както и Ангел Наваро (с неговия Гилдо) общуваха с публиката, за разлика от Рака Албари Сунария (който и буквално, и преносно си остана зад паравана).

Всъщност, Рака е едно 10-годишно момче от Индонезия и за тази си възраст се справи чудесно с управлението на куклите (не на последно място защото се изисква много физическа енергия – куклите не са никак леки) и критиката трябва да бъде насочена към режисьора и учителите му. Изборът на пиеса, която разчиташе на наратива на индонезийски, с големи интервали, в които нямаше движение на куклите, а само музика и говор на неразбираем за публиката език, смяна на над 10 кукли за 20 минути, трудно различими като роли от децата, а и от възрастните, не е много адекватен. Един “член на делегацията”, раздаде брошури на английски за трупата и за пиесата и успях да разбера, че става дума за борба между 5-мата братя Пандава с техните 100 братовчеди Дестарастра за трона на фона на традиционната керонконг музика. Колко обаче от присъстващите турски зрители са разбрали и са обяснили това на децата си е съмнително, а и аз не разбрах кой и защо получи трона. С интерес очаквах работилницата след спектакъла, но се оказа обикновен базар на кукли. Тъй като бяха екзотични, разбира се, грабнаха вниманието и стана алъш-вериш. Възможно е Рака да стане добър кукловод в бъдеще, но със сигурност трябва да си намери по-добри учители. Претенцията за създаване на нов жанр в кукленото изкуство от брошурата ми дойде малко в повече, колкото и да ми беше симпатично участието на десетгодишно дете в международния фестивал...

Представлението“Гилдо: артиста – нарколептик”  на Ангел Наваро от театър “Торба с кости” (Teatro Saco de Huesos) всъщност беше първото, което гледах. С една дума -страшно. Страшно – за децата, когато скелетът слизаше при тях. И – страшна марионетна техника! Гилдо е пианист, страдащ от нарколепсия (сънна болест).Свири, спи, сънува, халюцинира... Ангел представя (в сайта си и в резюметата на спектакъла) скелета като втори герой, чието присъствие не се забелязва от Гилдо, но това може да е и просто неговото alter ego, част от кошмарите, които сънува. Страдащите от сънна болест са прекомерно (nimio?) уморени и имат често машинално поведение (свиренето на пиано е именно такова проявление на машиналното). В съня обаче е възможно да преживееш истинска радостна емоция (например, танцуващият рагтайм женски скелет), да направиш невъзможното - да танцуваш с напълно разглобен скелет (ръце, торс, глава), да общуваш със себе си – нещо, за което в реалността не ти остава време (и желание). Гилдо ходи на въже, свири, лети и пак свири. Изразителността на куклата е потресаваща, а диалогът на Ангел с Гилдо – почти любовен. След катаплексията (временна загуба на мускулен тонус) на Гилдо, Ангел го докосва с приятелски жест, подкрепя го и създава перфектната илюзия, че Гилдо си е самостоятелен герой, а не марионетка на Ангел. Пианото е обсебило Гилдо, взема му главата (в началото) и му дава спасението (в края), но това е по-скоро метафора за обсебения Ангел от марионетното изкуство. За да постигнеш такава техника трябва много усилия, които ти объркват представите за ден и нощ, жертваш съня си, за да станеш изкусен, за да станеш машина. Марионетката ти става второ аз и свириш на нея като на арфа (или пиано). Виртуозно.  

През ноември  (13-23) в Букурещ ще има международен фестивал, който може да посетите и да видите “Нула по Поведение” с новия им спектакъл Allegro ma non troppо (алегро, но не прекалено бързо) на 18, 19 и 20 ноември 2014 г.       

23 октомври 2014

https://www.facebook.com/puppetheateria