„Към протестантите за Православието” - дякон Андрей Кураев

Отново е налична книгата на дякон Андрей Кураев „Към протестантите за Православието” (изд. „Омофор”, 2001 г.) По думите на автора, „в тази книга не се критикува протестантството. Тя е просто защита и обяснение на Православието”. В нея може да се намерят отговори на най-популярните „критики” от страна на протестантите към Православието, например: Защо се кръщават децата? Защо казват на свещеника „отче”? Защо се почитат иконите? и много други. Тя е като своеобразен наръчник на водене на разговор с критикуващите Православието.

Кратък откъс от книгата:

И така, наистина ли Православието е по-лошо от протестантството? Наистина ли Православието се крепи само на инерцията на традицията и самὸ не осъзнава живота си и практиката си? Наистина ли православните (както казват протестантите) само целуват Евaнгeлиeтo, а не го четат? За да може човек действително да направи свободен избор, той трябва да познава не само критиката срещу Православието (от толстоевците и рьориховците до петдесетниците), но и да обоснове чрез православна мисъл (да, мисъл, мислене, а не „традиция”) особеностите на православното светоусещане и практика.

Впрочем в тази книга не се критикува протестантството. Тя е просто защита и обяснение на Православието.

Тук под „протестанти” не се подразбират нито наследниците на Реформацията, нито немските лутерани, нито калвинистите, нито англиканите. Става дума за онези много по-късни (и съвсем неотдавнашни) неопротестантски групировки, които обикновено възникват в Америка и оттам сега нахлуват при нас, в Русия. Думата „протестанти” в тази книга означава тъкмо онези хора, с които под това название най-често се сблъсква жителят на съвременна Русия: баптисти, адвентисти, петдесетници, различни харизматични („неопетдесетнически”) групи, „църквата на Христа”, а също и многообразните „просто християни” (всъщност баптиста и харизматици, криещи своята принадлежност към дадено вероизповедание, за да могат по-лесно да привличат хората, симпатизиращи на Православието). (...)

Протестантството възникна като протест срещу католицизма. Неопротестантството – като протест срещу протестантството. Не е ли време да прекъснем тази верига от въстания и да се вгледаме по-внимателно в традицията на древната християнска Църква? Още повече, че тази традиция не е изчезнала, не е умряла. Тя и до днес е жива в същото онова архаично „остаряло” Православие. Според православното мнение има нещо симпатично в неопротестантското движение: също както и православните, неопротестантите не се срамуват от вярата си, не се срамуват от Библията. Понякога т с младежка разпаленост вдигат шум там, където изобщо не си струва да се „чупят столове” (например по въпроса за „креационизма”) Но решимостта им да живеят според Библията, не може да не радва. Разбира се, те живеят не толкова според Библията, колкото според разбирането си за Библията, често много повърхностно, много непълно. Но пък желанието им е добро. И тъкмо затова чувствам в тях нещо по-близко, отколкото дори в католичеството. Библията е православна книга. И онзи, който я цени и уважава, вече е тръгнал по пътя към Православието. (...)

Да се правим, че у нас всичко е наред, не е разумно най-малкото затова, че в повечето случаи руският протестант е човек, който се е опитвал да стане православен, влизал е в храмовете ни, но нещо го е уплашило, отблъснало го е. Така че богословски, исторически, върху протестантите лежи грехът за разкола, а по човешки – върху нас. (...)

Затова трябва да не гледаме на нашия събеседник отгоре надолу, да виждаме у него не врага, а загубения брат. Ние го изгубихме, не се приближихме навреме, не протегнахме ръка, не му обяснихме, него подкрепихме... Някога не му казахме може би само една добра дума, а сега за да се обясним, се налага да си говорим с часове. (...)