Какво да сторя, за да наследя живот вечен?

Как да унаследя живот вечен? Този въпрос, братя и сестри, задаваме ли си го ние? Не мога да повярвам, че до такава степен сме се примирили със смъртта и с гроба като край, че да не си го задаваме. Ще ми се да вярвам, че всеки човек си задава въпроса: Как да унаследя вечния живот? Къде е вечният живот? И даже когато се питаме: А има ли вечен живот? – се питаме именно с тази надежда, да го унаследим.

Къде е вечният живот? Къде е тържеството на истината? Къде е тържеството на правдата? Къде е тази благост, за която толкова копнеем и се надяваме? А можем ли да кажем, че не копнеем? И ако някой каже: Аз не копнея, – познава ли себе си? Защото, надникнали в себе си, в това, какво сме и как чувстваме и за какво копнеем, няма как да не намерим в себе си тези копнежи, за които Исаак Сирин казва, че те са съкровището ни. Копнежите ни за истината, за правдата, за живота са нашето съкровище, което, веднъж преоткрили в себе си, няма как да не пожелаем да го придобием. Да го придобием като смисъл. Като смисъл на живота. (…)

За да зададе този въпрос този млад човек от Евангелието, явно законът, който от младини е изпълнявал, не му е давал отговор на извечния въпрос за живота, и затова идва при Христос. Но забележете колко е съществена тази решителност – да отидеш докрай и да питаш Този, Когото все още не познаваш, но предполагаш, че е възможно Той да е Учителят и обещаният избавител, когото всички юдейски законници са очаквали... Казвам това, защото много често ние не отиваме решително да питаме и търсим това, за което копнеем и жадуваме. Притеснени, свити, потиснати… или пък от страх не правим крачките, които бихме могли да направим в своите искрени копнежи.

В Апостола, който чухме днес, апостол Павел казва: Ние бяхме заключени от закона. Преди да дойде Христос, юдеите, човечеството беше заключено в този закон на вярата, подреждайки своя живот, своята къща, цялото си житейско поведение според него. И винаги оставаше този копнеж: А какво е зад завесата на закона? Там беше Христос, който дойде и каза: Като изпълнихте закона, сега оставете всичко, отдайте себе си и целия си живот и вървете след Мене безстрашно. Аз съм истината на живота. (…)

И ние много често в желанието си да спазим закона, трудно се решаваме на другата крачка… Защото това, да раздадеш цялото си имане на сиромаси и да тръгнеш след Христос, може да го разбираме като: „без да жалиш себе си, превъзмогвайки егоистичните си нагласи, превъзмогвайки своето законничество заради общуването, заради любовта, заради топлината, която може да намерим един към друг, да приемем другия и да му простим с благост”. Ако ние по тази начин живеем, след като сме изпълнили закона и сме приели закона на Христос, закона на любовта, и се опитваме да Го следваме в този закон, то тогава нашият живот ще е възможен такъв, какъвто го усещаме, като дълбок копнеж.

Но дали може да се реализира този копнеж?... Христос казва: невъзможното за човеците е възможно за Бога. (…) Стига да се научим да усвояваме живота такъв, какъвто Христос ни е проповядвал и показал – живот в любов към ближния… Но понякога живот в рамките на закона и в рамките на страха е по-лесен. Дори за водачите е по лесно, когато стадото е вкарано в рамките на страха. Но Христос донесе друга ограда – на свободата (…)