Каква е поуката от миналогодишния избор на варненски митрополит и какво се е променило за изминалата една година в църквата?

О. Илия Попов е завършил "Богословие" в ШУ "Епископ Константин Преславски". Ръкоположен за дякон на 6 декември 2001 г., а за свещеник - на 10 ноември 2002 г. Сега енорийски свещеник при храм "Св. Николай" и храм "Св. вмчк. Димитър", Варна
 

Нищо не се е променило. Събитията около избора на варненски митрополит бяха генерална репетиция за онова, което може би предстои. Съжалявам за песимизма, с който гледам на заобикалящата ни реалност, но дяволът, както говори апостол Павел, като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне. Хора, които са с неоформено християнско съзнание, а са влезли дори във висшия клир на църквата, са едни от най-опасните. Тъй като те реално не са дошли да бъдат пастири, а тъкмо обратното – да бъдат вълци и грабители. Хора, които са дошли, за да станат администратори, а не хора, които да водят душите на миряните по пътя към спасението.

Събитията сега покрай избора на архимандрит Дионисий Мишев за епископ са, според мен, един рецидив на това състояние, в което ние и без друго се намираме в църквата. Това само по себе си трябва да ни покаже какво да бъде нашето правилно отношение, първо към нас самите като християни - че трябва най-накрая да положим доброто начало и да заживеем като такива. Защото не можем да бъдем и със света, и с Бога. Ние трябва наистина твърдо да основем живота си върху вярата. И молитвеният ни живот е от изключително значение за събитията, на които станахме свидетели. Виждаме, че когато стоим сериозно молитвено пред Бога, Бог винаги дава, защото ние заставаме на страната на истината, на страната на Христос. И обратното – когато ние отпадаме от вярата, виждаме докъде води всичко това. За повечето от светски настроените хора вярата е някаква помпозност, някаква клерикалност, нещо, което няма никакво отношение към тях самите. Те не могат да разберат, че вярата е начин на живот, а не литургия, свързана с някакъв празник или построяване на някакъв храм. Църквата сме всички ние. Ако не живеем истински във вярата, ако нямаме огъня и ревността по Бога, ето какво се случва. Това са едни тумори, които са в тялото Христово и които не бива да се разпространяват като пример, като зараза във висшия клир. Трябва да се намери пътяj до сърцата на онези от младите, които тепърва стават част от клира в БПЦ и по-особено монашестващите, които имат желание да бъдат духовници. Те са бъдещето на нашата църква и не бива да ги оставяме да живеят със заблудата, че църквата е един спокоен пристан, където ще имат възможността да бъдат с много хора, да печелят достатъчно по всякакви възможни начини, а напротив – че те са готови да дадат душата си за вярващите.