
Юбилеят като проект (Тържествата през 1929 г. и "българската идея")

Eмил Иванов Димитров (1961) завършва философия (1985) и докторантура (1989) в СУ "Св. Климент Охридски"; доктор по българска литература (2009). През 1993-1994 г. специализира източно богословие в Папския институт за Изтока (Pontificio Instituto Orientale) в Рим, Италия. През 1993-2003 г. се занимава с издателска (ИК "Славика") и книгоразпространителска дейност (хуманитарна книжарница "Достоевски"). От 2004 г. работи в Института за литература на БАН. Автор на около 250 труда - студии, статии, преводи, библиографии, коментари, беседи, публицистика, пътеписи, архивно-документални публикации и изследвания и др. Автор е на стихосбирката "Eва" (2000), на монографиите "Досието на Михаил Арнаудов" (2007), "Памет, юбилей, канон. Увод в социологията на българската литература" (2012) и "Публицистиката на Михаил Арнаудов" (2014). Преводач, съставител и коментатор на редица книги, между които "MESEMBRIA. Българо-руски сборник в чест на Сергей Аверинцев" (1999), "Дневник. Публицистика. Речи" от М. Арнаудов (2010), "Съчинения", т. 1 от Варненски и Преславски митрополит Симеон (2011). Интересите му са свързани с философията, българската и руска литература и култура на XIX-XX в., българо-руските културни общувания, италианската култура (поезията на Джакомо Леопарди); занимава се с архивистика и документални проучвания. Изследовател на творчеството на Ф. Достоевски и участник в редица престижни международни научни форуми. Основател и председател на Българско общество "Ф. Достоевски" (2011)
Събитията, които ще разкажем по-долу “на едро” (а детайлното им описание и анализ би било дело на бъдещето), досега не са били предмет нито на проучване, нито на историческа рефлексия. Те не само са симптоматични за нашата национална идеология, но по странен, причудлив начин са свързани с днешния ден. Без да правим предварителни вушения (а асоциациите с нашето настояще се натрапват от само себе си), ще се опитаме максимално “отстранено” да опишем един юбилей. Не твърдим, че историята непременно се повтаря като фарс; съвременността, която живеем, обаче е свързана незримо с безбройни нишки с нещо уж отдавна отминало и забравено. И още нещо: историческите дейци не само действат в съответствие със своите убеждения или интереси; те могат да бъдат “управлявани” и от “историческото безсъзнателно”, т. е. техните “схеми” на мислене (а значи и на действие), да бъдат определяни от неосъзнавани идеологии, нерефлектирани, “внедрени” убеждения и некритично приети “очевидности”.
На 12 и 15 май 1929 година в Преслав и София се празнува един юбилей, а по-точно три юбилея, обединени, свързани в едно: на 1000-годишнината от Симеоновата епоха, на 50-годишнината от Освобождението на България и 10-годишнината от възшествието на Борис III. Честванията са разделени в пространството: първият юбилей “по право” се отбелязва в Преслав на 12 май, а тържествата за половинвековнатата свобода на България са проведени три дни по-късно – основно в София, но също тъй и в Копривщица, на Оборище и други места. Вторият юбилей е отбелязан на 15 май (обявен за почивен ден от правителството на А. Ляпчев), понеже на тази дата по стар стил се празнува паметта на св. цар Борис-Михаил – Небесният покровител на цар Борис III. Честванията в Преслав и София са свързани не само с височайшите си участници и гости, но и с пренасянето на Свещен огън, запален в Преслав от митр. Симеон Варненски и Преславски – по това време “старши” сред църковните йерарси, изключително авторитетен (и, уви, съвсем незаслужено забравен) духовник, църковен деец, учен, преводач и писател .
Интересна е предисторията, “режисурата” и идеологията на тържествата .
Очевидно е, че юбилейното празнуване на съответните исторически събития е изместено във времето; 1000-годишнината от Симеоновия “Златен век” е трябвало да бъде отбелязана през 1927 г. (927 г. е годината на смъртта на цар Симеон), а 50-годишнината от Освобождението – през 1928 г. Историческите обстоятелства, подсилени от хроничната държавна немотия, постоянно “изтласкват” празненствата, като така тяхната подготовка се разтяга във времето в продължение на петилетие. Решението за празнуване на 1000-годишнината е взето с XXX-то постановление на Министерски съвет от 26 август 1924 г., с което е назначен и организационен комитет за тържествата . Неговият състав е следният: Ал. Радославов (председател), Н.Т. Балабанов (секретар) и членове архим. Борис, д-р Йорд. Велков, Йорд. Венедиков, полк. З. Георгиев, проф. В. Златарски, д-р Т. Зъбов, Ст.Л. Костов, Д.Т. Страшимиров, А. Тацов, Г. Цветинов и проф. Ив. Шишманов . Институцията, осъществяваща координацията при подготовката на тържествата, е Министерството на народното просвещение, по-точно Отделът за културните учреждения и фондове, чийто дългогодишен председател през 1920-те г. е Никола Т. Балабанов, който – ако си послужим с днешната номенклатура – de facto е министър на културата на България по това време . Тъкмо той е “моторът”, causa efficiens при организацията на тържествата; той, както предполагаме, е един и от основните идеолози на тройния празник. За това свидетелстват както буквалните съвпадения между някои от основните идеологически текстове на тържествата с по-късни авторски статии на Н. Балабанов (публикувани най-вече в издаваното от него списание “Завети”) , така и фактът, че той е един от основните действащи лица и при учредяването на празника на народните будители . Няма да е преувеличение и няма да сгрешим, ако малко избързаме и кажем, че тържествата през 1929 г. стоят в една плоскост с празника на будителите и са само част, макар и съществена част, от “постепенно оформящия се празничен ритуален комплекс, театрализиращ в публичността базови стойности на националната идеология от междувоенното време” .
Неизменен атрибут на подобни импозантни – осветени от официалната власт – тържества са съпътстващите литературни конкурси. Юбилеят се мисли като муза; ясно е, че не бива да се учудваме на плодовете на вдъхновението. Конкурсът е разделен на две – за написване на химн, посветен на цар Симеон и драматически конкурс; във втория е можело да се представят пиеси със сцени из живота на цар Симеон или от епохата на Освобождението. Представени са 28 химни и общо 52 пиеси. Журито на конкурса, в състав: Никола Балабанов, Николай Лилиев и Борис Йоцов давa само две поощрителни награди за драматическия конкурс – за пиеси на Ст.Л. Костов и Ст. Чилингиров. Що се отнася до първия конкурс, тук заключението е категорично: “Всички представени за конкурса химни са много слаби, а някои са съвсем лоши. Тям липсват основните елементи на едно художествено произведение. Химнът е плод на поетическо вдъхновение” . Ето един образец – последната строфа от химна “Прослава” :
Аз те виждам Симеоне в лаври,
разстлал свойта могъща държава
и дочувам как тръбят литаври
и разнасят Твойта вечна слава.
“Тръбят литаври” – а литаврите са ударни музикални инструменти. Толкова за литературата на юбилея, сътворена, впрочем, с добри подбуди от нашето патриотично учителство.
За всеобщото празнуване на юбилеите МНП издава съответното окръжно (№ 8153 от 10 април 1927 г.) . В него се предписва създаването на селски, градски, околийски и окръжни комитети за подготовката на тържествата, като те трябва да изразят единството и съгласието между всички обществени групи и слоеве. Окръжното предписва: “В състава на комитетите да участват със свой представител: общината, църквата, администрацията, военните власти, училищните власти, читалищата, културно-просветните, научните, музикалните, спортните, благотворителните, професионалните, родолюбивите и др. местни сдружения” . По същия “представителен” принцип е съставен и централният комитет, чийто състав съобщихме по-горе. Така символично е изразена една от свръхзадачите на юбилея: единението на българското общество след времената на потресения и трагичен разкол. В окръжното е споделен “прочита” на Симеоновата епоха като “звезда, като символ на историческата мисия на нашия народ” и е скицирана една национална програма: “бъдещето на един народ, без историческа традиция, е винаги тъмно и неопределено. Тя е вечният извор, който струи, възпитава и гради ценности. Затова нека се проникнем от заветите на нашето минало – този е верният път, по който трябва да вървим, за да изградим новата история на нашия народ” . Тук намираме двете ключови думи в идеологията на тържествата – символ и завети: миналото е само символ за задачите на бъдещето; за да могат тези задачи да бъдат реализирани, трябва да се “чуят” и претворят заветите на миналото.
Има основания да се твърди, че тържествата през 1929 г. са натоварени с една нетривиална задача: да “завържат” българската история, да я представят като нещо единно и кохерентно, непротиворечиво и устремено към някаква финална цел. Оттук насетне историята на България ще се привижда (а съответно – изучава и преподава) като континуум, като непрекъснат процес на народни борби и стремежи, нещастно “скъсан” задълго на два пъти от “византийското иго” и “турското робство” (а самият народ се мисли като някаква единна и неизменна “субстанция”) . Реториката на тържествата през 1929 г. е изпълнена с подобни “прочити” и внушения; в официалния позив на юбилея за свещеният огън се казва, че е “символ на безспирния стремеж на българския народ, неугаснал в продължение на 1000 години, да се бори и труди за своето национално величие” . Тук става дума за промислена стратегия, а не за импровизация или случайно изтървани фрази. За това най-вече свидетелства основният литературен и научен резултат на тържествата: подготвената от цвета на българската хуманитарна наука по това време “Юбилейна книга” . И наистина – имената на В. Златарски, Ст.С. Бобчев, В.Сл. Киселков, Кр. Миятев, К. Шкорпил, Ив. Шишманов, П. Ников, А. Протич, Ст. Чилингиров и др. са чест за всяко книжовно начинание, а уникалното им събиране под една обложка е достатъчна препоръка за научната и културна стойност на “Юбилейната книга”. Нейният замисъл, структура, изпълнение, перипетиите по нейното издаване са достойни за самостоятелно изследване. В нашата култура едва ли има по-добър пример от тази монументална книга за среща на правителствения интерес с научната безпристрастност.
Тържествата от 1929 г. са ни оставили и една поредица, едва ли не система от паметници, чието веществено-смислово присъствие отдавна е станало част от жизненото ни пространство. Такива са мемориалната част от бюстове в Борисовата градина, паметника “Първа пушка” в Копривщица, паметника на Оборище и др. Тържествата и тяхната подготовка обаче ни дават прекрасен материал и за една история на неосъществените български проекти. В историята на културата е важна не само действителността на културните жестове, но и тяхната възможност; замисълът, идеята, хрумването, дори не напуснали своята “идеалност”, не могат да бъдат отмислени от “цветното”, многообразно, многопосочно, живо културно творчество. Културата е среща на реалността и фикционалността, на веществената осъщественост на смисъла с неговата идеална “завършеност” и “неизлятост”.
Сред съпътстващите проекти на тържествата от 1929 г. най-интересен е този за паметник-музей, за жив музей на българската култура. Идеята е нетривиална и за пореден път ни подсеща, че юбилеят съвсем не е замислен като сълзливо припомняне на “миналото славно”, а е преследвал градивни – в тогавашното разбиране – задачи, че той е бил обърнат не към реликта, а към проекта. Изкушени сме да приведем идеята за музея както тя е описана в “Доклада до Министерския съвет от Отделението за културните учреждения и фондове при МНП (№ 32533 от 2.XII.1927 г.)”, подписан от министър Н.Найденов . Този доклад обаче е подготвен на основата на доклад до министъра от подчинения му Н. Балабанов , т.е. отново можем да установим кой стои в основата на идеята. Но нека видим самата нея: “В София да се построи голям паметник-музей, в който да бъде изложена цялата стара и нова култура и който впоследствие да се развие с оглед на една по-широко полезна цел. Този паметник-музей да се построи в Борисовата градина, в широки размери, с оглед на по-далечни нужди и при възможност да се строи постепенно и на части. Паметникът-музей да бъде с голям парк, украсен с скулптурни работи, продукт на българския творчески дух и с бюстовете на народните будители – един парк на българската култура. В една част от тоя парк постепенно да се построят областни български къщи, с мобелировка. В съседство с парка, като неразделна част, да се построи голям стадиум, с всички приспособления за нуждите на физическото възпитание на младежта. Постройката само на централната част на тоя проект изисква една сума от около 35 000 000 лв. Поради това комитетът прие да се положи засега само основен камък на тоя внушителен паметник-музей. – В най-скоро време комитетът ще определи точно и мястото в Борисовата градина, върху което ще се развие тоя така голям проект” . Два аспекта от интересния проект все пак са реализирани – първо, вписаните в пейзажа на Борисовата градина бюстове и паметници на будители, просветители и комити, и, второ, идеята за развитие във времето на своеобразния жив музей на открито.
В “почетната” листа на най-ценните нереализирани български проекти трябва да бъдат прибавени поне още няколко “съпътстващи” идеи. Първо, разработен е законопроект за институт за научни изследвания “Цар Борис III” ; в изложението на мотивите към него се казва, че “…идеята да се ознаменуват те (т.е. двете големи годишнини – Е.Д.) и с основаването на един институт за научни изследвания е най-добрият начин да се честват по достойнство тия велики дати. Проектираният институт би бил символен израз на здравината на българския дух…” . И този проект обаче е свързан не с носталгията, а със задачите на времето: “…значението на института за нашето народно стопанство, за нашата зараждаща се индустрия е голямо и с последствия, които напълно биха оправдали вложените в него народни средства, колкото и крупни да са те” . До ден днешен не е завършена черквата “Св.св. Кирил и Методий” в Преслав, която – според програмата на тържествата – би трябвало даже да е осветена на 12 май 1929 г. Недовършена остава и “Юбилейната книга” – предвидената втора част, в която е трябвало да се опише 50-годишното свободно развитие на България, остава ненаписана, а значи и неиздадена; по запазените документи можем само да съдим за нейното съдържание . Съвременността за пореден път се оказва далеч по-неуловима и неясна от “славното минало”, успокоено в своята величава самотъждественост…
Самите тържества са повече от скромни и са в пълен унисон с хала на Отечеството. Така е според първоначалния замисъл: “В своята работа централният комитет е имал предвид ограничените средства на държавата и указанията в това отношение на Министерския съвет и (…) се е спрял на една скромна програма, която не ще ангажира много средства” . Тържествата в Преслав, както стана ясно, са на 12 май 1929 г. и включва посрещане на царя и правителството с топовни салюти, отслужване на панихида за цар Симеон и всички дейци на “Златния век”, молебен за здравето и величието на царя и преуспяването на народа, запалване на Свещения огън, парад на войскови части, народна трапеза, народни тържества . Програмата на тържествата в София, състояли се на 15 май, е подобна, като тук основният момент е приемането в двореца на Свещения огън, пренесен по два лъча през цяла България от стотици огненосци. Този важен символичен елемент от тържествата през 1929 г. е повторен през 1941 г., когато на 24 май е пренесен свещен огън от Преслав до новоосвободените земи.
Скромността на тържествата, извикана от неволята, има своите позитивни моменти. Тя създава известна домашност и уют, постига приглушеност на тържествените интонации, “свива” патетиката и прекомерните претенции. Ето как външният театрализиран израз на отношението към едно минало и наследство може да постигне хармония, мяра с действителната, а не идеологизирана значимост на същото това минало и наследство.
Честването на 1000-годишнината на Симеоновата епоха не е нещо уникално, единствено по рода си за своето време. Напротив, като че е бил налице един своеобразен “миленаристичен патос”, споделян и от други славянски народи. Така например в архива на В. Златарски ние откриваме писмо на Ф. Шишич от 4 април 1928 г., с което нашият именит историк е поканен да вземе участие в предстоящето отбелязване на 1000-годишнината на хърватския народ ; пак по същото време в Чехия е отбелязвана 1000-годишнината на Вацлав I, а В. Златарски е поканен да вземе участие в подготвяния по този случай сборник . И за да се върнем към родната действителност, да отбележим, че през 1907 г. деня на 1000-годишнината от смъртта на Св. цар Борис I е обявен за неучебен ден . С една дума: при своето утвърждаване през XX век славянските народи често се оглеждат към X век, като тъй сякаш искат да завържат нишките на своята разпокъсана историческа съдба. Да идем и по-надалеч: Модерността винаги изпитва потребност от “своето” Средновековие, от което да се оттласва и с което да се съизмерва.
Можем да допуснем, че идеологията на юбилея е трябвало да намери своето развитие в бъдната политика на управляващата династия. Тук можем да отбележим един интересен проблем – този за номинирането. Наследникът на Борис не е можело да се нарича другояче, освен Симеон. Парадоксално казано, наследникът на престола символично е роден през 1929 г., преди реалното му рождение в 1937 г. Ето как понякога името предшества личността, нещо повече – по странен начин определя нейната съдба и жизнено назначение. Дали на наследника на престола не е било съдено да реализира идеологията за нов Симеонов, Златен век? Не знаем и не ще узнаем.
Как да мислим, да схващаме тържествата през 1929 г.? Само като пореден лицемерен жест на властта за “осигуряване” на празничност в едно твърде прозаично настояще? Като търсене на историческа индулгенция за мизерността на днешните национални задачи?
Едва ли. Високомерието към миналото и дейците му е точно толкова вредно и отклоняващо от истината, колкото и безкритичната възхита и благоговение. За какво става дума тук? Дали само за “усилие за актуализиране на наследието и превръщането му в “градивна сила” в разбитото настояще” ? Със сигурност и за това. Не ще и дума, че кризисното време на 1920-те г. актуализира националните митологеми, подхранва диренето на вдъхновение и самочувствие във фикционалното минало. Но не е единственото. Тук не само е направен опит за построяването на една своеобразна “оптимистична теория за българския народ”; както смятаме, тържествата през 1929 г. са израз на една дълбинна трансформация на “българската идея”. След националната катастрофа с подписването на Ньойския договор през 1919 г. и крушението на националния идеал, изразяван чрез метафорите на пространството, българският поглед се обръща “навътре”, към себе си и акцентът от пространството се пренася към времето. Оттук и опитът за “връзване” на времената на българската история, за мисленето на България като континуум във времето, а не еднородност на пространството. Можем да определим идеологията на тройния юбилей като културно почвеничество, като опит за формулиране на позитивен национален идеал в полето на културата, а не в това на политиката и войната.
Може би ще сгрешим, ако разчетем тържествата през 1929 г. като опит за своеобразна програма за нов “Златен век”. Но все пак вместо един възможен “Сребърен век”, България и българската култура в едно близко бъдеще ще се сдобият със своя “Чугунен век”.
Източник: сп. "Следва (2003, № 7, с. 72-83)
Увенчани с небесна слава
На 1 февруари почитаме жертвите на комунизма, избити от Народния съд преди 75 години. Текстът на Теодора Димова ни припомня за неимоверния труд на монахиня Валентина Друмева по издирването и съхраняването на паметта а новомъчениците...
Образът на св. Климент Охридски в паметта на Църквата и в контекста на нашето съвремие
Да разсъдим честно в самите себе си: дали сме достойни за неговото име и дали Църквата и обществото ни днес са тези, които е имал в мечтите и в молитвите си и които е градил с неуморните си трудове Охридският чудотворец?
Сказание за чудотворната икона на Пресвета Богородица Скоропослушница от манастира Дохиар на Света гора
Божията майка продължава да оказва чудодейна помощ на прибягващи към нея с вяра. На мнозина слепи е дарила проглеждане, на хроми – прохождане, избавяла е мнозина от корабокрушение, освободила е пленени и е извършила безброй други чудеса...
Какво се случва в центъра

Изложба "Българско Възраждане във Варна"
На 14 февруари от 13:30 ч. в Духовно-просветния център „Св. Архангел Михаил” във Варна (ул. „27 юли” № 9) ще бъде открита изложба „Българско Възраждане във Варна” . Темата е избрана в чест на три важни годишнини през 2025 г. – 165 години Първа...
Ценности
Първата литургия на български език във Варна
„Кирила Философа и учителя словенскаго, сиреч блъгарскаго…”
Семейство и възпитание
За неправославните приказки и едно вълшебно житие
Семейството като рай за детето (+Видео)
Милосърдие
Св. Максим Изповедник за милосърдието и любовта
Радост за възрастните хора в дом "Гергана"за Въведение Богородично
Събития
Десет години от упокоението в Господа на отец Георги от Жегларци
Седмица на православната книга - 2024
Програма на Седмицата на православната книга (4-10.11.2024 г.)
Какво се случва в центъра
Нови книги
Книги на Мартин Ралчевски в книжарница „Благослов”
„Хлябът на живота” – изяснение на Божествената литургия, т. 1