"Жената да се бои от мъжа си..." (Послание до Ефесяни, 5:33)

Да си признаем, няма по непопулярно и сложно за съвременния  човек разбиране в отношенията между мъжа и жената в брака. Нима щастливи семейни отношения може да се изградят върху страха? Разбира се, аз не претендирам за някакво оригинално или ново тълкувание, още повече че този цитат от посланието на апостол Павел до Ефесяни са коментирали неведнъж прочути християнски автори. Обаче добре помня, как доста отдавна беседвах на тази тема с младо момиче, църковно и православно. Реакцията на моята събеседница беше много типична: „Апостол Павел доста неща е написал. Например, че задължително трябва да носим кърпа на главата. Всичко това отдавна е остаряло и е било написано в условията на едно древно патриархално общество, а съвременният живот  изисква съвсем други практики и норми!” По думите на моята млада събеседница излизаше, че в съвременното  общество по-скоро мъжът трябва да се бои от жена си и във всеки случай задължително да я слуша. Въпреки целия комизъм на подобни твърдения, се оформя изключително сериозен въпрос: все пак,  как да разбират тези думи съвременните млади хора, встъпващи в брак. Може би действително те са безнадеждно остарели.

За да направим опит да изясним този въпрос, трябва да си спомним за какво става дума в посланието до Ефесяни. Там апостол Павел сравнява отношенията между мъжа и жената в брака с това единство, което свързва Христос с Църквата. В този паралел има два ключови момента. От една страна, Църквата се покорява на Христос, както и жената трябва да се покори на мъжа. От друга страна, Христос толкова е възлюбил Църквата, че отдал Себе си на кръстна смърт заради нея. И мъжът трябва да обича жена си, бидейки готов да даде живота си за нея.
Става ясно, че ние говорим не за страха от някакво насилие – духовно или още повече физическо, а за уважение към мъжа, което трябва да се изразява в покорство и послушание към него. Обаче такова разбиране за семейните отношения далеч не на всички е понятно и очевидно.  Излиза, че жената е длъжна да уважава мъжа си и да се страхува да не би да го огорчи или унизи. А нима мъжът не е длъжен? Разбира се, трябва уважението и грижовното отношение един към друг в семейството да са взаимни. Но по какъв начин то трябва да се изразява от страната на мъжа? Защо заповедта за послушание като израз на истинска семейна обич се отнася именно за жената?

Една енориашка от нашия храм, между другото майка на пет деца, веднъж ми заяви: "Как да слушам своя съпруг, при положение че аз по-добре от него знам как трябва да постъпваме?”. Сложността на този въпрос съвсем не е в това, че има семейства, където жените са по-умни от мъжете. Обратно, по-умната жена по-лесно проявява послушание. Обикновено трудности възникват в другия случай, когато съпругът на жената с твърд или труден характер притежава смирен или мек характер. В тази ситуация да слушаш и да уважаваш  мъжа, е значително по-сложно. При това външно всичко може да изглежда доста благополучно. Жената по навик, заради твърдия си характер, настоява на своето, мъжът като е мек се съгласява с всичко, и нещата привидно са добре. Обаче в тази ситуация винаги има скрита опасност, разрушителна за семейните отношения. За жената има опасност да загуби уважение към мъжа си, без което става много сложно да го обича. За мъжа опасността се крие във възможността да загуби чувството си за отговорност към семейството, без което той престава да е негова глава. На всеки свещеник постоянно му се налага на изповед  да слуша оплакванията на жените относно безотговорността на мъжете им.Тази безотговорност винаги е много болезнена, тъй като в нея се проявява неспособност да се защитава собственото семейство и да се пази любовта. В отговор на тези оплаквания, винаги ми се иска да задам един въпрос: „А ти успя ли да дадеш шанс на мъжа си да усети тази отговорност, научи ли го да пази своето семейство?”  Само жената може да научи мъжа на това и единственият начин е чрез послушание към него.
Опитът показва, че твърдият женски характер тук не е пречка. Добре познавам едно щастливо многодетно семейство, където мъжът и жената притежават силно изразени твърд женски и мек мъжки характер. Целият бит, всички дребни неща, свързани с детското възпитание, се определят в това семейство от жената, властна, умна и образована. Понякога отстрани изглежда, че мъжът в някакъв смисъл е под чехъл. Но хора, които отблизо ги познават, знаят, че главата на това семейство се ползва с необорим авторитет. Вярно, че той почти винаги мълчи и с всичко се съгласява, но като човек мъжествен и недребнав, най-често му е все едно какво и как жена му иска да организира в семейния бит. Ако той направи някаква забележка, което прави рядко и само във връзка с много важни въпроси, жена му и децата безрезервно го слушат. И ако с майката, твърда и много властна, децата понякога спорят или пробват нещо да направят по свой начин, то с мекия и смирен баща - никога.
Този пример винаги ме учудва и вдъхновява. Истината е, че в това семейство съпрузите много строго се опитват да следват християнския идеал. Мъжът, човек във висша степен отговорен, никога не пропуска нито един принципен момент в техния семеен живот. Той добре осъзнава характерните особености на жена си и й отстъпва във всички второстепенни въпроси. Жената на свой ред искрено уважава мъжа си и оценява грижовното му отношение към нея. Тя се бои да не изпълни и най-малката негова молба, защото добре знае колко рядко той я моли за нещо и вижда колко много той се смирява с нея. Тя добре разбира, че лесно би могла да не го послуша, при това без всяко изразяване на недоволство от негова страна, но знаейки характера си, категорично си го забранява.

Има още един „неспецифично църковен”, а по-скоро исторически пример на християнско семейство, който показва, че външните условия не са определящи в семейните отношения. Това е семейството на прочутата английска кралица Виктория и нейния съпруг принц Алберт. Кралица Виктория си водила дневник от 13-годишна възраст. Освен това е написала безчислено множество писма и бележки, които съставят около сто тома. Не чак огромната, но също многотомна преписка на принц Алберт съществено допълва картината. Развитието на семейните им отношения може да се проследи буквално по дни.
Най-напред прави голямо впечатление, че този брак от самото начало е бил много необикновен, ако не „неправилен”. Известно е, че Виктория сама е направила предложение на принца да се оженят. Ако принцът пръв беше заговорил с нея, това би било оценено от нейна страна като недопустима волност. При това Виктория, която много харесвала Алберт, прекрасно знаела, че той е влюбен в нея. Има писма на бъдещите съпрузи, в които те обсъждат въпроси за устройството на семейния им бит. В тях годеницата винаги се изявява като твърда и властна кралица. Тя категорично забранява на годеника си да си наеме секретар от близкото му обкръжение от доверени лица в Германия и сама му избира помощник. Кралицата решава, че ще живеят в Лондон, а не във Уиндзор, каквото е желанието на принц Алберт. В нейния дневник намираме и такива записи, направени вече след сватбата: „Аз чета и подписвам документи, а Алберт  ги подсушава…”
Ситуацията, в която се озовава това семейство, била наистина парадоксална. Животът на кралицата бил до такава степен подчинен на интересите на държавата, че тя просто нямала възможност да принадлежи нито на себе си, нито на своето семейство, нито на съпруга си. Положението на принца в първите години на съвместния им живот било твърде двусмислено. От една страна, официалният му статут никак не бил определен, той нямал никаква, даже чисто формална функция при кралския двор. От друга страна, не само правителството, но и обществеността ревниво наглеждали кралицата, да не допуска ни най-малко германския принц до своите ангажименти, дори по въпроси, които касаят техния общ семеен бит! Достатъчно е да си припомним, вече след приемането на принца от англичаните по време на Кримската война, която той активно поддържал, че го обвинявали като „агент на руската мечка”. Нормален семеен живот в такава ситуация просто би бил невъзможен. Обаче тези забележителни съпрузи съумeли да се научат да се обичат един друг.
Начинът, по който успяват да го направят, бил много обикновен и вероятно, единствено възможен. Кралицата се научава, въпреки характера си, да слуша принца, а принцът, забравяйки за своите удобства и желания, а често и за така наречената „мъжка гордост”, се научава да пази кралицата. Известно е, че принц Алберт, който уважава дълга на кралицата към своя народ и разбира цялата сложност на положението на кралската власт след твърде непопулярното и скандално управление на Джордж III, съвършено се смирил със своето повече от скромно  придворно положение. При това той искрено се грижел за своята жена и успял много неща да подобри и в личния й живот, а после и в живота на цялото си голямо семейство с осем деца. Той помогнал на кралица Виктория в отношенията й с някои хора, към които тя изпитвала неприязън, включително майка си. Той с присъщата на германците щателност вниквал във всички принципни въпроси относно възпитанието на децата. Кралицата на свой ред постепенно се научила да слуша и във всяко отношение да се доверява на съпруга си в нещата от частния им живот.
Постепенно доверието и любовта станали за тях толкова естествени, че те се научили да споделят всичко в живота си. Принц Алберт активно участвал в политическия и обществен живот и заслужил уважението на английския народ, а кралицата започнала да съчетава своето обществено служение със задълженията на предана жена и любяща майка. Искам да подчертая, че отношението им към кралските задължения и семейния живот било не просто традиционно или патриархално, а осъзнато християнско. Това добре се вижда от техните преписки и записи в дневници. Те щастливо живeли заедно повече от двадесет години до смъртта на принц Алберт през 1861 година. Кралица Виктория царувала след това още четиридесет години, без да сваля траур и постоянно помнела мъжа си. На смъртното си ложе  принц Алберт повтарял: „ Любима жена…”
Ключовият момент в тази история е онова доверие, без което истинската любов е невъзможна. Любовта предполага взаимопроникване, което не се случва, ако няма откритост. Затова доверието и верността един към друг са точно този мост за преодоляване на пропастта между хората.

От двете страни на този мост мъжът и жената вървят към любовта и един към друг. Двата ключови момента, които отбелязва апостол Павел в посланието до Ефесяни, сочат двата края на този мост. За жената това е послушанието, за мъжа – отговорността. Както без послушание, така и без отговорност не може да има нито доверие, нито обич. Наистина, как може жената да слуша, тоест да се доверява на мъжа си в решението на важните въпроси от семейния живот, ако тя не усеща, че той е готов в най-високия смисъл да отговаря за последствията от своите решения? И как може да търсим от един мъж отговорност, ако жена му не го слуша? Тогава за кое и за кого той да отговаря? Можеш да отговаряш само за своя избор и за тези, които са ти верни, с други думи, изцяло са ти се доверили.

Тук изниква още един много важен проблем. Веднъж го формулира една друга жена от нашата енория, която живее щастлив семеен живот, има деца и научна кариера. Веднъж тя каза: „Много ми е лесно да слушам мъжа си във всичко, което се отнася до външните страни на нашия живот, и аз много му доверявам и много го обичам. Но понякога започва да ми се струва, че той в житейските си стремежи престава да вижда Бога като главен ориентир в живота, и тогава ми е много трудно”. Това чувство е напълно естествено. Абсолютното доверие между хората е възможно само тогава, когато те в живота си се водят не от егоизъм, даже не от разум или други таланти, а се стремят към абсолютната Истина и Любов, тоест, се доверяват на Бога. Затова истинското доверие, а значи и истинската любов, са възможни само тогава, когато мъжът и жената заедно се учат на доверие към Бога и се стремят към Него.

В такъв случай, нужно ли е жената да се „бои от мъжа си”? В писанията на апостол Йоан Богослов ние намираме такива думи: „Който се страхува, не е постигнал съвършенството в любовта”. (1 послание на Йоан, 4:18). Този стих започва с още по-силни думи: „ В любовта няма страх, а съвършената любов пропъжда страха, защото страхът предполага наказание”. И когато Господ призове жената, той няма да я пита как тя е слушала и „се е бояла” от мъжа си. Той ще я пита как е обичала. Тук няма противоречие - апостол Павел говори за единствения път, за това средство или начин, с които тази любов се постига и  съхранява – чрез послушание, доверие, отговорност. И когато човек достигне или поне докосне истинската Любов, тя ще „изгони страха”. Тоест, всички тези понятия - послушание, доверие, отговорност, съвсем не носят характера на закон, на който е необходимо мъчително да се подчиняваме. Когато човек обича истински, всичко това се превръща в абсолютно свободно и естествено изражение на неговата любов. Именно към такава обич се стремят християните, прекрасно осъзнавайки, че засега са все още „несъвършени” в тази обич, затова днес, както и преди две хиляди години, просто е нужно много да я пазим и да „се боим” да не я изгубим.

превод от руски: Радослава Нейкова