Бог е с нас

Упрекват християните, че вярата им е твърде отчуждена от прекрасната плът на този свят, от сетивността, от красотата му. Нещата обаче стоят доста по-иначе.

Защото при цялото си преклонение пред този свят, при целия си възторг и възхищение пред красотата му все пак за всяко – изцяло светско – мислене този свят е безпомощен, чуплив и в последна сметка – фундаментално „счупен”. Посред него преминава пукнатината на смъртната бездна. Неговата „красота” е метната като прелестен, но тънък покров над Нищото.

Ето защо въпреки цялото поетическо „ах”, въпреки цялата страстност на любовта към „всичко това” в основанието на „всичко това”, бива едва потискана една основоположна въздишка – то е възхваление преди очакващото ни в края на краищата „уви”. Защото „уви” е последната равносметка на всяко и на цялото „ах”. Пред всяко и пред цялото миропоклонство стои едно „уви”, защото целият този свят, всичко негово е крайно и следователно „уви, уви…”, прекрасно е, но „уви…”

Нещо повече, сам по себе си този свят е краен и в един още по-съществен смисъл. Нищо, безусловно нищо негово ние не можем да пожелаем завинаги. Всяко нещо в този свят е тленно в нас самите – то в нас има край и ние сами не можем да го продължим вечно. Обстоятелството, че не можем да пожелаем смъртта, не означава, уви, че можем да пожелаем „този” живот да продължи безкрайно.

А ето: християните виждат в света нещо, което го прави фундаментално неотхвърлим, безусловно, непреходно ценен. Този свят е посетен от Самия Бог. Нещо повече, този свят е приет от Самия Бог като Негов собствен, неотчуждимо собствен. В Лицето на Сина Сам Бог направи света Свой свят. Прие неговата крехка плът, прие праха и утомителността на пътищата му, изпръхналата жад на прегорената от слънцето негова пустош при Тивериада; прие като Свое общество гмежта от болни, изсъхнали, алчни тела, струпани при входа на къпалнята Витезда; взе за Свое седалище грубия, космат гръб на ослето. Дори със самата земна пръст се размеси, като плюна в нея, направи калчица и с нея помаза очите на слепородения (виж Иоан 9:6).

Светът стана светът на Христос и затова християните никога не биха могли да го отхвърлят, да видят в него просто „праха”, да го презират. Светът е неимоверно тържествено място именно за християните. Защото е онова, което бе прието от Бога, което Бог погледна от висината Си, взе го и го направи Свое тяло. Църквата не презира, не може да презира света, защото светът е тази плът, с която именно Христос възкръсна от гроба. Светът е това приятие, чиято смърт Христос победи и го изведе от бездната. Светът е този, чиято сладост Христос положи в зората подир свършека на смъртта в окончателното успокояване от тлението, на трапезата на неразделната вече заедност с учениците Си: онези „сто и петдесет и три” риби (Иоан 21:11), оня хляб, който разчупи по пътя за Емаус (Лук. 24:30). Тъкмо Пасха е чудесният акт, в който върху крехката плът на света бе положено небесното злато. И прахът на световните пътеки заблестя, позлатен от отпечатъка на Христовите стъпки върху тях. Рибите, хлябовете и виното завинаги се осветиха от светото вкушение. И даже самите гробове се превърнаха в чудни отраслеци на възкресението, в негови паметни знаци, в негови каменни цветове, пръснати в предградията на поселенията човешки.

Влезте в храмовете и вижте тази експлозия на дървото на иконостаса, избликнал в чудни цветя, грифони, зверове, онемели от възторг с раззинати муцуни, покрити с огромни гроздове и слънца, които са същевременно пити. Ето го „този свят” в неговото пасхално преображение, в неговата фундаментална христоцентричност, в неговия битиен предел! Никой друг не чества така този свят, както християните, зрящи в него Божественото посещение.

* * *

И същевременно, кой би се осмелил да упрекне християните, които така се отнасят към този свят, в елементарен материализъм? Вслушайте се в камбаните, звънящи под високото среднощно небе на Пасха, и осъзнайте какво е това, което те възвестяват ето вече толкова столетия. Няма да се побоя да кажа: те възвестяват едно безумство – безумство, което християните без каквато и да било уговорка изповядват, че е факт: смъртта се пропука, смъртта се свърши. „Този свят” следователно премина.

Светът, в който всичко живо умира, в който цари един закон – този на тлението, за който вечността е недостъпна, свърши. Изгря един съвършено различен от дните, които идват, за да отминат, ден – Ден, който вече няма да свърши, защото е изгрял, след като смъртта е свършила, след като „дните” са се свършили.

И в този смисъл, да, да – пасхалният Ден, в който Христос възстана от мъртвите и който – доколкото е след края на „края” – вече не ще има край, не може да има участие в продължаващите да се сменят един от друг дни на света. Той е отвъд тях – отвъд времето, отвъд еже-дневието, отвъд прехвалената “съвременност”, от която неизменно се чуждее.

Но той е отвъд дните все пак и не като някакво перманентно отлагане „след тях”, не като някакво недостижимо от никой ден „утре”, винаги-утре, а именно днес, сега, тук е отвъд съвременността. Днес е вечността, всеки ден е вечността. Само че „всеки ден” тя е скромно, не-шумно, дори незабележимо тук – зад прага на старата църквица, в пресечката, на вехтото едновремешно площадче, вече застроено, притиснало с къщите зида й… И само вечер, сутрин, много рано и в неделя след изгрев слънце, че това е точно така, възвестява камбаната й. И прави това неизменно, катадневно, повече от две хиляди години вече – единственото високо казано, за да няма светът извинение, че не е бил уведомен.

В този смисъл Пасхата наистина не е един ден от годината – от 365-те дни на еже-дневието й – в който християните редом с други, като други, видите ли, честват, припомняйки си, едно събитие, станало в историята (и за което, казват, „нямаме достатъчно свидетелства”). Изобщо не е вярно, че Пасхата е възпоменание – в един от дните на годината, за друг ден от друга година. По-скоро тя е Ден, редом с дните на годините, но съвсем различен от тях – пребиваващ от „утрото”, в което е изгрял тогава, рано сутринта “на разсъмване, в първия ден на седмицата” (Мат. 28:1), през всички следващи дни на света. Защото как ще свърши денят, в който смъртта се е свършила и вече я няма, вече не пояжда със себе си радостта на сърцето!

И не иначе, а в един от дните на годината людете си припомнят, че това е така, и не, не Пасхата идва (като спомен за един минал ден) в дните им, а обратно – от дните си веднъж в годината (поне) всички идват в тоя Ден, пребиваващ в храма, на олтарния престол, ограден с възликувалата феерия на дървото, за да се убедят, че, да – вечността е тук, завинаги вече тук.

източник: Портал Култура