Изпитание на вярата

Проповед на иконом Василий Шаган в Четвъртата неделя на Великия пост – на св. Йоан Лествичник, 29 март 2020 г., храм „Св. Архангел Михаил” Варна.

В името на Отца и Сина и Светия Дух!

Честит празник, братя и сестри, в Четвъртата неделя на Великия пост, която отбелязваме като Неделя на св. преп. Йоан Лествичник. Вече вървим към края на поста и това е повод да не се отпускаме, а да продължаваме, за да можем достойно да посрещнем светлото Христово Възкресение.

Днес чухме това Евангелие, което, от една страна, е обичайно, но от друга страна, то още веднъж свидетелства за това, че Христос е Този, Който е нашият избавител и спасител. Но в същото време в това Евангелие се говори и за вярата. Оказва се, че за да се освободи човек от злото, е необходимо да вярва в Избавителя и Изкупителя, нашия Господ. Затова и преди да освободи момчето от немия дух на злото Христос попита баща му: „Вярваш ли?” И той възторжено отговори: „Вярвам, Господи, помогни обаче на неверието ми!” (Вж. Марк 9:17-31)

Ние сме маловерни, братя и сестри. И макар че от време на време се опитваме с вярата си да се представим в този свят и постъпваме безразсъдно поради ред причини, изкушавайки и Господа дори, редно е да осъзнаем и в това своята немощ. В своето маловерие. Защото да вярваш в Господа, братя и сестри, трудно се постига с ума. Какво означава да вярваш в Господа? Дали означава да вярваш, че Той съществува като свръхестествена сила? Дали означава това, да посветиш целия си живот на Него? Или да вярваш в Господа, означава да отдадеш себе си на Този, Който е отворил цялата Си пълнота и Своето царство за всички нас?

Ние трудно можем да отговорим на този въпрос, защото всеки един от нас в своето лично отношение има свой отговор. Но днес, когато сме изправени пред големите изпитания, в които сме поставени волно или неволно, всъщност въпросът за вярата стои като може би главен въпрос. Защото днешните времена ни изпитват в нашата вяра. Затова ние днес много често срещаме упреци – от гледна точка на това: „Защо ви е толкова слаба вярата, че се страхувате?”, или други, противоположни на тези. Да, моята вяра в Господа може да е голяма, но нека тя да е вяра, която ме кара да се науча на по-голямо смирение, на по-голямо търпение и да не изкушавам Господа. Ето виждате мнозина от нас се вслушват и решават да останат вкъщи в тези дни. И аз съм сигурен, че не са го направили от страх, а за да постъпят отговорно. Не бива да осъждате някого, който за разлика от вас не идва на църква, постарайте се да се опазите от това. То не е в полза на нашето спасение. Обратно – да се молим за тези хора, наши братя и сестри, които са немощни и са по домовете си сега, които може би са принудени да се грижат за своите близки.

Когато ние в своята вяра, независимо каква е тя, сме изправени пред големи изпитания, трябва да осъзнаем, че Бог е Този, Който има спрямо нас воля. Нашият живот трябва да бъде такъв, както в молитвата, която Той ни е препоръчал – „да бъде, Господи, Твоята воля”. Ние не знаем каква е Неговата воля. Знаем само, че тя е блага и е за наше спасение. От Евангелието и от историята на Църквата знаем, че Бог е постъпвал по много различен начин. Някои казват, че това изпитание, което имаме днес, е Божие наказание, а други казват, че това е Божие благословение. Възможно е и едните, и другите да са прави, но ние категорично знаем само едно – че в тази криза и в това изпитание, в което сме поставени, задължително трябва да намерим добрия и правилния изход за себе си. Тоест трябва да извлечем правилните поуки. Защото това изпитание е за наше спасение. Дали ние ще успеем да пречупим себе си? Да превъзмогнем себе си така, че да се научим на смирение и да станем кротки. Дали ние ще се утвърдим във вярата, зависи само от нас. Животът продължава, но ние трябва да знаем, че светът ще се промени към добро само тогава, когато ние самите започнем да се променяме към добро.

В днешното Евангелие много категорично прозвучаха и думите на Христос, когато апостолите го попитаха: „Защо ние не можахме да го изгоним този дух?”… Когато го четох това Евангелие, братя и сестри, ми дойде на ум, че то звучи като контрааргумент на тези, които казват: „За нас, вярващите, няма нищо страшно, защото Бог ще ни опази”. Но ето че учениците на Христос, които бяха винаги с Него, най-верните, на които се надяваха хората да ги лекуват, не можаха да се справят. И те бяха озадачени също, както и хората, събрали се там, затова питат Христос каква е причината. А Той им отговаря: „Този дух излиза само с пост и молитва”-

Какво означава това? Това означава, братя и сестри, че нашата вяра не е просто деклариране на нашата принадлежност към Бога, на нашето единство с Христос. Нашата вяра е творческо дело, това е живот за Бога. В молитва и в пост. Молитвата – като упование на Бога и признаване на Неговата спасителна воля за нас, на Бог, Комуто се покланяме и отдаваме себе си и целия си живот. И постът – като постоянна бдителност за своята трезвост, постоянно внимание да не изпаднем в състояние, в които бихме загинали, бихме изгубили себе си, бихме изпаднали в тежка немощ. Затова времето на изпитание, в което живеем, е благодатно – едновременно утеснени в ежедневието си от всички предписания и призвани от Църквата да сме в пост. Притеснението, което усещаме, ако не за себе си, то за своите близки, за живота в бъдеще, за света – това е естествено притеснение и не бива да го потискате и да се криете от това признание. Но в притеснението, осъзнавайки своята немощ, ние трябва да признаем, че в човешката немощ се проявява Божията сила. И признали своята немощ, единственото, което ни остава, е да се уповаваме на Този, Който може да прояви Своята сила в нашата немощ.

Другото поведение е затваряне в страха си и изпадане в паника… Но аз не мога да ви кажа: „Не изпадайте в паника, няма нищо страшно”. Не, има много неща, които са притеснителни. Това, което ни се случва е страшно – не толкова може би вирусът, колкото всичко, което ни се случва. Но независимо каква е причината то да се случи в света, ситуацията, в която се намираме, е абсолютно реална. И ние трябва да се стараем съобразно реалната ситуация на криза–  която е сериозна и многоспектърна – не просто да оцелеем, а да излезем в правилната посока. Да станем по-истински, по-искрени, по-чисти, по-смирени и да се научим най-вече на кротост – тази добродетел, която ни е препоръчал Христос, като казал: „Бъдете като Мене, понеже Аз съм смирен и кротък по сърце”. Защото кротък е този, който твърдо е стъпил на здрава основа, на основата на вярата, като на скала, и каквото и да се случва наоколо, колкото и ветрове да духат, той е непоклатим, не изневерява на своите принципи, следва ги внимателно, устремен към това, което е избрал като основна цел на живота си.

Не зная защо, но в мен има една такава вяра, може би детска, че болестта по някакъв начин ще подмине нашия народ. Но в същото време си давам сметка, че това няма да се случи ей така, просто защото Бог е решил да благоволи към нас. Не, това може да ни се случи единствено ако ние покажем на Бога, че Той е наше упование в тези дни, че на Него се надяваме. Това, което зависи от нас, го правим и се борим, но Той е нашата основна надежда и упование. Затова по-добре да засилим своите молитви с повече внимание и вяра, с дълбок размисъл за Бога, да се молим и за другите, а и на дело, ако се нуждаят, да им помогнем. Защото не е лъжа, че малко се разпуснахме и се самозабравихме, забравихме и за хората наоколо. Забравихме за своите основни отговорности и потребности. Но ето сега е благодатното време да се очистим през този „огън”, да се очистим от лошото в нас. Нека цялата си енергия на своите страхове и притеснения превърнете в молитва и в упование на Господа. Това именно е творческото дело на вярата. Защото изкушението ще премине, но ние трябва да внимаваме да не изгубим себе си в него.

Преоткрийте за себе си словото Божие, защото то е като неизмерима дълбина и винаги има в себе си нещо, с което ще ни изненада и ще ни обогати още повече. Опитайте се да утвърдите своята вяра. Ако се усещате маловерни, като днешния баща, не се страхувайте да си го признаете и отново помолете: „Господи, аз вярвам, но помогни на моето неверие”. И в това творческо дело за своето смирение, за своето утвърждаване във вярата, в своето покаяние всъщност ние ще продължаваме да бъдем живи. И то не как да е, а истински живи, задействали всичките си духовни търсения, всичко това, което не ни е достигало досега, за да намерим Господа, да го открием за себе си. И тогава в упование на Бога ще можем да постигнем смирението, в което има мир въпреки всичко, независимо от това, какво се случва около нас. И това са ни го показали преподобните отци на Църквата, както и преподобния Йоан Лествичник, чиято памет днес честваме, който ни е препоръчал 30-те стъпала на духовното израстване. Стъпка по стъпка… И ние, които сме призвани от Църквата – и по време на пост, и от това изпитание, да правим малки крачки нагоре, нека да вярваме и в това да се утешаваме – че всяка крачка нагоре, даже най-малката, всъщност ни доближава до нашия Спасител, Който е Изворът на мира. А всичко останало е страх.

А тези от вас, които казвате „Не ме е страх”, правете го с мъдрост и разсъдителност. Не бива да се държим пред обществото като такива, които са специални и стоящи по-нависоко, понеже сме вярващи, а още по-малко да си позволяваме да критикуваме и осъждаме, да обвиняваме в маловерие, когото и да било. Информацията, която отвсякъде ни залива, е многостранна – и за, и против – затова, ако не сме наясно с нещата, трябва много внимателно да изказваме своите позиции. Това, че ние сме в храма, не означава, че не можем да се заразим един от друг. Вече има случаи на заразени свещенослужители и служители в храмовете – и в Румъния, и в Сърбия. Да , възможно е да се заразим, но аз мисля, че Бог има специално отношение към тези, които имат страх Божий, към тези, които вярват, че дори да се заразят, това няма да им бъде за погибел. Разберете ме правилно, дори да се заразим от лъжичката, това няма да е за погибел, ако пристъпваме със страх Божий, с вяра, с любов. Неслучайно в своето обръщение нашият митрополит казва, че благославя причастяването на тези, които не са успели или имат належаща нужда, но както свещениците, така и миряните трябва да се приготвят за св. Причастие много внимателно и задълбочено и да подходят с трепет и голяма отговорност. Това означава, че когато идваме тук, трябва да имаме дълбоката вяра, че Бог ще ни спаси – ако не за този живот, ще ни спаси за вечния живот.

Именно затова ние се уповаваме на Господа, затова вярваме в Него и Му се молим, затова се събираме тук в Негово име. И нека Той винаги бъде наш утешител и наш живот, и да вярваме в Него като в истина. Амин.