Поезия от Ивайло Иванов

Ивайло Иванов е роден в гр. Троян през 1972 и си замина пак от там на 30 май 2016. Кратък, но изпълнен с творчество живот, което ни остави след себе си.
Завършил Българска филология във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий", за кратко работи като редактор във в. "Литературен форум" (1997-1998) и като вътрешен рецензент в издателство "ПАН ВТ". Публикува поезия, сатира и литературна критика в периодичния печат. Автор е на книгите: "Хензел и Гретел" (поема, 1995), "Искри от воденичните ми камъни" (сатира, 1997), "Очи на дете" (ранни стихове, 2005), "Филологически поеми" (2006), "Пастирът на мухи" (2008), "Песен за Бащите на Прехода" (2010) и "Брачни песни" (2013). 

Из книгата "Пастирът на мухи":

ПОЧИТ КЪМ СТАРОБЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА

„Така Климент бе избран за пръв
епископ на български език.”
Теофилакт Охридски

Ти, вечен век, когато се не случи

нито една модерна школа, ни едно
техническо откритие, понеже
тогава хората, изглежда, бяха на небето,

как искам поне тембъра да чуя

на твойте гласове – да ме покръстят
дванайсетте езика на Духа ти!...

... Шумят листата пергаментови

подобно листи
на кипариси в древен манастир.

И мъртвото море на паметта ми

разтваря се – и огнен стълб ме мами
към Ханаан от блянове и мрак,
и във обратна перспектива виждам пак

как думите, прелели от значение,

събират се подобно оглашени
край купела, за да се отрекат
от автора – бащата си по плът –

и смъкали в кръщение прозрачно

смъртта подобно тленна многозначност,
възлюбили в аскезата усилна
падежа – не предлозите стерилни, –

те вече възприемат – ето, на –

таворската нетленна светлина.

Дали са в манастир или във школа,

за Бога все глаголите глаголят
и върху пергамента писмената
сами крепят на скриптора ръката.

В покайна свята скръб или във химни,

докоснали небето с радостта си,
те търсят подвиг нов и в тъмни схими
обличат се – мастилени монаси, –

които с ярък трепет се възземат

в безкраен строен низ, за да приемат
причастие от първите Христови
епископи на българското слово.

НОЩТА ПРЕДИ ИЗПИТА

Да учиш собствения си език

отпреди седем века
с ослюнчено усърдие на чужденец,

със десетте слепци на пръстите си да залиташ

по брайловите писмена на пергамента,
наричащ себе си История – и просвредлен
от ситото на дупките куршумени!...

Или със излинели, боси ходила да слизаш

по въжената стълбица
на разлюлените склонения:

БОГЪ

БОГА
БОГУ
. . . .

Сам срязвам сетното въже –

със хряс! –
и падам
във звателната яма:
БОЖЕ,

над мен нощта замята черно расо

и разлюлява гроздовете звездни
като кандила. Нея ли да питам
къде е оня храбър Черноризец, който не посмя
да ни остави името си?

                                                            Боже,

ти днес си толкоз несклоняем,
ти не слизаш
по скърцащите стъпала
                                             на Свойто име...

Ти пак си тъй отвъден и тъй близък,

и пак ли в рими трябва да вървиме
под небеса, сплъстени като халища,
през трескави мастилени тресавища,
през прашни пергаментени стърнища…
/О, как прозира палещото нищо
през дупките куршумени!/ И пак ли
ще реставрирам нявгашниге факли
по днешните светулки? Стига. Не!
На колене пред Твойте колене
се строполявам, Боже, и те питам
защо е толкоз раздвоен езика ми
и вместо говор – съсъци нечисти…
/Знам, че змията първи билингвист е!/
Аз по съм двуезичен и от нея –
склонения над мене се люлеят
като въже излъскано, с което
бих си прекъснал континуитета.

Вървим ли? Ний отвека сме затворени

във лабиринт от вледенени корени!...
Кръвта ни де я? Де ни ги пророците?

Как вее

през куршумените процепи…
И глас от кой геран да си извадя,
за да надрасна ръста си на роб?...

Нощта ме прикади.

Самоопях се! Падам
в падежа си бездънен като в гроб.

В ОЧАКВАНЕ НА БЕЛОМОРСКОТО ТЕЧЕНИЕ

„Сега какво ще правиме без варвари?

За нас те все пак бяха разрешение!...”
К. Кавафис, „В очакване на варварите”

Веднъж на четири години - казват - идвало

в селцето
беломорското течение.
Под високосен, полунощен ъгъл
звездите се измествали спрямо земята,
луната - спрямо плисъците на прибоя,
и то намирало каньони, цепнатини
и просеки изсечени, за да застине
насред площада
в две-три песъчинки.

И ето,

след четири години пак съм тук:
насред площада,
в полунощ.
Под мене

потайни, като гънките на расо,

се стелят нощни хълмове – и Арбанаси
с две-три догарящи прозорчета замира.
Самотни песъчинки сред всемира!...

Наплюнчвам пръста си

и нокътчето блесва
като око на тенекиено петле.

Ти, мой отчаян ветропоказател,

свирни, щом дойде то - изкукуригай,
преди в това да съм те изпреварил аз!...
В такава безответност моят глас
като лоза прекършена сълзи.
Кажете ми, столетници-лози,
които с клонки като с капиляри
поите манастирските хамбари
и църквици, превърнати в музеи,
къде е днес покоят ми – къде е?...

Изострил се е мозъкът ми – и боли,

подобно тез напечени скали,
които цепят капката вода!...
Ах, сякаш някой сложил е юзда
в устата ми! Кажи, света Вселено,
с юздата как се учи на смиреност
и еднозначност, щом е тя готова
двусмислено да среже всяко слово?

Защо са в мен зачатията мъртви?...

И докога – кажи ми, аз те питам! –
като вълчица алчна ще замръквам
със виеща утроба под звездите?...
Защо за туй, което ни тежи,
ти думи не ни даваш под небето
и как ти, Боже, си щастлив и жив,
когато гледаш
тези варвари в сърцето ми?...

Дъх на фиорди, гларуси и тление,

каракачански чанове – елате!...
За мене все пак бяхте разрешение -
към вас простирам гаснещи обятия, -
макар и сол, макар и пяна само,
да заблестят на голото ми рамо
две песъчинки дрезгави сред мрака
(за мен те все пак бяха разрешение!)…

Но спи дълбоко селската Итака.

И глух е хоризонтът ми – и чакам
или да ме погълне плътен мрака,
или да дойде
Беломорското течение!...