"Господи, аз бях до тук!"

Беше последният семестър на магистратурата ми, бях взел всички изпити с прилични оценки, оставаше само един – най-трудният – по Управление на електрозадвижвания. Който разбира поне малко от променливотокови електродвигатели, знае с какви формули се описват те и как се управляват. В общи линии, вземате комплексната форма на закона на Ом, диференцирате го във времето, правите величините векторни и след леки координатни преобразувания сте готови с една от многото формули. Така де – това научих от лекциите. Буквално. Накратко – едни от най-неприятните части на висшата математика и електротехниката. Преподавателят беше много печен – от онези от старата школа, които всичко обясняват така, че да го разбереш и не дават вид, че ще позволят да се преписва, а щеше да има и устно препитване. При това, шеф катедра. На всичкото отгоре, се беше съгласил да ни даде допълнителни часове, за да разберем по-добре нещата и освен това се съгласи изпитът да е в събота, за да ни е по-удобно на нас, студентите. А и имахме право да ползваме наготово част от формулите и блоковите схеми, както и лекциите за решаване на практическите задачи. Тоест, никакво оправдание за каквото и да е. Цяла седмица учих теорията на работа и вкъщи, но такива предмети, в които няма какво да се разказва, не ми се получават. Вечерта преди изпита в главата ми беше пълна каша, знаех, че всичко съм прочел и че си имам идея от нещата, но нищо конкретно. Затова затворих лекциите и записките и си казах: „Господи, аз бях до тук. Помагай, моля Те!” и си пуснах едно развлекателно сериалче.

На изпита един колега тегли билет и се паднаха два теоретични въпроса, на които можех отчасти да отговоря, както се казва, от обща култура /тоест, от подготовката ми в техникума/. За подробностите имах на помощ позволените формули и блок-схеми. Имаше и четири практически задачи, за които се оказа, че няма нищо в лекциите, които можехме да ползваме, а бяха важни за формирането на оценката и без тях не можеше. Това беше много лошо! Написах колкото можах от теорията, някои неща не успях да си спомня как бяха в лекциите, затова ги направих по мой си начин. На практическите задачи отговорих с разтягане на локуми в едно-две изречения, защото не знаех нито една формула и не можех да начертая никаква схема. На последния въпрос „Какъв блок за управление ще използваме за двигател за асансьор” разсъждавах така: „Асансьорът трябва да е с повишена сигурност, значи ще се използва механична спирачка, а единственото управление, което поддържа механична спирачка е G120.” Изглеждаше логично, макар и недостатъчно добре обосновано. Написах го точно така, защото не знаех какво повече да напиша. Станах да си предавам работата и на излизане видях в тетрадките на колегите едни схеми, едни чертежи, формули, обяснения, някои продължаваха да пишат. Те това го работеха, нормално беше в практическите задачи да са много по-силни. Казах си: „Лошо – аз съм за между 3 и 4, в зависимост от това колко ще ме изпитва устно.”

Навън всички бяхме нервни, защото бяхме писали нещо, но никой не беше написал всичко и ако ни скъсаше, нямаше да научим много повече за поправката, а и по-добри въпроси нямаше как да се паднат. Проверката на работите отне почти 3 часа, тоест, всичко е било внимателно прочетено.

Влязохме обратно в залата за устния изпит. Доцентът беше седнал на един от чиновете и около него имаше няколко купчини с изпитни тетрадки. Асистентите, които ни пазеха, също бяха в залата, а ние застанахме прави отпред с гръб към дъската. Доцентът каза първо резултатите на колегите от другите групи, които бяха на нашата дата. Първият беше скъсан, а другите двама имаха „слаб” 4, каквото и да означава това. След това се обърна към нас и каза:

- Колеги, много съм разочарован от вас. С някои се познаваме от предни години, знам ви какво можете... Защо ви давах допълнителни часове, нали да разберете по-добре нещата, защо сте писали толкова малко теория, формулите ги имахте наготово, само трябваше да ги обясните и развиете! От всички само един се е сетил за механичната спирачка и на него с чиста съвест мога да му пиша 6, има още пет-шест човека, с които ще се изпитваме за отличен, останалите са за по-слаби оценки, но всички сте взели изпита.

Краката ми се подкосиха. Аз – 6? Щом споменаваше механичната спирачка, значи ставаше дума точно за мен, нямаше съмнение. Ама как така само аз съм се сетил? И чак пък за „отличен”? Поех си въздух, за да не седна на земята от изненада и благодарих наум на Господа.

Започна устното препитване. Извикаха един колега, питаха го нещо върху написаното от него, той мълчи. Дадоха му нова задача и го пратиха отзад да пише. Извикаха втори – той тръгна да обяснява нещо, оплете се, пратиха и него да си доразвие въпроса за „отличен”. Извикаха трети. Той знаеше, но и неговите неща бяха непълни. И него изпратиха да пише още. Казах си: „Щом ще се пише още, работата е зле, като нищо да види, че нищо друго не знам”.

Дойде моят ред. Застанах прав пред доцента – той седнал на чина, зад него прави двамата асистенти, зад мен насядали останалите колеги от групата - около 20 човека.

- А, ето едно момче, което знае! 

- Ъ!... (Да бе!...)

- Колега, какво е това? – и си сложи пръста върху буква, написана на абсцисата на една графика.- Ами... (знам го, на езика ми е, обаче се притеснявам, а и пръстът му е върху буквата) Това е...

- Да? – казва той и си премества пръста от буквата.Той хубаво си премести пръста, ама буквата нищо не ми говори, или поне отговорът нямаше общо с нея...

- Това е изменението във времето.

- Да де, но как се нарича?

(Абе как се нарича, нарича се... знам го, колко пъти за колко величини се използва за изменение във времето).

- Хмммм... ами това е графиката на изменението във времето напред и назад.

- Как така назад? Назад във времето?

(Уф, не бе, глупости, няма такова нещо назад във времето, ама как се казваше?...)

- Ъъъъъ... хистерезис! – сещам се най-после аз и започвам да си събирам акъла и да се отърсвам от притеснението.

- Точно така! А това тук, дето си го нарисувал откъде дойде? – пита ме и посочва чертежа, който не се сетих как е в лекциите и импровизирах.

- Ами измислих си го, понеже не се сетих как е в лекциите.

- Ти хубаво си го измислил, ама обясни сега и как работи.

Обясних му.

- Добре, ама показанието абсолютно ли е или относително?

- Абсолютно – отговорих вече уверено.

- Добре. Формули можеш ли да пишеш?

- Не. (Така де, какво да го лъжа.)

- Е, щом не можеш, няма да те мъча повече. Пиша ти „отличен”.

- Благодаря!...

След това препита още двама-трима за 6 и прати и тях да пишат още, а аз си тръгнах, защото ми стана неудобно от колегите. Извън залата погледнах тавана и тихичко, със загадъчна усмивка прошепнах: „Благодаря ти, Господи!”

Не заслужавах такава милост, шестица не ми трябваше, просто исках да си взема изпита и всичко да отмине, но вече знам, че Господ може да ни даде повече, отколкото очакваме, стига само да се уповаваме на Него, а не на себе си.