Когато има нещо чисто в сърцето, тогава там задължително ще дойде Бог

Олга Голосова е главен редактор на издателство „Лепта”. При гостуването й на една от Седмиците на православната книга записахме нейния разговор с отец Василий Шаган. Разговор за децата и детската литература, за възпитанието и общуването в семейството, за молитвата и мястото на Бога в живота на детето.

Олга, като редактор на издателство „Лепта”, което издава много литература на теми, необходими и полезни за съвременния човек, бихте ли казали от какво се ръководите в избора на ръкописите и материалите? Мой познат наскоро прочете книгата на Юлия Вознесенская „Моите посмъртни приключения”, която вие издадохте за пръв път, и след нея той избра да прочете книгата на Серафим Роуз „Душата след смъртта”, макар че преди това никога не е чел подобна литература. Ето така интригуват книгите, които издава вашето издателство.

Когато избирам, винаги мисля какво бих прочела аз, ако не бях вярваща – кое е това нещо, което би ме накарало да прочета нещо за Бога, ако не вярвам в Него. Аз достатъчно късно дойдох при Бога, кръстих се едва на 19 години. Семейство ми беше невярващо, затова си спомням годините, когато търсех Бога, и литературата, която преглеждах, за да намеря тази, на която да се спра. Реших, че основна роля във формирането на светоусещането играе художествената литература – нейните образи за разлика от философската и богословската литература съвсем пряко докосват човешкото сърце. Когато четем някой философ, на нас ни е трудно да си представим себе си на негово място, но когато четем художествена литература, талантлива художествената литература, ние без да искаме се срастваме с дадения герой и това, което той преживява, го преживяваме и самите ние. Затова мисля, че на хора, които не се занимават с някакви философски търсения  или учения, но които така или иначе четат, е много подходящо да им предложим тази книга, която ще им даде храна за ума и дори за душата. Все по-малко са книгите днес, които дават храна за душата. По-често срещаме книги, които подхранват човешките страсти – любопитството, завистта, блудството, всичко това, с което е пропита съвременната литература . Аз чета всичко, което влиза в нашата редакция, и отделям тези книги, които докосват моя интерес към Бога. Защото аз мисля, че това е много важно, ако човек може под влияние на книгата да стане приятел на Православието и да го обикне.

Сред вашите издания има много детска литература, която също има християнска тематика. Възпитанието на съвременните деца сравнимо ли е с възпитанието, което имахме преди 15-20 години? Или е необходим различен подход?

Още Ян Коменски е казал, че възпитанието на истинския човека трябва да бъде идеологично. Сега думата идеология не е много популярна, понеже я свързваме с определени времена, но работата е там, че тя произхожда от думата идея, т.е. онова главно нещо, към което се стремят родителите и самите деца. Основният проблем на днешното възпитание е липсата на идея. Родителите не знаят кого възпитават и защо, децата не знаят защо ги възпитават и как. Днешното възпитание в повечето случаи се свежда до това как детето трябва да седи, да бъде вежливо, да ходи редовно на училище, да носи добри оценки и т. н. Ако ние за миг си представим, че сме деца, ще видим, че за едно дете не това е главното в живота,  главното е самият живот. И идеята, която го води, е идеята за усвояване на този живот. Както и Бог създава човека, за да обработва рая, градината. Затова мисля, че най-важното в днешното възпитание, е да дадем на детето да разбере, че то е призвано да бъде съработник на Бога. Като Творец на този свят, то трябва да разбере, че в ръце му е не само неговата съдба, но и съдбата на целия свят. Независимо на колко години е – 7, 8 или 10, то е отговорно, както за своя живот, така и за живота на света. То е способно да повлияе на всичко, както в себе си, така и около себе си.

Знаете ли, всяко дете непременно минава през един такъв психологически стадий на своето развитие, който може да се нарече романтизъм. Смята се, че има няколко периода в детското развитие, и един от тях е романтичният, след това е рационалистичният и накрая остава този, който детето избере. Романтичният период започва някъде в ранното юношество и продължава до към 14-та година - това е периодът, който ние наричаме трудна възраст. Периодът, в който детето търси нещо по-различно от това, което имат или предлагат родителите му, някакъв друг идеал. И ако то изведнъж срещне идеал, който е пълен с мъжество, сила, подвиг, нещо ново,  то ще го избере. Аз мисля, че главната задача на детската литература е да покаже, че Православието е най-увлекателното приключение в живота на всеки човек. Защото тази борба, тези подвизи, тази радост, тази смелост, тази любов, които ще срещне детето по този път, то няма да срещне никога и никъде другаде. Затова, когато издаваме детски книги, аз се старая да избера такива, с които децата или възрастните биха попаднали в приключение, което би ги довело до среща, среща с Бога и с човека.

Православието, особено при нас, в Русия, като че ли се страхува да говори за любовта при подрастващите, макар че всеки от нас знае, че това е един от главните моменти в израстването на човека. И особено за момчето. Мисля, че още Василий Зенковски го е казал, трябва да можеш да произнесеш думата „Любов”. В един момент момчето трябва да може само за себе си да говори и да назовава своите чувства с думи – любов, мечта, надежда. Тогава то ще израсне като истински мъж и цялата улична пошлост, цяла тази улична култура няма да го засегне, понеже то ще знае думата, ще знае, че има едни отношения, които са под кръста, а има и любов, и няма да си позволи да падне ниско. Ние имаме много примери, пишат ни много подрастващи, ние общуваме с тях и се оказва, че те улавят тези думи в нашите книги и те стават ключови думи за тях. А когато има нещо чисто в сърцето, тогава там задължително ще дойде Бог, защото съществува нишката, каналчето, по което истината може да стигне до сърцето.

Това звучи много добре. Аз зная, че Вие сериозно се занимавате с проблема за възпитанието на децата, но като майка на своето дете, можете ли да споделите – как да научим детето да чете, да обича книгата? Ние знаем, че това е сериозен проблем в съвременното възпитание. Как да научим детето да се моли? И как да научим детето да общува със своите родители?

Това е въпрос, който казва – ако си обущар, трябва да ходиш с ботуши. Спомням си един пример от книгата на Мая Кучевская „Съвременни патерици”. Разказва се за един блажен човек, който седял пред храма и просел. При него винаги идвали хора и го питали как да възпитават и учат своите деца, на което той им отговарял: „Себе си учете”. Например въпроса, как да научим децата си да четат? За да обикне детето книгата, трябва и родителят да я обича. Ако той купи за детето си книга и заедно с него я разглежда и чете, то ще започне да свиква с тази култура, и книгата ще влезе в живота му като необходима част от цялото. Изобщо, аз мисля, че много важно във възпитанието на детето, е родителите да разговарят с него. И не само с директивите "може", "не трябва", а да се разговаря за нещо съществено. Спомням си най-ранното възпитание на своето дете. Аз имах много тежко раждане, на първо време ми беше нужна гледачка, за да ми помага. Поради липса на пари аз нямах такава и трябваше сама да се справям с всичко. Дълго време аз се чувствах зле и, когато разхождах дъщеря си, не можех да я вдигам често, не можех да ходя с нея на пързалки и люлки. И затова аз започнах да й говоря. Когато вървяхме по улицата, за да не ми е скучно, аз й говорех, макар тя да беше на 3-4 месеца. Говорех й за хората, за това какви са облаците, какво е небето, как летят враните, каква е тревата. Говорех непрестанно. И знаете ли, бях потресена, когато тя сама започна да говори, защото този свят, от моите разкази, се оказа включен в нейните разбирания. Тя сама започна да обича и да живее с този свят. Живото за нея стана родно и близко.

Много е важен един момент, за който родителите много често забравят, или умишлено го пропускат. Това са разговорите за семейството и за корените. За детето е много важно да знае, че то има баба и дядо, прабаба и прадядо, кои са те и как са живели. Много добра практика за това е да вземете семейния албум и с още 2-3-годишното си дете да разглеждате снимките. Разбира се, че може да изглежда абсурдно, на едно малко дете да показвате някакви непознати лелички и чичковци. Но аз не веднъж съм наблюдавала какво впечатление прави на децата разказът за детството на родителите. Оказва се, че и родителите са били малки. Веднъж цяла седмица трябваше да обяснявам на дъщеря си, как направих една беля в детството си и как моята майка ме наби за това. Тази история после детето я разказваше и на дядо си, и на баба си. Така децата придобиват миналото си. Основният проблем на нашето общество е това, че ние не чувстваме своите корени. Хората не знаят откъде са и следователно не знаят накъде да вървят.

Много полезни са простичките разкази на родителите за това, което те самите чувстват. Не трябва да се казва на детето - ти си такъв или такъв. По-добре му кажете - знаеш ли, сине, или дъще, аз се чувствам много зле, ето, докато вървях, паднах, а сега седя и плача, моля те, съжали ме. Именно тези простички разговори в психологията се наричат - „Аз - съобщение”, когато то идва от първо лице, не „мама така казва”, а – „на мене не ми е добре”, или – „заради твоето поведение мене ме е срам”, или – „аз се радвам за тебе”, „аз съм щастлива от твоите успехи”, „ние с баща ти много се радваме, че те имаме”. Ето тези разговори с детето до 3-4 години залагат сигурни основи, за които ние дори нямаме представа, колко са важни те. Детето си формира съзнание и мисъл за това, че то е нужно за света, че то не е случайно в този свят. А това означава, че детето ще се отнася към този свят не като пришълец, който идва, изхвърля си боклука и си заминава, оставяйки след себе си сметище, а като стопанин, понеже е израснало в този свят, това е неговият свят.

Искам да обърна внимание и на един друг проблем на родителите - как да наказват своите деца, така или иначе те трябва да се наказват. Това може би е най-сложният въпрос. Аз отново ще говоря според своите наблюдения, особено в многодетните семейства – мои приятели, които съм наблюдавала. На някои от тях казвам, че децата трябва да се наказват само за това, което пряко е свързано с Божиите заповеди. Господ много ясно ни е дал 10 правила, които се явяват като аксиоми за света. Не убивай, не кради, почитай майка си и баща си, и това е главното, всичко останало е относително или може да се променя. Например днес детето не може да се къпе в морето, но утре може да му разрешат. Не бива винаги да се казва „не може” и така да е постоянно. Именно това неизменно „не може” предизвиква естествения детски протест. Защото децата не могат така. Има моменти, в които „не може”, трябва да се отменя, т.е. компромисно да се отменя. Но в други случаи, щом се казва „не може”, то значи наистина не може.

И другото, което ми се струва много важно, и от собствен опит го знам, че в съзнанието на детето настъпва объркване, когато родителите се карат помежду си пред него. Няма значение за какво. И дори когато детето е още съвсем малко. Няма по-страшно нещо за него от това. Защото се руши неговата вселена, както казва отец Дмитрий Смирнов. За детето майката и бащата са неговият свят, те са неговите богове, ако може така да се изразим. Това са онези всесилни същества, от които изцяло и напълно зависи неговото благополучие – татко и мама. Знаете ли, наскоро дъщеря ми каза „Татко, мамо, обичам те!” (вместо „обичам ви”) - и това не е случайна грешка на езика. „Татко и мама” в съзнанието на детето са единно цяло, както за нас Светата Троица е единно цяло. И ние можем да кажем: „Бог Отец, Бог Син и Бог Свети Дух, аз те обичам!”, приблизително така говори и детето за родителите си. Затова разривът между родителите е най-страшното. Децата могат да го усетят още в утробата на майката, започват да ритат, да се въртят. Затова родителите трябва да пазят децата си, и дори да се стигне до развод, те са длъжни да показват уважение един към друг. Уважение! Може да се даде някакво обяснение, например: „Татко, или мама, заминава, така се налага..., но аз го уважавам, защото той е твой баща, или аз я уважавам, защото е твоя майка”. Уважение! Защото, знаете ли, детето не се възпитава с думи, то се възпитава, като постоянно, 24 часа в денонощието, наблюдава родителите си. И според това, как живеят родителите, такова ще бъде и детето след време, или пък ще откаже да бъде като тях.

А за молитвата. Знаете ли, аз съм против дългото стоене на децата по време на службата, защото си спомням колко ми беше трудно като малка да се съсредоточа дълго време над нещо. Аз смятам, че главното в живота на детето по отношение на Бога, е то да разбере, че Бог съществува. Например аз говорех на дъщеря си за това, още преди сама да може да говори: „Виж, Лиза, светът около нас е създаден от Господ, той е създал и звездите, и небето...” - и макар тя да не знае още какво е това Господ, няма значение, важно е, че родителите го казват, значи Господ ги е създал. Със същия успех ние казваме: „Виж, тракторът тръгна” - детето не разбира и от трактори, и от богове... По същия начин и за молитвата. Нашата дъщеря сама си съчини молитва: „Господи, спаси и помилуй мене, татко и мама, за да бъдем всички здрави!”. И това тя го казва съвсем искрено. А тъй като съм й казвала, че има Ангел Пазител и той винаги е до нея и я пази с меча си от всичко, затова тя всички молитви отначало отправяше към своя Ангел. Защото той е до нея. И дори понякога, като й кажа: „Лиза, не отивай там, може да е опасно!”, тя ми отговаря: „Мамо, но нали там е моят Ангел, той ще ме защити”. Тогава й казвам: „Той не те пази, когато правиш нещо нарочно, защото вижда, че се глезиш”. Молитвата при нас е една обща семейна молитва и когато аз или мъжът ми слагаме дъщеря ни да спи, ние й четем пред иконата „Отче наш”. И съответно колкото се може по-често ходим с детето на Литургия и Причастие. Дори да е за малко, колкото да се приеме Причастието. Има деца, които могат да стоят дълго на службата, но има и деца, които не могат, по-активните.

Причастието е важно още от първите дни на бременността, всяка неделя майката трябва да взема Причастие. И тогава детето расте с това. То е част от него. А майката в молитвите си ще може да каже: „Господи, аз Ти посветих това дете. причастявах го с Твоето Тяло и Твоята Кръв, то е Твое дете, спаси го, понеже аз не мога!”. Сега смисълът се е загубил, но в миналото често родителите посвещавали детето си на Бога. Това всъщност не означава, че са ги изоставяли в манастирите. Не, те просто се молели и се държали така, сякаш детето не е тяхно, а на Бог. И на мене това ми се струва важно, защото родителите често забравят, че детето е Божие. И колкото и страшно да звучи за някого, детето има право на смърт. Детето има право да умре, докато родителите му още са живи. Детето има право да си счупи крака, защото това е неговият живот, неговият опит. Аз съм майка и зная колко е трудно, но не мога да забраня на детето си да живее, защото се страхувам, че може да умре. Защото детето не е наше. Ние сме нещо като врата, вход, през който Бог праща живота. И ние сме длъжни да дадем всичко от себе си, за да може този живот да разцъфне. Но не и във вакуум. И родителите, които са се вкопчили в детето си, трябва да го знаят. Ако трябва, Господ въпреки всичко ще го вземе. И понякога това става по страшен начин. Защото детето е на Бога, не на родителите. То е човек със свой личен житейски път и трябва да го измине, това не зависи от тях. Те могат да се молят – това ще е най-доброто, което могат да дадат на детето, защото към родителските молитви Бог е много състрадателен. Но не можем да прекрачваме волята Му.

Следва продължение.