Докато не се научим да прощаваме на себе си, не можем да прощаваме на другите!

Как да научим децата си искрено да искат прошка? И как сами да се научим на това? Защо днес сме изгубили тези навици? Защо е важно да не си крием обидите, а да си ги казваме? И как при това да не превърнем семейството си в „концлагер на добротата и откритостта”?

По тази и още много други теми е разговорът с настоятеля на Пятницкото подворие на Троице-Сергиевата лавра протойерей Павел Великанов.

Да простиш, означава да започнеш отначало, на чисто

Отец Павел,кажете честно, Вие обидчив човек ли сте?

По-скоро да, отколкото не. Но бързо ми минава.

А кое помага да не трупаме в себе си обиди, а бързо да ни минава?

В моя живот имаше една ситуация, която много ми помогна. Веднъж група мои познати, с които бях доста близък и към които винаги изпитвах симпатия, ме осъдиха. При това почти всички. В един прекрасен ден аз отидох при тях и изведнъж почувствах, че между нас има каменна стена. Отначало не можах да разбера каква е причината, и се опитах  да пробия някак тази стена. И срещнах жестоко неприемане и пълно отхвърляне. А впоследствие разбрах, че всъщност просто са ме наклеветили. Някой ми беше приписал нещо компрометиращо,което не бях извършил, и всички останали му бяха повярвали. Аз, разбира се,  твърде се засегнах и се разстроих.  Обидих се много. За мен това беше много болезнен удар.

Но като мина известно време, ме осени една мисъл,която ми помогна да се справя с това. Казах си: „Добре, конкретно това не си го направил. Но нима в твоя живот няма нищо такова, от което и до ден днешен да не се срамуваш? Ти не си безгрешен! И ако тези хора научеха за това, те биха реагирали точно по този начин, нали?” И тази мисъл много ме зарадва. Оттогава насам към подобни ситуации аз се отнасям много просто: вместо да защитавам своята правота и да предявявам доказателства, че не съм сторил конкретни неща, аз си спомням този случай, усмихвам се и си казвам: „Е, добре, така да бъде.”

Всяка обида винаги е претенция. Претенция за това, че с теб са постъпили неправилно, че не са те забелязали, че не са те оценили, че не са те разбрали и така нататък. И най-обидното е, когато те предаде близък човек, когато той се отрича от предишната си любов към тебе и се обръща против тебе. Как да реагираш на това? На мен ми се струва, че ако започнем адекватно да се отнасяме към самите себе си, то всички основания да изискваме уважение и любов към нас, просто ще изчезнат.

Най-правилните отношения между хората – това са асиметричните отношения. Когато ти даваш на околните повече, отколкото те на теб, и не очакваш от тях ответна реакция. А когато очакваш симетрия: „ето, аз простих,а той не ми прощава”, „ето, аз го направих заради него, а той какво направи за мен?” – това вече е напълно изкривено разбиране за отношенията.

Тоест винаги трябва първи да правим крачка напред и да не чакаме другия? Да прощаваме даже на тези, които не ни искат прошка?

Разбира се. Защото в тези симетрични отношения човек може само да затъне, нищо повече. Освен ако не положиш усилие и не започнеш да търсиш начин за примирение. А примирението започва с преодоляване на обидата, която се таи в нас. Когато прощаваме на човека още преди да ни поиска прошка, ние му даваме шанс да си промени отношенията с нас, ние правим първата крачка.

А когато чакаме той да направи тази първа крачка, тогава ставаме негови заложници. Играем по неговите правила, които той самият ни е определил. А това, разбира се, е неправилно, още повече за нас, християните.

Да простиш – това означава напълно да премахнеш всякакви очаквания и претенции по отношение на другия човек. Да започнеш всичко отначало, без предистория. Да дадеш на човека още един шанс и, както ни е заповядал Спасителят, да даваш този шанс безкрайно много пъти!

А ние, обикновено, не даваме такива шансове на хората.

Да, или поне болшинството от нас не дават. Това е много тежко – да дадеш на човека шанс, особено ако този шанс нееднократно е бил даван и е бил използван срещу тебе. Още повече, че ние в подобна ситуация даваме прошката с условие: „Готов съм да ти простя, ако ти…” – и оттам нататък започва нашият списък с пожелания и предложения. Но истинската християнска прошка е безусловна. Когато ти прощаваш не просто защото това очакват от тебе, а защото сам искаш да се избавиш от обидата си и не искаш повече да живееш с нея и да гледаш на хората през призмата на собствените си претенции.

Така, както Бог гледа на нас и вижда в нас най-доброто, което може да се развие, а лошото подминава с надежда,че ние сами ще се отървем от тази кожа, от тази обвивка на греха – така и ние сме призвани да виждаме в другите само доброто. Не съди – и тогава няма да бъдеш съден.

Да кажеш на другия : „Ти ме обиди” – това е нормално

А как да пренесем това безусловно прощаване в нашата практика? Нима е правилно жената постоянно да прощава на своя мъж, който е разгулен или пияница, който вече хиляди пъти е обещавал да се поправи и всеки път, отново и отново, предава и нея, и семейството?Та нали вече много свещеници, психолози казват, че от такива хора по-добре да се бяга…

Да пренесем всичко това на практика, всъщност съвсем не е лесно. Да, разбира се, ако мъжът е хроничен алкохолик, ако той е изпечен двуличник, ако е умел манипулатор, а цялото семейство е негов заложник, то в този случай по-скоро хората трябва да се разделят. Но прошката е друго нещо. Съпрузите могат да се разведат, но въпреки това „обидената страна” може да прости на този, който я е обидил.Да се пребори с болката, да няма претенции, да прости. Но просто вече от категорията на най-близките, най-скъпите хора да го премести в категорията „други”.

Дайте да се спрем малко на състоянието „обиден”. Психолозите и психотерапевтите казват, че не трябва да се трупа обида, че ако са те обидили, трябва първо да си го признаеш на себе си, а после да го кажеш на този, който те е обидил. А това по християнски правилно ли е?

Да кажем на човека: „Ти ме обиди” – това е нормално. Защото „аз съм ти  обиден” не означава „вече няма да се отнасям добре с теб”. Съвсем не е задължително след тези думи да крещим: „Махай се, повече не искам да те виждам!”

Затова винаги казвам на децата си и на хората от енорията,че ако от нещо са недоволни, не бива да се притесняват да изразяват своето недоволство. Няма такава добродетел –стеснителност. Има добродетели смирение, кротост и скромност. Но всяка стеснителност говори за наличие на сериозен вътрешен конфликт в човека. Вътре в него е едно, а отвън е друго. Затова откровеността във всяко нещо, откритостта и честността, особено когато се касае за семейните отношения – това, според мен, са жизнено важни принципи. Защото е ненормално, когато членовете на едно семейство се намират в състояние на крайна дистанцираност и всеки таи в себе си цял куп обиди и претенции. И при това всички могат мило да се усмихват един на друг, мислейки, че така съхраняват мира в семейството.

Но в опита да бъдем откровени един с друг, е важно да не отидем в другата крайност и да не превърнем семейството си в концлагер на доброта и откритост.

Това се получава, когато всеки се ровичка в чуждата душа, в ума и сърцето му и само малко нещо да не му хареса, започва да се изяснява: „А ти защо се обиди? Сигурно ние нещо сме те засегнали? Дай да седнем да поговорим. Трябва внимателно да си изясняваме всяка ситуация, за да не се натрупва нищо!” Естествено в такава обстановка на всеки нормален човек ще му се иска  да махне всички от главата си. За да се избегне тази крайност, преди всичко ни е необходима вътрешна нагласа за уважение към човека, за разбиране, че той има право да бъде не такъв, какъвто ни се иска да го видим,че има право на собствено вътрешно пространство.

Веднъж на изповед при преподобния отец Порфирий Кавсокаливит дошъл мъж, с цел да провери дали той е прозорлив, или не. Всичко изповядал, освен най-главното – че има любовница. Старецът изслушал изповедта, казал му няколко думи, прочел му разрешителната молитва. И чак когато посетителят станал да си тръгва, му казал името на хотела, в който се срещал с любовницата, и го помолил там повече да не се среща с нея, защото сега там работи дъщеря му и ако го види, за нея ще бъде голяма травма. Мъжът, разбира се, бил сразен… Тук аз виждам два много важни момента. Първо, старецът е можел да каже: как ти, негоднико, долен мерзавец, смееш да идваш на изповед и да оскверняваш Светото Тайнство с лъжа! Но той не казал нищо подобно. А второ, той го предупредил, само за да предотврати още по голяма беда в живота на този мъж, от тази, в която той самият се вкарарвал с начина си на живот. И тук  аз виждам огромното уважение към човека – именно Христово уважение и безусловна, безгранична любов.

 Докосвайки се до такава любов, човек се променя – не веднага, но затова пък то ще бъде истинско, спасително, а не лицемерно покаяние – такова, каквото в крайна сметка се е случило с този мъж след известно време.

Да искаш прошка, трябва да бъде трудно

С темата за прошката се сблъскваме още в ранното детство, когато родителите ни учат (или ни карат) да искаме прошка. И често се случва така, че в едно и също семейство едното дете моли за прошка с лекота, а другото въобще не иска. Как ви се струва, възможно ли е да се научи детето да моли за прошка искрено?

Когато на човек му е трудно да поиска прошка, най-лесно е да кажем, че е горд и надменен. Но на мен ми се струва, че всичко може да е къде, къде по-сложно. Може би човекът просто още не е съзрял до покаянието. Той някого е обидил. Той знае, че това е неправилно, но вече го е сторил. И той не иска да се връща към тази тема, тя му е неприятна и не му харесва. За „прости” в това състояние и дума не може да става. защото да кажеш „ПРОСТИ” означава да поемеш отговорност : ти изграждаш отношения с този, когото си обидил, на някакво друго ниво.

Ако се върнем в детството, какво е това „ПРОСТИ” от страна на детето, което е направило нещо нередно. Всяко дете може да каже на майка си: „Аз повече няма да правя така”. Поискало ли е то извинение, или не? На мен ми се струва, че не. То разбира, че е нарушило мамините правила, но при това не чувства вина, не преживява, че неговата постъпка преди всичко причинява на майка му болка! А ако детето разбере това, то непременно ще поиска прошка! И даже ако не каже „аз повече няма да правя така”, то няма да повтаря повече тази постъпка само защото вече не иска да причинява болка на майка си.

Затова аз никога не изисквам от моите деца механически да ми казват „прости”. Може да не постъпвам правилно, може това да е манипулация, но смятам, че това е правилно. Обикновено казвам на децата: „На мен не ми харесва вашата постъпка. Аз много се разстройвам, че вие се карате и обиждате един друг”. Тоест аз им давам да разберат, че не просто са нарушили някакъв закон, а са извършили постъпка, адресирана срещу мен!

Сред православните често може да чуеш думата „прости”, но далече не винаги зад нея стои искрено разкаяние. Как мислите, защо е така?

На мен ми се струва, че ние не винаги разбираме колко тежи думата „прости”. В православните среди на тази дума действително често ѝ се измива съдържанието. А тя трябва да се произнася с душевна болка, с покаяние. Та нали, ако думата „прости” не гори в човека като истинско покаяние, ако не му се подкосяват краката, ако той я произнася с лекота, може би е по-добре и да не я произнася?. . .

Аз мисля,че маркерът на истинското „ПРОСТИ” е неговата „трудност”. Ако си причинил болка някому, ти си длъжен да се потрудиш, длъжен си да помислиш по какъв начин можеш да намалиш тази болка, даже ако болката не е от вчера. И тогава твоето „прости” няма да бъде напразно раздвижване на въздуха, то ще е подкрепено с плодовете на твоето покаяние. Да поискаш прошка – означава не само да  признаеш своята вина, но по някакъв начин да засвидетелстваш, че нещо в теб се е променило. Ако от тази дума ползата е колкото от кучешкия лай, какъв е смисълът на твоето „прости”?

И разбира се, истинското „ПРОСТИ” е невъзможно без смирение, когато ти отново откриваш своята непотребност, греховност и с това „ПРОСТИ” се опитваш да се измъкнеш от тях.

Вие сега споменахте отдавнашните обиди. Наш читател си задава въпроса: какво да прави човек, ако чувства,че е длъжен да поиска прошка за нещо, което е извършил много отдавна, но се страхува да не причини болка, да не събуди в някого обидата, да не разруши нечий живот?

Универсален отговор тук няма. Ситуациите могат да бъдат различни. Понякога ти се струва, че някои стари рани вече са зараснали, че не трябва да се ровиш в миналото, а всъщност се оказва, че тези душевни травми определят сегашното положение на нещата. В друг случай човек, поднасяйки своите извинения, може да стане източник на съблазън и да разруши вътрешния мир на другия. Какво в действителност ще се случи – съзидание или разрушение, това може да разбере само опитен свещеник, достатъчно дълбоко потопен в живота на конкретния човек, който се мъчи да намери решение в такава ситуация. А в такава ситуация човек може да страда много, много силно, години и десетилетия: има случаи, когато хора не могат да умрат, докато не поискат от някого прошка. Изглежда Господ толкова много ги обича, че не им разрешава да заминат във вечността с чувство за вина. И това са много показателни случаи: това означава, че нашите прошки наистина са много важни и имат голямо значение.

Затова мисля, че въпросът за старите обиди трябва да се решава с участието не само на самия човек, но и на духовника му. Тук главният критерий, според мен, е ползата: полезно ли е за човека да чуе това, или то само ще разруши неговия вътрешен мир.

Как Ви се струва, като отбележим спецификата на нашето време: днес по-сложно ли е да искаме прошка и да прощаваме? Или това винаги е било трудно?

По-скоро тази тема винаги е била сложна и актуална, защото човекът и сто, и петстотин, и три хиляди години назад си е един и същ. И страстите, които са бушували в древните хора, бушуват и в нас, те никъде не изчезват. Но ако предположа, че особеностите на нашето време влияят така, че отношенията между хората стават повърхностни, безотговорни, недълготрайни, когато не се спазват много важни принципи,които преди са се спазвали по подразбиране.

Прост пример: преди петдесет години момичето задължително встъпвало в брак като девица, а сега това стремително се заличава. Тази повърхностност, според мен изпразва от съдържание важността и значението на отношенията. И където отношенията са повърхностни, темата за прошката звучи съвсем по друг начин.

Разбира се, представите на нашите съвременници твърде много се формират и определят от фона, който създават медиите, безкрайните сериали и прочие, където потокът от всякакви обиди, прошки, нови връзки, романи и така нататък е безкраен. Този фон създава чувството, че всичко в живота тече, мени се, всичко е непостоянно – и че точно това е прекрасното: тук не се получи, там  ще пробвам. И така до безкрай. За какви опити за искрено търсене на прошка или за искрено прощаване можем да говорим в такъв случай?. . .

Защото всъщност в реалността кръгът на хората, с които общуваме в продължение на целия ни живот, не е толкова голям. Много по-малък е, отколкото му се струва на един петнадесетгодишен тийнейджър. И излиза така, че от този кръг съзнателно се изхвърлят хора, с които човек би могъл да изгради дългосрочни отношения, съзидателни и полезни за него.

За да простиш, е нужно безкрайно уважение към човека

Отец Павел, какви истории от Вашата практика като духовен пастир, свързани с прощаване, или обратно – с непрощаване, особено са се запомнили?

Имаше една много страшна ситуация: имаше двойка съпрузи, мои енориаши, чието дете загина по вина на една жена. И те успяха да ѝ простят истински. На думи те са ѝ простили веднага, и за нея това беше голяма лична трагедия. Но болката и отчуждението още много дълго продължаваха да живеят в сърцата им. Но с времето стана ясно, че те са надживели болката и действително са простили на тази жена.

Но най-често се сблъсквам със ситуацията, когато човек не може да си прости сам на себе си. И това е голям проблем. Случва се някакво изкривяване в разбирането на греха, човек тогава изживява греха преди всичко не като лична беда и кървяща рана, а само като лична страшна и непростителна вина. И такова разбиране лесно може да доведе до болезнено зацикляне на вината и най-вече до отказ от истинското покаяние като решителна крачка напред и тласък към Бога и към самия себе си – истинския. Никога не бива да забравяме, че Христос е нашият Спасител и Изцелител, а не Отмъстител, дебнещ грешника на тъмно!

Когато казваме: толкова съм лош и за мен няма прошка, ние сами не разрешаваме на Бог да стане част от нашия живот, мъчим се да Го манипулираме и дръзваме да не разрешаваме на Спасителя да ни спаси. „Ето, аз на себе си не прощавам, и ти, Господи, няма да посмееш да ми простиш, защото аз не си прощавам”! Аз виждам в това много тънка гордост и лукав отказ от труд, който е нужен за преодоляване на своята греховност. В евангелската притча за званите и избраните има един загадъчен персонаж – някой се е озовал на пира не в брачни одежди и затова е изхвърлен навън. На мен ми се струва, че това е добра илюстрация за човек, който не прощава сам на себе си: човек, който с префинена горделивост отказва да  прикрие недостойнството си с празнични дрехи, които се дават на всеки, който престъпва прага на царския дворец. Богатите одежди за царския пир – това, разбира се, е образ на Божествената милост, „облечени” в нея е единственият начин да влезем в Царството Небесно.

Струва ми се, че докато не се научим да прощаваме на себе си, няма да можем да прощаваме и на другите! Разбирайки своята слабост, ние започваме да разбираме и другите хора. При светите отци има такъв образ, че всички грехове на света, събрани ведно, са не повече от мъничка песъчинка, която тъне в бездната на океана на Божествената любов! Дори ако тази песъчинка е с размер на паважно блокче с тежина няколко тона, пак в сравнение с океана това е нищо. Когато разбираш това, на теб ти е по-леко да приемаш и себе си, и другите, каквито и грехове да са извършили.  

Има ли във Вашия живот хора, които са станали за пример в способността да прощават?

Има. Един от тези хора, няма да казвам името му, работи като администратор. И за мен е много важно, че ако ненадейно негов подчинен напълно се провали в някоя отговорна задача, този човек ще го отстрани от работа по това направление, но по никакъв начин няма да промени своето отношение към този подчинен като към човек. Той не отъждествява човека с функцията, която му е била възложена. И за мен това е много силен пример – не трябва да се бърка значимостта на личността и способността на човека да участва в един или друг процес на някакво учреждение или организация.

И, разбира се, такъв голям пример за мен стана архимандрит Кирил (Павлов), който в продължение на много години беше духовник на Троице-Сергиевата лавра. За цялото това време, когато той беше тук, при огромното количество хора, които минаваха през него със своите житейски истории и проблеми, аз никога не го видях да се обиди на някого. Дори когато хората постъпваха нечестно спрямо него, той никога не се дистанцира от тях, предоставяйки им пълното право да упражняват свободната си воля и да постъпват така, както считат за нужно, макар тези постъпки от негова гледна точка да са били напълно неправилни и недопустими! Той не се опитваше със свои сили и със своя авторитет да повлияе на ситуацията, да наложи своята воля на другите. И аз зная, че нерядко именно това ставаше причина за промяна в хората и за тяхното разкаяние! Ако той беше започнал да изисква, да наказва, да взема активно участие, да играе по правилата, които със своите нечестиви постъпки е задал конкретният човек, мисля,че нямаше да има такъв резултат. И това отново говори за безгранично уважение към чуждата свобода и към правото на другите да постъпват не така, както на теб ти се иска!

Спомням си още една история от „Новия Атонски патерик”. Веднъж в един скит се оказало, че някой нощем краде пъпеши. Скитът бил малък, всички се познавали. Кой може да го е направил? И ето, един монах решил да направи засада през нощта и да изясни кой краде и яде пъпешите. На сутринта радостният монах дотичал до стареца и му казал: „Аз зная кой тук при нас е крадец!” На което старецът отговорил: „Ако следващия път пак се наканиш да търсиш крадеца, много те моля, скрий се така, че да не те забележи – за да не смутиш съвестта му”. Разбирате ли? Той се грижи както за крадеца, така и за този, който се опитва да го хване. Той чака, докато крадецът сам не се покае. И за мен това е върхът на педагогическата мъдрост и силата на духа, абсолютно желание цялостно и напълно да връчиш съдбата на човека и своята собствена съдба в Божиите ръце, със стопроцентна сигурност, че Той ще оправи ситуацията много по-добре от нас. Гърците имат на тази тема прекрасна поговорка: „Бог обича крадеца – обича и стопанина”.

Какви книги бихте ни препоръчали за прошката?

Преди всичко бих ви препоръчал една книга, най-любимата – Евангелието, където сам Христос в продължение на целия Свой живот прекрасно показва какво значи да прощаваш. Когато Юда идва да предаде Христа, Той можеше да каже: „Какъв си мерзавец! Толкова години ходиш с нас, на една маса ядеш, а сега против Мен ръка повдигаш, нещастник такъв!” Но Той не е казва така. Той с болка и любов изрича: „Иудо, с целуване ли предаваш Сина Човечески?” (Лука 22:48). Или на Тайната Вечеря, когато Христос казва на своите ученици: „Един от вас ще Ме предаде” (Матей 26:21), Той не сочи Иуда с пръст и не казва: „Ето, представяте ли си, Иуда сега се кани да отиде да Ме предаде!” Спасителят нищо не казва, не изобличава Иуда, въпреки че Иуда разбира, че Христос всичко знае. Мисля, че това отново е потресаващо свидетелство”, че Бог никому нищо не налага. Той винаги създава условия, но в тези условия Той оставя  на самия човек  пълно право да избира как да се държи и какво да прави. Макар че понякога Той много жестоко изобличава фарисеите и садукеите.

В живота има ситуации, когато да постъпиш по друг  начин, тоест да премълчиш, би било просто неправилно. Например, когато съпрузите десетилетия живеят в брак и при това не могат направо и честно да си кажат принципно важни за тях неща, просто защото се страхуват да не обидят другия. Мъжът може да хвали ненавижданата от него каша от най-добри подбуди – за да не разстройва жена си, и по този начин ще превърне съвместния им живот в мъка. Защо? Защото няма откровеност, има само страх да не обидиш другия, като му кажеш това, което мислиш в действителност.

И тук ние се натъкваме на интересна тема. Когато човек умее да обича и да прощава, той много по-свободно общува с другите хора. Той не става заложник на хитро оплетени схеми, в които не може да каже, че е обиден, защото, ако каже, ще му се обидят и отгоре на това ще се разбере,че и той също е обиден. А когато човек обича другия, той винаги може да му каже истината в лицето, дори да е горчива, но да е казана по такъв начин, че другият да не се обиди. Но за целта всяка дума трябва да бъде напоена с огромна любов – с любов Христова!

Интервю на Дарья Баринова

превод: Жаклин Кехайова

източник: foma.ru