Проповеди от църквата до езерото

Тази църква е малка, като влезеш вътре, можеш да си помислиш дори, че това не е църква, а параклис.

– Това църква ли е, или параклис? – попитах жената, която продаваше свещите.

– Църква е – каза жената.

И така строго го каза, хем мило, но строго, че аз веднага се укорих за въпроса си.

– Аз живея в блока до църквата – каза ми едно момиче няколко дни след като за първи път през живота ми най-сетне намерих къде е тази църква до езерото. Отдавна се канех да отида, но все нямах път натам, трябваше да прекося цяла София със задръстванията и ремонтите. Но изведнъж стана тъй, че повод се намери и отидох. И я видях, издигната на нещо като хълмче до езерото. Езерото блестеше на слънцето, един дядо вече беше хвърлил въдицата си и сега се взираше във водата, клекнал на стръмния бряг.

– Нашата църква е малка – каза още момичето. – Но успява да побере всички, които идват на службата.

Аз замръзнах. Волно или неволно, това момиче, което работеше за един православен сайт и ме беше помолило да кажа няколко думи за „Среща с Живота” на свещеник Владимир Дойчев след премиерата на книгата, беше казала най-важното, беше казала всичко.

Тези проповеди, събрани сега в книга, са произнесени първо в тази малка църква, която, въпреки че е малка, може да побере всички, които дойдат на службата.

Това е най-важното качество на тази книга с 52 проповеди, за всяка седмица от годината. Това не са слова от амвона. Това са разговори с теб, лично с теб, очи в очи. Един свещеник се опитва да върши съвестно работата си и ти показва какво представлява тази работа – да водиш богослужението, да си на разположение на енориашите, да изповядваш и да причастяваш, да кръщаваш, да опяваш, да проповядваш. Това е тежък труд, защото твоето време не ти принадлежи и защото трябва да намериш вярната дума за всеки. И защото проповедта не се заключава само в казаното от свещеника на края на литургията. А защото всеки миг от живота на един свещеник би трябвало да е проповед.

В своите „Православни фрагменти” Димитър Коруджиев има едно великолепно изречение, цитирам по памет: „Ако срещнеш светец и свещеник, първо целуни ръка на свещеника”.

Свещеникът трябва да живее като светец, без да е светец. Много труден човешки дял. Направо невъзможен. Ето затова трябва да целунеш ръка на свещеника.

На второ място – тези 52 проповеди ни ограмотяват, запълват празните квадратчета в нашето изтъкано от добри намерения, но защо да се лъжем, и доста мързеливо християнство.

На трето място – тези проповеди си служат с език, който е днешният ни език. Това също е много важно. Отец Владимир притежава дарбата да казва простичко сложни неща, да разказва за небето, стъпил здраво на земята. Освен това, не се притеснява да споделя неща от своя делник, които инак биха напрашили доста нечие копринено расо. Книгата представлява и нещо като дневник на свещенослужителя, вътре блестят най-различни, и обикновени, и покъртителни истории за хора, които пристигат с раницата си с греховете в църквата, стоварват я на пода и отпускат в пълна безизходица ръце. И в този несравним с нищо друго жест на покаяние самият отец признава, че намира на свой ред своето най-истинско училище за проповеди.

Накрая, позволете ми да споделя радостта си от факта, че книгата на свещеник Владимир Дойчев „Среща с Живота” издаде моят приятел, писателят Николай Фенерски. Дали не и за него, дали не се отнасят и за него тези думи на отец Владимир, заключителните думи от последната му, може би най-разтърсваща проповед в книгата:

„Искам да ви помоля за две неща. Едното е да се молим за тези, които имат дръзновението да отворят сърцето си публично и да разкажат колко много обичат Господа. Да се молим и да ги пазим, защото са малко и са много раними. Независимо дали са в расо, или не. И да помним, че е тиранично да искаме от тях да са съвършени, а ние самите да не правим нищо в тази посока. На едно такова Христово моливче в света веднъж казах: „За толкова години някой даде ли ти кутия бонбони? Ей така, защото вършиш работа вместо доста свещеници…” А той се засмя и ми отговори: „Ще си ги взема накуп в Царството Божие”. Изобщо не му беше хрумнало, че трябва да яде бонбони и да получава благодарности. Такъв си е, какъвто си е. И го прави от сърце…

И другото – нека от утре, още от днес даже, да се опитаме да се обичаме. Зарежете егото. Никой от нас не е голямата работа. Може би няма да станем велики светци, но да сме нормални християни сме длъжни. И това също ще бъде проповед”.

Портал Култура

Източник - http://kultura.bg/web/...

Интервю с отец Владимир Дойчев - БНР, 08.04.2016 - запис