Да служим един на друг!

Проповед на иконом Василий Шаган в Неделята на Йерихонския слепец – 23 януари 2022 г., храм „Св. Николай Чудотворец”, Варна

Честит празник, братя и сестри,

Днес е Неделята на Йерихонския слепец (вж. Лука 18:35-43). Христос влизаше в Йерихон и на пътя Му седеше този нещастен човек. Сляп, възможно от рождение, който – забележете – чувайки суматохата наоколо, попита минувачите: „Какво се случва?”. И те му казаха: „Минава Иисус Назорея”. И тогава този сляп човек извика: „Помилвай ме, Иисусе, Сине Давидов!” (…)

Именно това, братя и сестри, този вопъл на слепия човек, е нещо, което ние можем да уловим, относно това – кога ние и по какъв повод, и дали изобщо викаме към Бога. И ако на нас ни е много трудно (в своето желание да викаме) – викаме ли към някого, или просто викаме? Защото всеки един от нас вика – към някого или към нещо, или за нещо… Но ето че този сляп човек, по някакъв странен начин, е различил в минувача Сина Давидов, от Когото поискал милост. Поискал да бъде помилван, следователно – изцелен, или вдигнат от неговата немощ, изправен. (…)

Другият забележителен момент в това Евангелие е, че този човек вярваше. В какво може да вярва един сляп човек?! И каква може да е неговата вяра – на слепия, на толкова немощния човек, който никога, възможно, не е виждал белия свят?! Но той казва: Аз вярвам! И Христос е различил в него тази вяра, поради която го изцелил.

Св. Антоний Велики е имал един ученик, който изгубил зрението си. Разбира се, той като учител трябвало да го утешава по някакъв начин, и му казал: „Брате мой, ти изгуби тази възможност – да виждаш видимия свят, но сега ти вече придоби другото зрение – да виждаш невидимия свят”.

Затова, братя и сестри, ние, които по един или по друг начин сме заслепени и поради това не виждаме какво се случва вътре в нас, какво се случва в света, който е невидим за телесните очи, от това Евангелие получаваме истинско вдъхновение. И Този, Който идва, да ни изцели, както чухме, е Христос, Който се проявява в нашата немощ. Христос е нашето вдъхновение!

Но знаете ли, ние, които много често чуваме за Христос, до такава степен сме свикнали с това, че не различаваме в Него Спасителя – че Той е всъщност Спасителят. И самата дума означава пратеник Божий, месия, тоест изкупител. И ако сред нас е Изкупителят, то тогава, братя и сестри, ние трябва да сме много радостни – защото има изкупление. Има изход. Има спасение. Да, и от нашите частни немощи и мъка, но има спасение и от смъртта. И Христос е Спасителят. И ако погледнем по този начин на Христос, а не просто като на някой евангелски герой, ние ще видим в Него Този, за Когото ще пожелаем да се заловим. Ще пожелаем на Него да се уповаваме и в Него да виждаме своето избавление.

Случва ми се, и това е естествено за всеки свещеник, да се срещам с мъките на хората. Мнозина от нас, трябва да признаем, имат сериозни душевни проблеми и са душевно болни, мнозина от нас са духовно болни, което предполага, че не са познали пътя към Живота и се лутат, мнозина от нас са изпаднали в тежко униние и са на ръба на отчаянието, мнозина от нас в маловерието си все още се чудят, мнозина от нас страдат, защото са изгубили своите близки... но знаете ли, ние освен Бога, нямаме за кого да се заловим. Светът категорично заяви, че стои като гигант на глинени нозе и се клати, и всеки момент може да рухне. (…)

Ние хората сме немощни, много лесно изгубваме своето постоянство, пък и любовта помежду ни е много оскъдна, за да се надяваме един на друг, макар че е хубаво да се заобиколиш с добри приятели… Но и добрите приятели не винаги са най-голямата сигурност. Затова Христос, нашият Бог е нашата сигурност. (...)

Ние хората сме немощни, много лесно изгубваме своето постоянство, пък и любовта помежду ни е много оскъдна, за да се надяваме един на друг, макар че е хубаво да се заобиколиш с добри приятели… Но и добрите приятели не винаги са най-голямата сигурност. Затова Христос, нашият Бог е нашата сигурност… И да придобиеш любов към Бога, това е всичко, което можеш да придобиеш. И нашето призвание в църквата е това – да придобием любов към Бога. Но трябва да помним, според думите на Христос, че да обикнеш Бога, е възможно едва след като преди това си обикнал своя ближен. Затова нека заложим на това… Защото ние не само я нямаме тази любов – ние понякога забравяме, че сме събрани тук, за да се научим на любов един към друг. (...)

Затова, братя и сестри, нека от този ден, като започваме да се подготвяме и за Великия пост, и като сме в началото на новата година, нека се опитаме, с малки стъпки, както препоръчват всички подвижници, да бъдем по-добри един към друг, по-търпеливи, по-снизходителни – да излизаме от своя егоизъм, от своята затвореност, като се опитаме да служим един на друг. Защото ние сме отвикнали да служим – и на ближния си, и на Бога... И това е не защото сме прекалено ангажирани, а защото сме прекалено потребителски настроени – храмът ми е даденост, уютът ми е даденост, службата ми е даденост… Но тази даденост е дадена от някого. От нашите предци например е построен този великолепен храм, и преди нас на нашите места тук са стояли други хора, със своите надежди и мъки, имало е радости и трагедии… И като помни това, то ни смирява и ни кара да почувстваме, че и ние трябва да дадем нещо от себе си. И ако не можем да дадем труд, то поне своята благост, ако не можем средства, то поне своята милост към ближния, или своята молитва. (...) Дори тази молитва да е кратка, но да излиза от сърцето. И тогава Бог ще ни чуе, защото ще види нашата искреност, в която се оформя нашето сърце. А Бог гледа на сърцето на човека. Амин!

Текстът е със съкращения. Цялата проповед - в прикачения видеофайл: