Да не оставаме равнодушни

Проповед на иконом Георги Стоименов в Третата неделя след Неделя подир Въздвижение – 8 октомври 2023 г., храм „Св. Архангел Михаил”, Варна. 

Момко, тебе думам, стани!” (Лук. 7:14) – това са думите, които чухме днес от страниците на светото Евангелие, думите, които Христос отправя към едничкия син на една бедна вдовица, към едничката нейна надежда. Минавайки с учениците Си край град Наин, Христос вижда, че едничката надежда на тази вдовица лежи в ковчега, който носи траурното шествие. И Той не подминава шествието. Не остава равнодушен. Той вижда мъката на майката и в следващия момент превръща тази мъка в радост, възкресявайки нейния син. 

Възкресението на този момък, всъщност, то и за нас, които вярваме в Христос, е залог за нашето възкресение. Тук Спасителят ни показва, че смъртта е обезсилена, още преди сам Той да възкръсне. Ние знаем и за другите възкресения от Свещеното Писание, знаем и това, че Христос победи смъртта. Всички ние, които сме кръстени, както казва апостолът, в Неговата смърт сме кръстени. Но какъв вечен живот ще наследи всеки един от нас, зависи от това, до каква степен ще успеем да умъртвим греха в нас самите. 

Ето, и тук виждаме, че вечността наистина съществува, че смъртта е безсилна, и въпреки това ние успяваме да подклаждаме онази злокобна смърт, която влиза в нашите души чрез греха. И това именно трябва да се постараем да убием в самите нас – греха – който ни води не към вечния живот, а към вечната погибел. 

Христос ни е оставил не един или два примера, но от нас зависи дали ще успеем да влезем с Него във възкресението, дали ще успеем да влезем с Него във вечния живот, или не. Всичко това зависи от нашите избори. 

Представете си състоянието, в което е била тази жена. Нейният съпруг, спътникът й в живота е починал, и едничкият син на тази вдовица лежи мъртъв. Представете си – в очите на тази жена всичко, което е съпътствало нейния живот, в един миг загубва смисъл. Защото и това едничкото, което е имала, на което е давала цялата си любов, и него вече го няма... 

Така трябва да се борим и ние за нашата любов в сърцето си, като с всичко, на което сме способни, да се опитваме да я поддържаме и да я показваме на тези, които са около нас. Да постъпваме така, както Бог ни учи – да не оставаме равнодушни – и така да покажем любовта си към Него. И дай Боже, Бог да облъхне и нашите сърца, и да чуем: момко, стани, и да може наистина да бъдем участници в Неговото възкресение, поддържайки любовта си, и нашата печал тук да се превърне във вечна радост. Амин.