Всяко заболяване е кръст, или откровено за психиатрията

„Всяко заболяване е кръст”, или откровено за психиатрията

Какво представлява съвременната психиатрия, защо страдащите от психични заболявания често се третират като прокажени, и какво да правите, ако се разболеете вие или някой от близките ви? На тези и други въпроси на портала „Pravoslavie.Ru” отговаря Василий Глебович Каледа, доктор на медицинските науки, професор в Православния Свято-Тихоновския хуманитарен университет, заместник-директор на Научния център за психично здраве.

Иска ми се разговорът ни да е полезен за тези, които имат намерение да потърсят помощ, но по някаква причина все още се бавят, или на близките на такива хора. Ние всички знаем, че в съзнанието на хората съществуват някои „плашещи” нагласи, свързани с психиатрията – нека се опитаме, ако не да ги разсеем, то поне да поговорим за тях.

Хората си мислят, че психичните разстройства са нещо изключително рядко, и затова самият факт на наличието на такова заболяване автоматично изважда човека зад очертанията на обществото. И така, първият въпрос е: колко са хората, страдащи от психични заболявания?

Психичните разстройства се срещат доста често. Според данните на територията на Руската Федерация, от тях страдат около 14% от населението, при това около 5,7% се нуждаят от психиатрична помощ. Приблизително същите цифри ще видим в Европа и в Съединените Щати. Става дума за целия спектър от психични разстройства.

На първо място трябва да споменем депресивните състояния, от които страдат по целия свят около 350 млн. души, а в Русия около 9 милиона. До 2020 г., според експертите на Световната здравна организация, депресията ще бъде на първо място в света по честота на заболяванията. Почти 40– 45% от тежките соматични заболявания, включително рак, заболявания на сърдечно-съдовата система и постинсултни състояния, са придружени от депресия. Около 20% от жените в следродилния период, вместо да изпитват радостите на майчинството, изпадат в депресивно състояние. Може веднага да се добави, че тежката депресия в някои случаи, при липса на медицински грижи, е фатална и води до самоубийство.

С увеличаването на продължителността на живота и застаряването на населението през последните десетилетия се е увеличила честотата на различни видове деменция в напреднала възраст, включително болестта на Алцхаймер и свързани с нея заболявания.

Особена актуалност в последно време придоби проблемът на детския аутизъм (честотата, с която се среща, сега е 1 на 88 деца). Много често, когато родителите започват да забелязват, че детето им значително се отличава в развитието от връстниците си, те са готови да отидат със своя проблем при когото и да е, но не и на психиатър.

За съжаление в Руската Федерация все още продължава да е висок делът на хора, страдащи от алкохолизъм и наркомания.

Към настоящия момент, поради промените в начина на живот и високата честота на стресовите ситуации, се е увеличил броят на граничните психични разстройства. Разпространението на така наречените ендогенни психични заболявания, свързани предимно с генетична предразположеност, които не се влияят от външни фактори, такива като биполярно разстройство, афективно разстройство, повтарящо се депресивно разстройство и разстройства от спектъра на шизофренията, остава приблизително същото – около 2%. Шизофренията се среща при около 1% от населението.

Тоест всеки стотен човек. А какъв процент от тези болни успяват да запазят своята социализация? Защо питам: в общественото съзнание има известен стереотип – човек, страдащ от такова заболяване, е отхвърлен от всички, срамно е, някак, да си луд.

Да се поставя въпросът, дали е срамно да си психично болен, е крайно некоректно. Недопустимо е както от религиозна, така и от човешка гледна точка. Всяко заболяване е кръст, изпратен на човека – и всеки от тези кръстове има свой напълно определен смисъл. Нека да си припомним думите на св. Игнатий Брянчанинов, че към всяко човешко същество ние трябва да имаме отношение като към образ на Бога, независимо от положението, което заема, както и от състоянието, в което се намира: „И на слепия, и на прокажения, и на човек , загубил разсъдъка си, и на кърмачето, и на престъпника, и на езичника ще окажа почит, като на образ Божий. Какво те засягат техните слабости и немощи! Гледай себе си, да нямаш липса на любов.” Това вече е християнското отношение към човека, без значение от каква болест той страда . Нека си припомним отношението на Спасителя към прокажените.

Но, за съжаление, понякога нашите болни се възприемат от другите точно като прокажени.

В психиатричната литература много сериозно се обсъжда необходимостта да преодолеем това заклеймяване на психично болните, тоест да променим отношението на обществото към тях и да изградим такава система на психиатрична помощ, която ще е достъпна за всички категории от населението. Необходимостта от обръщане към психиатър трябва да се третира като обръщане към всеки друг медицински специалист. Диагнозата „шизофрения” – това не е присъда, това заболяване има различни форми на протичане и варианти за краен резултат. Съвременните медикаменти позволяват качествена промяна в хода на заболяването и изхода от него.

Според епидемиологичните данни в 15-20% от случаите на шизофрения има само единична криза и при адекватно лечение по същество настъпва пълно оздравяване.

При нас, в Научния център за психично здраве, има много примери на хора, които са се разболели в юношеството и след 20-25 години са имали и продължават да имат доста благополучен семеен и висок социален статус, женени са, имат деца, направили са успешна кариера, а някои дори в областта на науката, били са в състояние да защитят научна теза, да получат академична степен и признание. Има и хора, които са изградили, както се казва сега, един успешен бизнес. Но трябва да разбираме, че във всеки случай прогнозата е индивидуална.

Когато говорим за шизофрения и така наречените болести от спектъра на шизофренията, трябва да помним, че пациентите с това заболяване се нуждаят от дългосрочен многогодишен, а в някои случаи доживотен прием на медикаменти. Така, както пациентите с диабет от първи тип се нуждаят от инсулинови инжекции.

Ето защо всякакви самостоятелни опити да се отмени медикаментозно лечението е неприемливо, това води до влошаване на заболяването и инвалидизиране на пациента.

Нека поговорим за това, как протича началото на болестта. Човекът, и още повече близките му, може дълго време да не разберат какво се случва с него. Как да се разбере, че вече има нужда от психиатър? Разказаха ми как в един манастир довели болна сестра. Първото нещо, което направили в манастира – разрешили ѝ да не взима лекарства. Състоянието на болната се влошило. Тогава майката игуменка се  ориентирала и започнали специално да следят за приема на лекарствата, но факт е, че духовниците не винаги разбират какво е психично заболяване.

Проблемът с откриването на психичните заболявания е много сериозен и много сложен. Примерът, който дадохте е много характерен – в манастира са решили, че те с любовта си към това болно момиче и с грижи за нея ще се справят с болестта. За съжаление, това се случва доста често – хората не разбират, че „нашите” болести имат много сериозна биологична основа със значителни генетично зададени нарушения. Внимателната грижа, разбира се, е много важна, но все пак задължително има нужда от професионалната помощ на лекарите.

За съжаление, много хора не осъзнават колко сериозно е това заболяване. Можем да припомним трагичната смърт в Псков през 2013 г. на отец Павел Аделгейм, убит от психично болен, когото вместо болница изпратили да говори със свещеника, или да си спомним смъртта на тримата монаси в Оптинския манастир през 1993 г. – пак от ръката на психично болен.

Пациентите с ендогенни психози често изказват различни идеи с невероятно или съмнително съдържание (например за преследване, за заплаха за живота им, за собствено величие, за вина), често казват, че чуват в главата си „гласове” с коментиращ, заповеден или обиден характер. Често те замръзват в странни пози или изпитват психомоторна възбуда. Те променят поведението си по отношение на семейството и приятелите си, може да се появи неоправдана враждебност или затвореност, страх за живота си със защитни мерки под формата на покриване на прозорците с щори, заключване на вратите, появяват се неразбираеми за други хора изказвания, с които болните придават загадъчност и значимост на ежедневни теми. Често пациентите отказват да се хранят или проверяват внимателно съдържанието на храната. Има случаи, когато болен развива изключителна активност като например пуска жалби до полицията, писма до различни организации с оплаквания от съседите и други подобни.

С човек в такова състояние не трябва се спори, да му се доказва нещо, да му се задават уточняващи въпроси. Това не само, че не работи, но и също така може да влоши съществуващите нарушения. Ако той е сравнително спокоен и е настроен за общуване и помощ, трябва внимателно да го изслушате, да се опитате да го успокоите и да му препоръчате да потърси лекар. Ако състоянието е придружено от силни емоции (страх, гняв, безпокойство, тъга), допустимо е да признаете реалността на обекта на тези емоции и да опитате да успокоите болния.

Но хората се страхуват от психиатри. Казват – „ще го напомпят с лекарства и ще заприлича на зомби”, и така нататък.

За съжаление, в медицината няма и не може да има лекарства, които лекуват тежки заболявания и нямат никакви странични ефекти. За това още преди новата ера е говорил и Хипократ. Друго нещо е, че когато се създават съвременни лекарства, се поставя задачата страничните реакции да са минимални и изключително редки. Нека си припомним онкоболните, при които по време на терапията им пада косата, но така те успяват да спасят или да удължат живота си. При някои заболявания на съединителната тъкан (например системен лупус еритематозус) се назначава хормонална терапия, от която хората имат хронично затлъстяване, но си спасяват живота. В психиатрията ние също се сблъскваме с тежки заболявания, когато човек чува гласове в главата си като радио, което е включено на максимум, които го обиждат, задават му различни заповеди, включително в някои случаи да скочи от прозореца или да убие някого. Човек започва да изпитва страх от преследване или влияние, усеща заплаха за живота си. Какво да се прави в такива случаи? Да гледаме как човекът страда?

На първия етап от лечението нашата задача е да избавим човека от това страдание, и ако на този етап човекът става сънлив и потиснат, нищо страшно в това няма. Но нашите лекарства действат по патогенетичен начин, тоест те повлияват самия ход на заболяването, а сънливостта в много случаи е техният страничен ефект.

Действително, има някои опасения относно психиатрите, но трябва да кажем, че това е не само наша уникална руска особеност, това се случва по целия свят. Като резултат има проблем с „нелекуваните психози” – болните от дълго време изказват откровено маниакални идеи, но нито те се обръщат към лекар, нито техните близки.

Особено силно този проблем е изразен в случаите, когато тематика на натрапчивите състояния при дадено психично разстройство носи религиозен оттенък. Такъв пациент в състояние на психоза говори за някаква своя мисия, че той е месията, изпратен от Бога, за да спаси човешката раса, да спаси Русия,  да спаси човечеството от духовна смърт или от икономическата криза. Често тези болни са убедени, че трябва да пострадат – и, за съжаление, има случаи, когато пациенти с религиозни месиански илюзии, са завършвали живота си чрез самоубийство по налудничави причини, жертвайки себе си за човешката раса.

Сред религиозните психози често се срещат състояния, в които доминира мания за греховност. Ясно е, че осъзнаването на своята греховност за вярващия е етап на духовния живот, когато той е наясно със своето недостойнство, с греховете си, сериозно мисли за тях, изповядва се, причастява се. Но когато говорим за такава манията, при нея човекът е обсебен от идеите за своята греховност, при това изчезва надеждата му за милостта на Бог, за възможността за опрощаване на греховете.

Ние всички помним, че едно от най-важните неща, необходими на един човек, който се опитва да живее духовен живот, е послушанието. Човек не може сам на себе си да налага епитимия, не може без благословия да пости по някакъв по-особен начин. Това е строго правило на духовния живот. Във всеки един манастир на послушник, при цялото му усърдие, няма да разрешат от самото начало да извършва пълно монашеско молитвено правило.

Той ще бъде изпратен на различни послушания и ясно ще му обяснят обема на негово правило, който е полезен за него. Но когато става дума за пациент с мания за греховност, той никого не чува. Той не може да чуе и своя духовен отец –смята, че свещеникът не разбира тежестта на греховете му, не разбира състоянието му. Когато свещеникът строго настоява и не му разрешава да чете по десет акатиста на ден, такъв пациент стига до заключение, че духовният отец е повърхностен и не достатъчно духовен човек и отива към друг свещеник. Ясно е, че следващият свещеник казва същото, и т.н. и т.н. Често се случва, че човекът започва активно да пости, накрая Великият пост минава, Великден настъпва, а той не забелязва, че може да се радва и да блажи, и продължава по същия начин да пости.

Трябва да обръщаме внимание на това. Тази неразумна ревност и прекомерност, без послушание, е важен симптом за психично разстройство. За съжаление, ние знаем много случаи, когато пациенти с мания за греховност заради силно изтощение са попадали в реанимационните отделения с опасност за живот. Ние в Изследователския център за психично здраве сме имали случаи, при които пациенти с депресивни мании за вина и греховност са правили опити за самоубийство и убийство на любимите си хора (разширено самоубийство).

Връщайки се към темата за страха от психиатрията. Разбира се, ние имаме болници – особено в провинцията – в които да попаднеш, наистина не бих пожелал на никого. Но, от друга страна, животът е по-ценен – в действителност по-добре е да изпратиш душевноболния роднина в лоша болница, отколкото съвсем да го изгубиш?

Но трябва да помним и да разбираме: има животозастрашаващи състояния. Това са така наречените гласове – слухови или вербални халюцинации, често придружени от заповеди. Човек чува глас в главата си, как му казва да скочи от прозореца – това са конкретни примери – или да направи нещо с друг човек.

Срещат се и дълбоки депресии с мисли за самоубийство, които се преживяват много трудно. В това състояние на човек му е толкова зле, че той не чува какво му казват другите, той не може да възприеме думите им поради своето заболяването. Толкова му е тежко психически, психологически, че той не вижда в този живот никакъв смисъл. Случва се той да изпитва мъчителна тревога, безпокойство и на този етап вече нищо не може да го удържи от асоциален акт – нито близките, нито разбирането, че майка му в голяма степен ще пострада, ако той изпълни намерението си, нито жената, нито децата.

Затова, когато човек споделя мисли си за самоубийство, трябва непременно да го заведете на лекар. Специално внимание заслужава младежката възраст, когато границата между изказването на мисли за самоубийство и изпълнението им е много тънка. Освен всичко депресията на тази възраст не винаги се проявява външно: не може да се каже, че младежът е тъжен и печален. Въпреки това той може да се изказва, че животът няма смисъл, да изразява идеята, че е по-добре да го няма. Всички тези изказвания са основание човекът да бъде прегледан от специалист– психиатър или психотерапевт.

Да, нашето общество е предубедено относно психиатричните болници. Но когато става въпрос за човешки живот, най-важното е да помогнем на човека. По-добре е да го настаним в психиатрична клиника, отколкото да му носим цветя на гроба. Но даже и да няма заплаха за живота му – колкото по-рано го заведем на психиатър, толкова по-бързо ще излезе от психозата. Същото важи и за дългосрочна прогноза на заболяването: последните проучвания показват, че колкото по-скоро се осигури медицинска помощ на пациента, толкова е по-благоприятна и прогнозата.

Четох във Ваше интервю да казвате за баща си, протойерей Глеб Каледа: „Той смяташе, че е важно сред психиатрите да има вярващи.” Примерно същото нещо може да прочетем и в писмата на отец Йоан Крестянкин, когато благославя страдащите редовно да се изповядват и причастяват и да си намерят православен лекар-психиатър. А защо това е толкова важно?

Да, отец Глеб действително твърдеше, че е много важно да има вярващи психиатри. Такива психиатри, които той познаваше, бяха професор Дмитрий Евгениевич Мелехов (1899-1979) и Андрей Александрович Суховский (1941-2012), последният след това стана свещеник. Но отец Глеб никога не е казвал, че е необходимо да се обръщаме само към вярващите лекари. Поради това в нашето семейство имахме традиция: когато трябваше да потърсим медицинска помощ, първо трябваше да се помолим на Лекаря с главна буква, а след това смирено да отидем на този лекар, когото ни е изпратил Господ Бог. Има специални молитви не само за болните, но и за лекарите, за да им изпрати Господ разум и възможност да вземат правилното решение. Добре е, разбира се, да се търсят професионалисти сред лекарите, в това число, когато става дума за психически заболявания.

Дори нещо повече ще кажа: когато човек е в състояние на психоза, да се обсъждат с него някакви религиозни аспекти, понякога не е съвсем желателно, а дори може да е противопоказно. В тежко състояние да се говори с него за каквито и да било високи материи, е просто невъзможно. Да, на по-късен етап, когато човекът излиза от това състояние, би било добре психиатърът да е вярващ, но отново повтарям, това изискване не е задължително. Важно е да има изповедник, който да подкрепя човека, който разбира необходимостта от лечение. В момента има много компетентни психиатри, професионалисти, които уважават религиозните вярвания на даден човек, и може да му осигурят помощ на високо ниво.

Как да можете да оцените състоянието на нашата родна психиатрия в контекста на световната психиатрия? Добро или лошо е?

В настоящия момент постиженията на психиатрията по целия свят са общодостъпни за всеки лекар във всяка част на света. Ако говорим за психиатрията като наука, можем да кажем, че нашата родна психиатрия е на световно ниво.

Проблемите при нас са свързани с лошото състояние на голяма част от психиатричните клиники, недостига на някои лекарства за пациенти, които са под лекарско наблюдение и трябва да ги получават безплатно, както и недостига на помощ от страна на социалните служби. На определен етап част от нашите пациенти, за съжаление, губят трудоспособност, така е и при нас, и в чужбина. Тези пациенти се нуждаят не само от медикаментозно лечение, но и от социално подпомагане, грижи и рехабилитация от съответните служби. В това отношение от социалните служби има още много какво да се желае.

Василий Глебович, искам да ви попитам последно. Вие преподавате курс по пастирска психиатрия в ПСТХУ. Какво представлява той и защо е необходимо?

Както вече казахме, психичните заболявания са доста често срещани и свещеникът в пастирската си дейност се среща с хора, които имат психични отклонения. В Църквата тези хора се срещат по-често, отколкото средностатистически сред населението, и това е разбираемо: Църквата е лечебница, а когато на човек му се случва някакво нещастие, той отива там, където намира утеха.

Курсът на пастирска психиатрия е абсолютно необходим. Такъв, разбира се, вече има в програмата не само в ПСТХУ, но и в Московската духовна академия, в Белгородската и Сретенската духовна семинария. За необходимостта от този предмет в програмата на пастирска подготовка навремето са се изказвали митрополит Антоний (Блум), професор архимандрит Киприан (Керн) и много други видни пастири на Църквата.

Целта на този курс е да запознае бъдещите свещеници с основните симптоми на психичните заболявания, да знаят закономерността на протичането им, да имат представа какви лекарства се назначават, за да не се хванат на уговорките на духовните си чада и да ги благославят да спират лекарствата си или да намаляват дозата, което, за съжаление, се случва доста често.

Свещеникът трябва да знае, както е посочено в Социалната концепция на Руската православна църква – това е официален съборен документ, в който ясно се очертава сферата на неговата компетенция и тази на психиатъра. Той трябва да е наясно с особеностите на пастирската грижа за душите на психичноболните. И трябва ясно да се каже, че максимален успех в обгрижването на психичноболния човек може да се постигне само в случаите, когато той се наблюдава не само от психиатър, но е поверен и на пастирската грижа на опитен изповедник.

Превод: Даниела Благоева

Източник : pravoslavie.ru