Синдромът на електронното око

Умберто Еко (1932) е италиански писател, философ, медиевист, семиотик, който придобива световна популярност най-вече с романите и есетата си. Сред най-известните му творби са „Името на Розата“, „Махалото на Фуко“ и „Баудолино“.

„Преди време, изнасях реч в Испанската академия в Рим – или, по-скоро, се опитвах да изнеса реч. Разсейвах се от ярка светлина, която блестеше в очите ми и ме затрудняваше да прочета бележките си – светлина от камера на телефон, който принадлежеше на жена от публиката. Реагирах възмутено, отбелязвайки (както обикновено правя в лицето на невнимателните фотографи), че в съответствие с правилното разпределение на труда, когато аз работя, те би трябвало да спрат да работят. Жената изключи камерата си, но с такава неохота, сякаш човешките й права са били грубо потъпкани.

Това лято в Сан Лео, откакто италианският град основа чудесна инициатива в чест на областта Монтелфелтро – пейзажът, който се появява в ранните ренесансови творби на Пиеро дела Франческа, трима души ме заслепяваха със светкавиците си и аз спрях, за да им напомня правилата на добрите обноски. Трябва да се отбележи, че и на двете събития, хората, които ме записваха не бяха сред професионалните снимачни екипи и не бяха изпратени, за да отразят събитието; предполага се, че те бяха образовани хора, които са дошли по собствена воля на лекции, които изискват определено ниво на познание. Въпреки това, те показваха симптомите на „синдрома на електронното око”: Изглеждаха като че ли не ги интересува какво се говори; единственото, което искаха, бе да заснемат събитието и вероятно да го качат в YouTube. Те се бяха отказали да обръщат внимание в момента, избирайки да заснемат с телефоните си, вместо да гледат със собствените си очи.

Това желание да присъстваш чрез механичното око, вместо с ума си, изглежда променя психически значителен контингент от иначе цивилизовани хора. На членовете, които щракат снимки и снимат видео в Рим и Сан Лео вероятно са напуснали събитието с няколко изображения, но без никаква идея какво са видели. (Подобно поведение е, може би, оправдано, когато гледаш стриптизьорка – но не и академична лекция.) И ако, както аз си представям, тези индивиди минават през живота, снимайки всичко, което виждат, те завинаги са обречени да забравят днес онова, което са заснели вчера.

В някои случаи съм говорил как спирам да снимам през 1960-та, след едно турне на френските катедрали, които заснемах като луд човек. Като се завърнах у дома след пътуването, открих, че притежавам поредица от много посредствени фотографии – и никакви истински спомени от това, което съм видял. Изхвърлих камерата и по време на следващите ми пътувания, записвах само това, което съзнанието ми е видяло. Купих отлични картички за спомен повече за другите, отколкото за мен.

Веднъж, когато бях на 11 години, се натъкнах на необичайна безредица на една магистрала. От разстояние, видях последствията от един инцидент: Камион беше ударил двуколка, която фермер и жена му са карали. Жената е изхвърлена от удара на земята. Главата й се разбила и тя лежеше в локва от кръв и мозък. (Все още си спомням с ужас това, в онзи момент ми се струваше сякаш ягодов крем за торта се е разлял по земята.) Съпругът на жената я държеше здраво, стенейки отчаяно. Не се доближих много, тъй като бях покрусен: не само че за първи път виждах размазан мозък по земята (и за щастие, беше за последен път), но беше и първият път, в който бях в присъствието на смъртта. И скръбта, и отчаянието.

Какво би се случило, ако имах телефон с видеокамера, подобно на всяко дете днес? Може би щях да заснема сцената, за да покажа на приятелите си, че съм бил там. И може би щях да публикувам визуалното си съкровище в YouTube, да зарадвам други отдадени на злорадството хора. После, кой знае? Ако бях продължил да записвам такива нещастия е вероятно да се превърна в напълно безразличен към чуждото нещастие.

Вместо това, аз запазих всичко в спомените си. Седемдесет години по-късно мисловният образ на онази жена продължава да ме преследва и наистина ме научи да съчувствам на страданието на другите, вместо да съм безразличен към него. Не знам дали днешната младеж ще има същите възможности, които имах аз, за да съзрея – да не говорим за онези възрастни, които, взрени в окото на телефоните си, вече са изгубени безвъзвратно и завинаги.”