Велики петък

Отче! прости им, понеже не знаят, що правят.
(Лука 23: 34)

На Велики петък Църквата си спомня светите, спасителни и страшни страдания и смъртта на Господа Иисуса Христа, които по Своя воля Той претърпя за нас.
В този велик ден Православната Църква извършва последование, в което се припомнят най-святите събития за всички времена, с които се извършило спасението на света: залавянето на Спасителя в Гетсиманската градина и осъждането Му от архиереите и стареите на страдания и смърт; отвеждането на Спасителя на съд при Пилат; осъждането на Господа на съда при Пилат; страданията на Христос на кръста; смъртта Му; снемането на тялото Му от кръста.
На Велики петък няма Литургия, защото в този ден Господ Сам принесе Себе Си в жертва, а се извършват Царски Часове. На утринното богослужение Църквата тържествено благовести за страданията и смъртта на Богочовека. Разделено е на 12 четения на Евангелски откъси, наричани страстни Евангелия. Това последование води своето начало от апостолското предание. За такова четене на 12 страстни Евангелия на Велики петък се споменава и от свети Йоан Златоуст. А свети Йоан Дамаскин на Велики петък казва: „Днес всички ние сме се събрали да чуем за кръста, изпълваме Църквата и се притискаме един в друг”.
Всяко четене на Евангелието се огласява на предстоящите, а те запалват свещите си: като знак, че тържеството и славата съпътстват Сина Божий и по време на унизителното Му поругаване, и в страданията Му, и свидетелстват за Неговата висша святост и Божество. Като отива на доброволни страдания и смърт, Господ Сам предрича: сега се прослави Син Човеческий, и Бог се прослави в Него. Ако Бог се прослави в Него, и Бог ще Го прослави в Себе Си, и веднага ще Го прослави. (Йоан 13: 31-32). Страданията на Господа за нашите грехове са, колкото тежки, толкова и славни за Него. За слава на Разпнатия се случват едно след друго страшни знамения, възвестяващи за изкупителните страдания и смърт на най-Светия от светите и вразумяващи разпъващите Го (1 Кор. 2:8). В храма Йерусалимски завесата се раздира на две, показвайки, че с кръстната смърт на всемирната Жертва настъпва краят древната скиния и за всички се отваря пътят към самото светилище (Евр. 9:8).

Протойерей Г.С. Деболски,
„ Богослужение на Православната Църква по дни”, т.2
източник: pravoslavie.ru
 

Лука 23: 32-49 

32. Водеха и двама злодейци, за да бъдат погубени с Него.
33. И когато отидоха на мястото, наречено Лобно, там разпнаха Него и злодейците, единия отдясно, а другия отляво.
34. А Иисус говореше: Отче! прости им, понеже не знаят, що правят. И като деляха дрехите Му, хвърлиха жребие.
35. А народът стоеше и гледаше. Подгавряха се заедно с народа и началниците, казвайки: други спаси, нека спаси и Себе Си, ако Този е Христос, избраникът Божий.
36. Също и войниците се подиграваха с Него, като се приближаваха и Му поднасяха оцет,
37. и казваха: ако си Ти Иудейският Цар, спаси се Сам.
38. И над Него имаше надпис, написан на гръцки, латински и еврейски: Този е Царят Иудейски.
39. Един от увисналите на кръста злодейци Го хулеше и казваше: ако си Ти Христос, спаси Себе Си и нас.
40. А другият, като заговори, мъмреше тогова и казваше: та и от Бога ли се не боиш ти, когато и сам си осъден на същото?
41. А ние сме осъдени справедливо, защото получаваме заслуженото според делата си; но Тоя нищо лошо не е сторил.
42. И казваше на Иисуса: спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в царството Си!
43. И отговори му Иисус: истина ти казвам: днес ще бъдеш с Мене в рая.
44. Беше вече около шестия час, и настана мрак по цялата земя до деветия час;
45. и потъмня слънцето, и храмовата завеса се раздра през средата.
46. Иисус, като извика с висок глас, рече: Отче! в Твоите ръце предавам духа Си. И това като каза, издъхна.
47. А стотникът, като видя станалото, прослави Бога и рече: наистина, Тоя Човек е бил праведник.
48. И целият народ, който се бе събрал на това зрелище, като видя станалото, връщаше се, удряйки се в гърди.
49. А стояха надалеч и гледаха това всичките Му познайници и жените, които вървяха подире Му от Галилея.

Слово на Велики петък

И целият народ, който се беше събрал на това зрелище, като видя станалото, връщаше се, удряйки се в гърди (Лук. 23:48)

Какво било това зрелище, което привеждало зрителите в пълно недоумение? Което запечатвало устата на зрителите с мълчание и разтърсвало душите им? Те идвали на зрелището, за да задоволят своето любопитство, и си тръгвали от него, удряйки се в гърдите и отнасяйки със себе си страшно недоумение... Какво било това зрелище?

Това зрелище гледали не само човеците – гледали го с ужас и най-дълбоко благоговение всички Божии Ангели; небесните неща вече не привличали вниманието им; погледите им се устремили и приковали към това, което се открило на земята. Слънцето видяло нещо досега невиждано, и не понасяйки това, скрило лъчите си, както човек закрива очи при непоносима гледка; то се облякло в дълбок мрак, изразявайки скръбта, толкова горчива, колкото е възможно да бъде горчива скръбта. Земята се разлюляла и разтърсила под събитието, което се извършило на нея. Вехтозаветната църква раздрала своята великолепна завеса, така се разкъсват и не се щадят скъпоценните дрехи при неотвратимо, страшно бедствие.

И целият народ, който се беше събрал на това зрелище, като видя станалото, връщаше се, удряйки се в гърди... Какво било това зрелище?

Това било зрелище, което сега съзерцаваме в спомени, в извършваното църковно служение, в свещеното Изображение, стоящо пред очите ни. Това зрелище бил Синът Божий, слязъл от небето, въплътил се за спасението на човеците, поруган и убит от тях.

Какво чувство, ако не ужас, трябва да обземе цялото сърце при такова зрелище? Какво състояние, ако не пълно недоумение, трябва да бъде състоянието на ума? Какви думи могат да бъдат произнесени при такова зрелище? Няма ли да замре всяка човешка дума в устата, преди да е излязла от устните? И целият народ, който се беше събрал на това зрелище, като видя станалото, връщаше се, удряйки се в гърди?

Връщали се, удряйки се в гърдите, връщали се в недоумение и ужас тези, които идвали да погледат Спасителя, висящ на кръстното дърво, подобно на зрял и червенеещ се плод, идвали да погледат с изпитващ помисъл, с гордо и лъжливо самомнение. Вярата в тях мълчала. Към тях извикало помръкналото слънце, извикала към тях треперещата земя, извикали към тях камъните, които с трясък се разпукали и се надигнали над гробовете на мъртъвците, внезапно оживели при смъртта на Спасителя. Изпълнените с празно любопитство се връщали в ужас: в ужас не от извършеното Богоубийство – а от страшната гледка и от гласа на разтреперилата се безчувствена природа, изразила своето познание за Бога пред непозналото Го човечевство. Удряйки се в гърди, връщаха се в страх за себе си, за своята плът и кръв, в угода на които била пролята кръвта, и било изтерзано тялото на Богочовека.

В същото време, когато иудеите, уповаващи се на Закона и хвалещи се с обширното му и точно познаване, недоумявали, гледайки събитието, предсказано от Закона и пророците, гледайки доброволната Жертва, на Която те били несъзнателни жреци; в същото време, когато те недоумявали и се връщали, развълнувани от опасения и мрачни предчувствия за собственото си бедствие – пред кръста и Жертвата стоял един езичник, стотник. Той не можел да си отиде, защото бил началник на стражата, коята пазела Жертвата, на него била дадена тази щастлива невъзможност, защото в сърцето му се таяла вяра, която била открита за Сърцеведеца. Когато природата провъзгласила своето изповядване на Бога, стотникът дал отговор на тайнствения глас на природата, дал отговор на тайнствената изповед с явна и всенародна изповед. Наистина Божий Син е бил Тоя Човек, казал той за наказания Странник, познавайки в Него Бога (Мат. 27:54).

Иудеите, гордеещи се със знанието на буквата на Закона и със своята обредна, външна праведност, недоумявали пред разпънатия на дървото Син Човеческий и Син Божий. От една страна, ги поразявали знаменията: земетресението, раздирането на църковната завеса, дълбокият мрак, настъпил по пладне, а, от друга, ги заслепявали и ожесточавали плътският разум и гордата самозаблуда, представящи Месията в блясъка на земната слава, като богат цар, завоевател на вселената, начело на многочислена войска, сред свита от богати царедворци. В това време воинът езичник изповядал наказания Странник като Бог, в това време Го изповядал като Бог разпнатият до Него престъпник. Слез от кръста! – насмешливо казвали на Богочовека заслепените иудейски първосвещеници и книжници, не разбирайки каква всесвята Жертва, какво всесвято и всесилно Всесъжение са принесли на Бога – слез от кръста, та да видим и повярваме (Марк. 15:30, 32). В това време грубият, неук разбойник Го признал за Бог, като издигнал се на кръста поради Своята Божествена праведност, а не по причина на греховете Си. С телесните си очи той видял оголен, разпънат близо до себе си, подчинен на една и съща участ с него, безпомощен бедняк, осъден и от духовната, и от светската власт, изтерзан, наказан и още измъчван и наказван чрез всички средства на ненавистта, а с очите на смиреното сърце видял Бога. Силните, славните, разумните, праведните на този свят обсипали Бога с поругания и насмешки – разбойникът се обърнал към Него с благовременна и успешна молитва: спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в Царството Си (Лук. 23:42).

При кръста и при разпънатия на него Господ стояла Приснодевата, Божията Майка. Сърцето й било пронизано от печал като с меч: предсказанието на светия старец Симеон се изпълнило. (Вж. Лук. 2:35). Но Тя знаела, че на кръста се извършва изкуплението на човешкия род, знаела, че Нейният Син, Синът Божий, е благоволил да се издигне на кръста и да принесе Себе Си като примирителна жертва за отхвърленото човечество; знаела, че Господ, извършил изкуплението на човеците чрез Своята смърт, ще възкръсне и ще възкреси със Себе Си човечеството, знаела това и мълчала. Тя била безмълвна пред величието на събитието, безмълвна от преизобилната скръб, безмълвна пред изпълнението на Божията воля, против решенията на която няма глас.

При кръста стоял възлюбеният ученик на Господа. Той гледал към висотата на кръста – и в непостижимата любов на доброволната Жертва съзерцавал Божествената любов. Тя е дар на Светия Дух, и богословието е дар на Светия Дух (Рим. 5:5). Тя открила на Апостолите тайнственото значение на изкуплението. Любовта Божия ни обхваща, богословства Христовият ученик и пратеник, кога разсъждаваме върху това: че щом един е умрял за всички, всички са умрели (2 Кор. 5:14). Поради безграничната любов, която Господ има към човечеството и на която е способен единствено Той, на кръста в Негово лице пострадало и умряло цялото човечество. А ако човечеството е пострадало в Него, то и се е оживотворило в Него. Смъртта на Господа е станала източник на живот.

Внезапно от кръста се разнесъл гласът на разпнатия Господ към Приснодевата: Жено, ето син Ти; и след това към възлюбения ученик: ето майка ти (Йоан. 19:26, 27). Унищожавайки на кръстното дърво греха на праотците, извършен от тях при райското дърво, раждайки човечеството за нов живот чрез животворната смърт, Господ встъпва в правата на Родоначалник на човечеството и обявява Своята Майка по човечество за майка на ученика и на всички Свои ученици от християнския род. Вехтият Адам се заменя с Новия Адам, падналата Ева – с непорочната Мария. Поради престъплението на едного, е казал Апостолът, измряха мнозина, още повече Божията благодат и дарът чрез благодатта на Едного Човека, Иисуса Христа, се изля преизобилно върху многото (Рим. 5:15). Посредством нашия Господ Иисус Христос, върху човешкия род се изливат неизброими, неизказани благодеяния: извършено е не само изкуплението на човеците, но и съвършеното им осиновяване на Бога.

Озарени от съзерцаването на великото събитие, да се върнем, възлюбени братя, в домовете си и да отнесем със себе си дълбоките, спасителни мисли, удряйки с тях в сърцата си. Ние сме си спомняли и живо сме съзерцавали деянието на божествената любов, деяние, превишаващо словото и разбирането. На тази любов мъчениците са се отзовали с потоците своя кръв, която са пролели като вода; на тази любов са се отзовали преподобните чрез умъртвяването на плътта със страстите и похотите (Гал. 5:24); на нея са се отзовали много грешници с потоци сълзи, със сърдечни въздишки, с изповядване на своите съгрешения, и са почерпали от нея изцеление на душите си; на тази любов са се отзовали мнозина угнетени от скърби и болести, и тази любов е разтворила техните скърби с Божествено утешение. Да се отзовем и ние на любовта на нашия Господ към нас с живот по Неговите всесвети заповеди. Това знамение на любовта изисква Той от нас, и само него приема. Ако някой Ме люби, е казал Той, ще спази словото Ми; който Ме не люби, не спазва словата Ми (Йоан. 14:23, 24). Ако ние не се отзовем на любовта на Господа към нас с любов към Него, то кръвта на Богочовека не е ли пролята за нас напразно? Не е ли измъчено напразно за нас Неговото всесвято Тяло? Не е ли напразно поставена на кръстния жертвеник и заклана великата Жертва? Всесилно е Нейното ходатайство за нас и нашето спасение; всесилен е и Нейният вопъл за онези, които Я пренебрегват. Гласът на този вопъл е и Божие определение, изричащо вечно наказание над враговете и презиращите Сина Божий. Каква полза от кръвта Ми, кога сляза в тлението?(Пс. 29:10 – слав.) възвестява  всесвятата Жертва, обвинявайки християните, изкупени от Нея, приели Нейната цена в себе си, и низвергналия Я заедно със себе си в греховния смрад. Това ужасно престъпление извършва всеки, който взема Христовите членове, своите душа и тяло, изкупени от Христа и принадлежащи на Христа, и ги направя членове на блудница (1 Кор. 6:15) чрез разнообразно съединяване с греха. Не знаете ли, казва Апостолът, че вие сте храм Божий, и Духът Божий живее във вас? Ако някой разори Божия храм, него Бог ще разори (1 Кор. 3:16, 17). Амин.

Св. Игнантий Брянчанинов, „Творения”, том 3, „Св Вмчк Георги Зограф”, Света гора, 2006