Победата и смъртта в контекста на войната

Бойчо Бойчев е завършил философия в СУ „Св. Климент Охридски” през 1983 г. Доктор по философия от 2000 г. Доцент по философия от 2004 г. Преподавател във ВСУ „Черноризец Храбър”.

Победата и смъртта изглеждат естествено и елементарно “вписани” във всяка война, затова и тяхното дебатиране изглежда прекалено тривиално и без-проблемно. Сякаш не е пределно ясно – победата е за спечелилите войната, гибелта е за загубилите; победителите не ги съдят, за мъртвите – или добро, или нищо; гробът на незнайния воин е еднакво свещен за всяка Родина… Може да се продължи с подобни трафарети, но те не са нищо повече от “сводка” на общоприети морални споразумения след една и преди нова война. Самата война променя всякакви мирни договори, а заедно с това - и смисъла на победата и смъртта. Ето защо да се определя войната като “въоръжено стълкновение” не е достатъчно – и гладиаторската битка е била “въоръжено стълкновение”, но не и война. Войната има ясно измерими граници /независимо дали става дума за Троянската война, за войната срещу престъпността или за войната на семейство Роуз/ - това е унищожението на едната воюваща страна, за да тържествува другата.

Затова ще се опитам да ги интерпретирам от една друга гледна точка, която ги представя както като взаимноотрицателни, така и като единни; и която ги завръща в моралното съзнание едновременно с положителен и отрицателен ценностен знак.

Ще започна с чисто логическата двойна отрицателност на победата и смъртта – те са едновременно антиномични и дихотомични. Антиномичността им произтича от тяхната онтологична несъвместимост, а дихотомичността – от психичното и морално-оценъчното им раздвоение. В онтологичен план победата е modus vivendi на войната, нейна оправдана цел. Смъртта е modus mortis и в крайна сметка – нейна цена. Екзистенциалната ирония в случая е, че за “победителите” смъртта е високата цена, която те са платили за победата си /макар самите те да са останали живи/, докато за “победените” смъртта е напълно обезценена /макар самите те по-добре да бяха загинали/.

 Антиномията “победа или смърт” се разгръща и в други аспекти на нейното осмисляне. Първо, победата винаги е обща, докато смъртта – винаги индивидуална. Победата е на народа, държавата, обществото, армията /или на тяхното олицетворение – държавника и пълководеца/ и тя няма как да се “разпредели” на отделните персони. Победата се изживява като живот-за-всички, тя е спасение на общото съществуване на всички победители, без оглед на техния принос. Смъртта е персонална и, за разлика от победата, тя не се изживява. Смъртта никога не е за народа /много народи възхождат след загубена война/, тя не е и за държавата /държавите се съхраняват и възраждат/, не е и за обществата /макар и да губят своите “форми”, все пак остават общества/. Смъртта е смърт за загиналия, на който никой повече не може да върне онова, за което той е загинал – нито Отечеството, нито Родината, нито Партията, нито Вожда. Той е “разменната монета” на оживелия победител, който пък може да върне “тленните му останки”, някой и друг залп или свалена шапка в негова памет. Второ, победата е символична, докато смъртта – фактична. Символът на победата го знаят всички, но факта на смъртта е непознаваем от тази страна на битието. Смъртта е необратима и остава за вечността, докато победата е преходна и остава единствено за историята. Победата може да се модифицира, когато победителят бъде унижен и унищожен, а победеният – да се възроди и тържествува. Фактът на смъртта е установим, но непоправим. Трето, победата е за сега, а смъртта – завинаги. Сега тържествуващите победители не са отменени от смъртта – тя ги застига, независимо с колко слава и почести са обсипани. Съответно и загиналите не се компенсират от победата – тя не им връща нищо и не тя ги спасява. И така, антиномията “победа-смърт” има три “ипостаси”: общо-персонално, символично-фактично и мимолетно-вечно. Едното е отреченото друго, едното няма как да бъде другото, ако бъде едното, тогава няма как да бъде другото. Ако антиномичността изисква отрицание, то дихотомичността предполага раздвоение. Самото раздвоение пък се основава на единността.

Колкото и кощунствено да изглежда, победата и смъртта са напълно съвместими в контекста на войната. Те не само не се отричат, не само се предполагат една друга, но и съвсем свободно се преливат една-в-друга. По същите тия параграфи, по които и се отричат. Само че в друг план – именно психо-морално-оценъчен. Първо, щом победата е толкова обща, не е ли небходимо и да е персонална /на държавата, партията, вожда, пълководеца/? Трябва да има единен Субект на победата, защото без него тя става като че ли анонимна. В нейното постигане няма “равенство”, защото има “стратези”, “тактици” и “войници”, има йерархия, а йерархията постановява “всекиму заслуженото”. В този аспект победата от “неразпределима” става “дялова”, партикуларността й обуславя категорично неравенство сред берящите от нейните плодове /”радващите се” от победата, дори и да са емоционално заедно, са отделни в status quo-то си/. От друга страна – колкото и персонална да е смъртта, тя винаги е обща, “разпределена” е за всеки загинал, като негова “заслуга” във войната /защото той е нямало какво да даде, освен това – собствения си живот/. Затова смъртта е обща, на всички загинали – “онзи от обоза” и “генералът” сякаш не са еднакво мъртви /ако е за победата/, а всъщност са еднакво – за смъртта. Победата е персонално-йерархична за живите победители, докато смъртта е обща и еднаква за всички загинали. Второ, победата е исторически факт, от който няма как да избягаме, колкото и да ни се иска /или да не ни се иска/. Тя е това, което е налице, но нейната наличност не може да бъде и нейно оправдание. Победата е обяснима сама по себе си /като Победа/, но може да бъде и безсмислена в историческа перспектива /какво от това че СССР е един от победителите във Втората световна война?/. Ние сме свободни да правим всякакви контрафактични изказвания /от типа: “Какво би било, ако се беше случило не това, което се е случило, а нещо друго?”/, но те нямат отношение към фактите на историята.

Тук само ще вметна, че за въображението и в художествената реалност контрафактичността дори е полезна - макар и да нямат големи литературни достойнства романите “Фатерланд” /Робърт Харис/ и “Рома етерна” /Робърт Силвърбърг/ провокират фантазията в интересуващата ни насока: какво би станало, ако победените бяха победители, а победителите – победени. Уви, контрафактичността не може да припише екзистенциален статут на нито едно събитие, случващо се единствено във въобразимостта на нашите предпочитания.

Смъртта е символ, но не на безпомощността, а на саможертвеността. Тя е необяснима /как да я обясним на родителите, децата и съпрузите на загиналите?/, но смислена, естествена, дори изискуема в контекста на войната /война без жертви не е война, а пародия/. Към нея също можем да подхождаме контрафактично /когато не искаме да я приемаме – за близките, приятелите и роднините си/, което обаче не я отменя нито като факт, нито като символ на даденото от живота на войната. Трето, победата е завинаги, защото винаги ще бъде само и единствено тази победа. Тя остава там, където е. Не може да се пренесе на друго място и в друго време. Нейната вечност е вечност в историческото време и затова никой не може да я отнеме. Смъртта е за “сега”. Защото само “сега” тя е смърт. Във вечна тя ще се превърне извън историята и точно тогава може да стане и вечен живот. Смята се, че загиналите “на поле брани” са спасени. Затова, защото не за себе си са умрели. Войникът е невинен поради своята “задълженост”, без значение на каква кауза служи. И именно неговата смърт освен символична е и завинаги сегашна.

О-смислянето на войната, извън нейната конкретика, ни поставя и пред един друг въпрос – тъкмо за нейната смисленост. От една страна тя има тотален смисъл. Тезисът на Хераклит /”Всичко е война!”/, повтарян и “творчески” интерпретиран от всякакви диалектици и прогресисти /на първо място сред тях – Хегел и Маркс/ сякаш “помазва” разрухата и гибелта като “престижни” персонажи на иначе безсмислената човешка история. Защото, каквато е аргументацията на гореспоменатите, войната е “борба” - за оцеляване, за справедливост, за жизнени пространства, за победата на комунизма и други подобни. Тя е завръщане към първично човешкото: “Око за око, зъб за зъб!” От друга страна – войната напълно разрушава какъвто и да било смисъл; всяко нейно оправдание е антроподицея на човешкото безбожие. А не е ли така, щом в името на победата /живота/ се лишават от живот човешки същества, без те с каквото и да било да са заслужили това?

Тоталният смисъл на войната я лишава именно от смисъл – кому е необходима и защо се води една война е въпрос, на който няма как да се даде смислен отговор /отговорът, че войната е заради човек, партия, класа, дори заради идея, в името на които гинат хиляди и милиони – това е безоснователен и циничен отговор/. Но иначе – в безсмислието на войната – в него съзираме потвърждението на действително човешкото: страданието /но не заслуженото, а другото – невинното/, смъртта /но не от нас, а от “враговете”/, скръбта /за загиналите, но и за собствената ни участ на “оцелели”/, забравата /на тях, но заради самите нас/. Безсмислието на войната придобива смисъл само като катарзис, като очистване от наслоението на омразата, ненавистта и непоносимостта. Отрицателността и раздвоеността на победата и смъртта могат да се “съберат” отвъд тях самите, т.е. – отвъд контекста на войната. Отвъд войната е мирът. Но не мирът като следствие на войната, а мирът като победа над смъртта, като победа на живота, недопускаща никаква човешка жертва. Не войната, а само мирът може да бъде “свещен” – в “мира” никой не го сполетява смъртта извънмерно, в него живеенето е “радостно”, а смъртта – “утешителна”. Именно тук е мястото на жертвеността. Победителят във войната не се изживява като жертва, защото е институция и самоцел, жертвоготовният и пожертваният /в морален аспект те са едно и също, колкото и да не ни се иска да ги уподобяваме и изравняваме/ е средство. Мирът е за онези, които идват след първите. Затова първите се нуждаят от “лаврови венци” /ордени и звания/, докато вторите – от утеха и покой.

Жертвата, Агнецът е истинският Победител не във войната, а в мира! Човешкият свят е толкова “напрегнат”, толкова “обтегнат” от какви ли не противоречия, заради което ни се струва, че се нуждае от “освежаващата” и “прочистваща” дейност на войната. Демонизмът на такова “видение” може да се разкрие само когато бъде прозряна целта на човешкия живот, а именно – да бъде изживян със всичките му съмнения и възторзи, с всичките му падения и възходи, със всичките му грехове и правди. Войната лишава човека от тази възможност. Възторгът от победата е за сметка на някой друг, възходът и правдата – също.

И само Един е дошъл за да бъде единствено Жертва – тъкмо на неустоимите човешки инстинкти, на подлостта, гордостта и самомнението. Саможертвата на Онзи, който идва с-мир-(ен), който идва “със смъртта Си смъртта да поправи”! Защото Той Е най-великият Символ на Победата над смъртта!