Какво значи да бъдеш патриот

Статията не е нова, но ценностите, за които говори авторът, ще бъдат винаги актуални. И докато не започнем да ги следваме, може би все ще се стига до обстоятелства като днешните, в които да се чудим да празнуваме ли, или не?
Бог да пази страдащите във войната между Русия и Украйна и да я прекрати! (03.03.2022)

Разговор с протойерей Димитрий Климов, настоятел на катедралния храм „Свети Николай Чудотворец” (Калач-на-Дон, Волгоградска област) в рамките на лектория на руския портал „Православие и мир”, ноември 2016 г. Разсъжденията на свещеника се отнасят за руската действителност, но темата е актуална за всеки от нас.

Къде може да се прокара границата между истинския патриотизъм и патриотизма на думи, който е нужен, за да се манипулира обществото? Според Вас, какво е истински патриотизъм, или сега изобщо няма смисъл да се говори за него?

Сигурно тази граница е същата, както между истинското изкуство и кича, чалгата*. Каква е разликата между Филип Киркоров и Моцарт? Някой ще каже, че няма разлика, за друг тя е очевидна. Трудно е да се обясни на човек, който не разбира, не умее да слуша.

Работата е там, че властта използва тези механизми, за да сплоти народа. Това, от една страна, е естествено. Че какво друго да използва? Съвсем друго нещо е обаче, ако интересите на властта съвпадаха с интересите на народа. Това е най-главната задача и сигурно и най-главният проблем. Защото в някои моменти интересите дори на безбожната власт съвпадаха с интересите на народа и не можеше без патриотизъм – в началото на Великата отечествена война например.

Тук може да разсъждаваме дали това е добро, или лошо, но тъкмо така се случва на практика и това е невъзможно да се контролира. Въпросът е как да учим на истински патриотизъм. Не пòказния, не онзи, който се проповядва като чалга. Въпросът е в посоката на вектора. Сега векторът на нашия патриотизъм е насочен навън – ние сме патриоти, защото не обичаме някого и отрицателно се отнасяме към някакви други народи, други държави. Мисля, че истинският патриотизъм е не когато ти мразиш някого, а когато истински обичаш своята страна, своята родина.

Как можеш да проявиш тази любов? Какво можеш да направиш за страната си, че тя да стане по-добра, по-щастлива, по-светла, по-процъфтяваща във всяко отношение – и икономически, и духовно, и нравствено, и морално?

Според мене критерият е ясен: ако ти принасяш реална полза на хората около тебе, тогава си патриот, тогава ти наистина носиш полза на своята страна, и значи я обичаш. Тя, любовта, се проявява не в думите, а в делата. Нужно е да виждаш в човека образ Божи или поне да го уважаваш.

В нашия град по улиците има много по-малко хора, отколкото в Москва. Като погледнеш този човешки поток, има риск да започнеш да го възприемаш не като съставен от отделни хора, а като неодушевена маса. Тогава е много лесно да се отнасяш към хората негативно, да смяташ, че единствено ти си прав, че само ти знаеш нещо, което цялата останала сива маса не знае, разбирате ли? Но когато все пак се замислиш, че отделният човек не е просто маса…

Дори няма да подхващам сега разсъждения от духовно-религиозна гледна точка за това, че всеки човек е образ Божи и тъй нататък. Става дума за нещо много по-простичко: човекът не е безличен пешеходец, а, да речем, лекар, който току-що е лекувал някого, спасявал е някому живота, учител, отдал силите си на децата, стоманолеяр, стоял цял ден до мартеновата пещ и сега се прибира вкъщи…

По всички канали, във всички медии през цялото време се говори колко е трудно да бъдеш артист, колко е тежко да бъдеш певец – та те имат толкова много проблеми. Излиза, че на леярите им е леко да стоят до пещта – постои-постои, мисли си за нещо свое, поразрови тук-там с лопатата… Не е така – в действителност това е много тежка, много важна професия.

Така че, ако не си се научил да възприемаш човека като образ Божи, поне се научи да го уважаваш като функция. Не като винтче в някакъв механизъм, а все едно, че ей-сега ще паднеш, ще счупиш някой крак, ще те закарат в болницата и конкретен хирург ще започне да ти слага гипса, да те спасява. Ако някой крадец те нападне, полицията ще те защити. И тъй нататък.

Така си мисля, че когато хората се учат да обичат един другиго – това е патриотизъм. Тя, любовта, все отнякъде започва, ако говорим не само за романтичния й смисъл, а именно за любовта като християнска добродетел.

Как се постига това?

Апостолът е казал, че любовта е съвкупност от съвършенства. Тоест тези съвършенства трябва да се придобиват постепенно. А след това от тези сегменти ще се изгради общата добродетел на любовта: когато се научиш да уважаваш, да бъдеш доброжелателен, жертвоготовен към другия човек... А после виждаш, че всички части на пъзела се подреждат и тя, любовта, е налице. Тук не върви психологията на инквизитора: ние ще го изгорим на кладата, но затова пък ще спасим душата му. Патриотизъм се проявява и тогава, когато хората се учат да се обичат едни други, колкото и да е сложно. А това е сложно, наистина трудно. Може да се започне от доброжелателността, от уважението.

Направо е удивително как нашата атмосфера въздейства върху хората. От една страна, именно хората създават атмосферата, от друга – самите те попадат в тази атмосфера и някак се променят. Нашите зими са студени, климатът е тежък – бъдете тогава по-близо един до друг, сгрявайте се взаимно с душевна топлина. И от всички тези дреболии се изгражда цялото. Ако просто се научим да се усмихваме един на друг, поне да си даваме вид, че се радваме на другите, животът би станал много по-лек.

Какъв е най-големият ни грях?

Не ми се ще отново да цитирам тази статистика, за която говорих в една своя проповед, статистика, която убива, статистиката на абортите, разводите, пиянството… Ако искаш да принесеш полза на страната си, можеш да го направиш: спри пиенето, не прави аборти, не се развеждай със съпруга/та си. Ето как можеш да проявиш патриотизъм. Това е толкова очевидно, толкова разбираемо.

Сега у нас главният критерий за оценка, дали си патриот или не, е отношението към хомосексуализма, особено към хомосексуализма в Европа. Мислех си за това и ми хрумна, че ние критикуваме хомосексуалистите от твърде странни позиции. Защото ако ги критикувахме от гледна точка на християнството, то тази критика щеше да бъде основана върху думите на св. апостол Павел, който казва: „…Не се лъжете: нито блудници, ни идолослужители, ни прелюбодейци, нито малакийци, ни мъжеложници, нито крадци, ни користолюбци, ни пияници, нито хулители, ни грабители няма да наследят царството Божие”. (1 Кор. 6:9-10) И тук мъжеложеството далеч не е на първо място… Ако ние критикувахме от гледна точка на християнството, то щяхме да внимаваме не за отделния грях, а щяхме да обърнем внимание на всички грехове, които изрежда апостол Павел. И щяхме да обръщаме внимание и на изневярата, и на блудството, и на кражбите, и на пиянството. А пък ние, кой знае защо, сме отделили от целия този списък само хомосексуалистите, пък дори нямаме чак такъв проблем в нашето обществото – та хората се развеждат не защото мъжете напускат жените си и отиват при някой друг мъж. Те напускат жените си и отиват при други жени, които им се струват по-добри, по-млади, по-стройни, по-красиви и така нататък. И си помислих, че логиката в нашата критика на този грях далеч не е християнска, а е логика на криминалната етика, в която хомосексуализмът е синоним на унизеността, на най-ниската каста на човешкото общество.

А светът е по-добре да се гледа от позициите на християнството. И внимателно да се препрочитат думите на св. апостол Павел.

* Отец Димитрий използва думата попса – пренебрежително название на поп-музиката, която няма български еквивалент, но понятието отговаря на разбирането за чалгата като изкуство с ниска художествена стойност или нещо ярко и привлекателно, но с ниско качество – Бел. прев.

Превод на български език: Анна Георгиева 
dveri.bg