„Капки от Русия” - Борис Зайцев

Сборникът „Капки от Русия” е първият превод на произведения на Борис Зайцев на български език. В изданието на фондация „Комунитас” са включени биографиите-есета „Животът на Тургенев” и „Чехов” и пътеписите „Атон и „Валаам”.

Авторът е слабо познат дори в родната Русия, макар творчеството му да наброява над 700 произведения – романи, повести, разкази, пиеси,есета, белетризирани биографии, мемоарни очерци, статии, пътеписи... Революцията разделя живота и творчеството му на две. От 1922 г. Борис Зайцев живее и твори в емиграция. До края на живота си (1972) той копнее да се върне в родината, но това е невъзможно, тъй като сам не желае да има нищо общо с онези, които властват над Русия, убивайки я.

Предлагаме ви откъс от пътеписа „Атон”.
 

Библиотеката

Когато излизах на балкона на моята стая и манастирът „Св. Пантелеймон” ме обграждаше със своите корпуси и черкви, погледът ми се спираше на плоския покрив на едно двуетажно здание под краката ми: струваше ми се, че от този чудесен балкон, обвит с лози, мога просто да скоча долу – само дето беше височко за скачане.

Библиотеката на нашия манастир е голяма: няколко десетки хиляди тома, стотици ръкописи, книги с чудесни миниатюри и т.н. Обичах да ходя при гостоприемните и услужливи о. Йосиф и о. В. Не ми си случи да работя там: каквото ми трябваше, го изпращаха в жилището ми. Но ми беше приятен самият въздух на библиотеката: безмълвието; светлината; поскърцването на дъските; безкрайните в тишина книжни шкафове. Музеите и библиотеките са ми мили отдавна. А манастирската библиотека носи и още един оттенък: тя е продължение на храма. Храмът, естествено, е нещо по-висше, там е тържествено и по значително. В библиотеката възвишеността на храма е отслабена за сметка на просто човешкото, но от друга страна, това не е и „университетско” книгохранилище.

Ако не се стеснявах, аз дълго-дълго щях да се разхождам в горната зала на библиотеката, да дишам въздуха й, да разглеждам книгите, да се радвам на тишината, може би и да си помечтая – докато долу о. В. и неговият помощник о. Марк, безшумни и неприпрени, съставят каталози, подлепват, режат и подбират книги.

Припомням си един прост атонски ден, незабележим с нищо: отец В. излезе за една статия. Оставаме двамата с о. Марк, простодушно чернокосичко монахче. Той идва при мене.
– Здравейте, господине.
– Здравейте.
– Христос Воскресе.
– Воистина Воскресе.

Отец Марк е малко смутен.

– Ми не знам как да се здрависвам с вас, учените. Прощавайте, ако нещо съм сбъркал. Може пък при вас, в света, да не казват „Христос Воскресе”.

О, смирени отче Марк, вие сте прав, не казват. Но не вие – ние трябва да се смущаваме, както ни смущават много неща в нашия пъстричък и празничък живот – което вие не виждате в тишината и светлината на вашата библиотека. Да, не казват „Христос Воскресе”. И толкоз по-зле.

В атонските библиотеки посетителите са малцина. Духът на Атон не е духът на ученото бенедиктинско монашество. Прочее, може би истинската библиотека изобщо трябва да бъде безцелна. И е въпрос дали тя трябва да дава книгите си навън.

Човек може да обича музеите и библиотеките като египетските пирамиди, като нощното море и като звездните. Като творение – в тишина и вечност.