Църквата и духовните измерения на българското

„Стани, Господи, да не вземе връх човек” (Пс. 9:20)

Защо ли възкликва така св. пророк и цар Давид? Не само възкликва, но се обръща и търси помощ от Господа! Нима е толкова страшно, ако човек вземе връх, ще помислим на първо време. Та нали човекът е венец на Божието творение, понизен „малко нещо спроти Ангелите: със слава и чест” е увенчан? (Пс. 8:6). Да, наистина, така е. Бог създаде човека най-накрая, с което постави завършек на Своето творение. Заедно с това обаче Свещеното Писание ни дава и няколко примера за това, какво става тогава, когато човек се старае да живее без своя Създател и да вземе връх.

Първия път, когато човек решава да действа самостоятелно, без Бога, е посягането към забранения плод и резултатът е извършване на непослушание. Естественото последствие – изгонване от рая, загубване на непосредствената близост с Бога. Вече е необходим Посредник, Ходатай.

Второто вземане на връх на човешкото е извършване на братоубийство. В живота на човека взема връх завистта, злобата, насилието, отмъщението. Отново грешен ход.

Вместо осъзнаване, „идване в себе си” като блудния син, вместо покаяние и връщане към Бога, в човека взема връх егоизмът.

В резултат от отдалечаването от Бога в живота на човека навлизат болестите, неимоверно тежкият физически труд – „с пот на лицето си ще ядеш хляба си, докле се върнеш в земята, от която си взет” (Бит. 3:19), насилието, и накрая – смъртта. Преди всичко духовна. „Болният духовно човек не търси духовна храна, както болният телесно няма апетит”, казва св. Симеон Нови Богослов. Той тъне в грехове и изпада в състоянието на „безумец” и смята, че „няма Бог” (Пс. 52:1). Като резултат от такова състояние на човека идват всички естествени последствия. Грехът се смята за добродетел, или най-малкото има стремеж да се поставят на едно равнище, няма уважение към самата личност на човека, насилието и убийството се ширят непрестанно. Уважението и респектът към институциите намалява.

Това всичко става точно тогава, когато „вземе връх човек”. При такава ситуация е ясна констатацията на св. цар и пророк Давид: „Навред ходят нечестивци, когато нищожните измежду синовете човешки се издигат.” (Пс. 11:9) Дори и да не е достигнал до такова жалко състояние, човек, който не е утвърден в православно-християнското учение, също не може да разбере ползата от него. Непросветеният църковно човек не знае какво значи Православна църква. Той няма задълбочени познания за своя Небесен Творец, Промислител, за своя Изкупител и Спасител Иисус Христос, за Божествения Дух Утешител, който очиства човека от всяка душевна и телесна нечистота. Затова нека за малко се спрем на същността на Христовата църква и защо в българските училища трябва да има редовен предмет „Религия – Православие”, а не „Религии”, което няма да даде на децата истинска представа за никоя религия. Ще клъвнат оттук-оттам и как ще се наситят? Сигурно както днес се тъпчат с най-различни изкуствени и нездравословни храни.

Христос идва на земята не като политически водач и освободител, а като Цар на Царството Божие. Евангелието за Царството Божие е новото, което Христос дава на хората. Царството Божие не е политически и национален проект. Царството Божие обхваща всички човеци по цялата земя и в същото време Царството не е от този свят (Иоан 18:36). То не се управлява от хората, а се гради и управлява от Бог Отец чрез делото на Христовото спасение и се завършва със силата на Св. Дух. Царството Божие не се бори против плът и кръв (Еф. 6:12), т.е. против определени народи, а събира всички народи в едно.

Тези белези правят християнското благовестие Богочовешко дело, а Църквата, новият народ Божий, не е просто човешка организация, а Тяло Христово, изпълнено с живота на самия Св. Дух.

Църквата е едновременно пръсната по всички краища на вселената и събрана на трапезата в Царството Божие по време на Светата Литургия. Църквите, които основават Христовите апостоли, са една църква, едно събрание на вярващите в Христа, събрани чрез проповедта на апостолите. Всяка църква е едновременно местна – коринтска, солунска, ефеска, но носи белезите и на вселенската църква, защото е в пълно благодатно общение с Бога и с другите църкви. Този парадокс на съчетаване на локално и универсално дава на всеки човек и на всяко нещо, което влезе в църковния живот, вярна оценка и функция. Не случайно преподобният Паисий Хилендарски, когато разглежда българското минало, спира погледа си на най-светлите събития и личности точно от християнска гледна точка. Тези личности издигат българското до вселенското и доближават народното, човешкото, до светостта на Бога. Църквата е този нов народ, който се основава на Христос и на апостолите, където няма вече „ни елин или иудеин, ... ни скит” (Кол. 3:11)

Поради всичко това трябва да гледаме на историята на българския народ именно през тази призма. Най-големият национален възход е постигнат, когато църквата е подпомагана всецяло от държавната власт, когато клир и народ са били единни. Миряните са подпомагали с всички сили църковната дейност и не са питали: „Какво прави църквата?” Били са нейни усърдни и дейни членове, а не странични наблюдатели.

Затова и Златният век не е златен със завоеванията на цар Симеон, защото те много бързо са загубени, а с духовните завоевания на св. цар Борис, св. Седмочисленици, св. цар Петър, и св. Иван Рилски Чудотворец, които векове наред определят българския духовен облик и дават обилни плодове в историята на всички славянски народи.

Водеща роля в процеса на българското Възраждане играят две основни институции: Църквата и Училището. Тяхното зараждане и развитие върви ръка за ръка и всички последвали постижения на българския народ стъпват на здравата основа, която създават църковните и училищните общини по места. Училищата, създадени и поддържани от Българската Екзархия, носят истински православен дух и народност. Първите учители преди всичко са духовници, а първите учебници – светото Евангелие и Псалтира. Грамотността създава нови църковни певци, свещеници и учители, което увеличава християнската просвета сред народа. След това идва и патриотичното възпитание. През този период обаче се формира и възприемането на Българската Екзархия само като национална институция и като средство по пътя на създаването на независима национална държава. Това възприемане на Църквата единствено като национална институция води до изместване на истинската функция на църквата. Смята се, че когато вече имаме свободна държава, църквата вече не е нужна, а излишна. Нещо повече, държавата започва да ограничава църквата в нейната дейност. Нека си спомним за отношението на атеистичното земеделско правителство. Нека не забравяме, че през 1939г. държавата намалява часовете по Закон Божий в училищата от четири на два. С идването на атеистичния комунистически режим нещата съвсем загрубяха. Затова няма защо да се учудваме, че и днес някои не желаят да се въведе православно вероучение в училищата.

Днес българската държава продължава да гледа на Православната църква през очилата на секуларизма и атеизма. Българското гражданство, след дистанцирането на държавата от църквата и от патриотичното училищно възпитание, се превръща все повече в юридическа категория, вместо в източник на национално самочувствие. Запознаването на младото поколение в Църквата и в училище с духовните измерения на българското е единственият път за възраждането на българския народ. Мъченическата съдба на българите в Тракия, Македония, Западните покрайнини, Северна Добруджа и на християнските страдалци през комунизма трябва да се познава и уважава в цялото измерение на нейната трагичност. Българският народ, който след тези събития може да вярва, да прости, да обича, да се радва, да се труди и да служи на Бога, наистина заслужава почит и уважение.

Някои все още не могат да разберат, че само когато държавата стои на здравите основи на църковната, духовната и училищната просвета, може да избегне капана на национализма и противопоставянето с другите народи и вероизповедания.

Само човек, който искрено вярва в Бога, във Всевишния, може да уважава вярата на другия, без да я насилва и омаловажава. Днес говорим за толерантност между различните народи и вероизповедания. Истинската толерантност е плод на очистването на душата и дар на Светия Дух. На всичко това ще се научи и днес българската младеж и всички, които го желаят, чрез православната ни християнска вяра. Ще познаят Бога и ще Го обикнат. Как ще Го познаят обаче, ако не се говори за Него, ако не се изучават Неговите заповеди, ако не се чуят поученията, проповедите, притчите Му, изложени в св. Евангелие? Как иначе ще осъзнаят истината, че „Всякой, който призове името Господне, ще се спаси.” (Рим. 10:13) Не напразно св. ап. Павел задава тези въпроси: „Но как ще призоват Оногова, в Когото не са повярвали? Как пък ще повярват в Оногова, за Когото не са чули? А как ще чуят без проповедник?” (Рим. 10:14)

Надяваме се, че все повече българи ще разберат защо Св. Синод на Българската православна църква настоява в българското училище да има задължителен предмет по вероучение във варианта „Религия – Православие”. Дай Боже!

Алтернатива, бр. 212