Да разберем, че си заслужава

Из материалите на „Съпричастност”.

Изкуството да общуваме е трудно постижимо. Но в неистовото желание да овладеем това изкуство има нещо, което не ми харесва. Нещо изкуствено. Искаме да влезем в някакви предварителни и от някого зададени рамки на общуване и това пречи на нашата искреност. Някои хора умеят да общуват, не защото са научили всички методи или са посещавали подобни групи, а защото имат някакви по-правилни нагласи към другия. Продължавам да твърдя, че истинското общуване е тогава, когато човек има нормална, правилна нагласа към другия. Има една правда, няма две; има една истина. И когато човек се съобразява в общуването с нея, тогава диктува Правдата, независимо дали ние живеем според нея, или не. Ние в своята различност имаме и различно отстояване на позициите. Но ако си постигнал своята цел не по правилен начин /неправедно/, използвайки манипулации, лъжа, флирт… В същото време забелязах в групата, че мнозина с всички сили се стремиха да бъдат себе си. Не е ли нормално човек да е скромен, да не тропа по масата, понякога да е свит, стига да не  позволява някой да го тъпче? Когато човек с цената на всичко иска да спечели в своите желания, каузи и епични битки, той е по-склонен да използва различни нечестни методи. И е хубаво човек да не с е страхува понякога да губи. В живота има различни ситуации. Ако приемем това нормално, няма да има у нас отчаяние.

Лично на мен много ми хареса тази игра, защото всеки един и всички ние успяхме да видим кой кой е. Понякога от извода, който си направил, ти се иска да скочиш от прозореца. Друг път си мислиш: „Брей, аз успях” и се чувстваш самоуверен. Дали обаче това удовлетворение е добро и полезно? Според мен, невинаги. То може да изиграе и някаква лоша шега.

Ако анализираме себе искрено и ако се съобразяваме с Правдата, може да стигнем до състояние на униние, недоволство от себе си и отчаяние. В отчаянието човек може да направи различни глупости. Например, да стане престъпник. В отчаянието е възможно да тръгне в обратна посока, защото анализът винаги те довежда до криза. В кризата съдиш себе си с въпроса кой си. Думата „кризис” на гръцки, означава „съд”. Под това състояние на криза китайците разбират „ново начало”, тоест, в кризата трябва да започнеш по друг начин. Когато сме извършили съд над себе си, както сега, всеки видя кой е в една конкретна ситуация. Новото начало предполага някакво вдъхновение и работа над себе си, нови практики. Но това се оказва най-трудното.

Като свещеник, аз много често се изправям пред трудността как да кажеш на човека, толкова е сложно. Но за да избере човек новото начало и да тръгне по различен път, трябва да е разбрал, че си заслужава да положи неистови усилия за своята личностна промяна. Един от основните проблеми на нашето затормозяване, че ние, сблъсквайки се с реалните трудности за изправяне от своето паднало състояние, губим кураж. И тогава, колкото и да дърпаш човека, не можеш да го изправиш. Дори Бог не може насила да те издърпа от тази ситуация. Да си спомним какво означава думата „прошка”. Означава „истински, този, който стои отпред и е изправен”. Този, който прощава, той изправя. Затова само Бог прощава и само Той може да даде на човека това вдъхновение, което да му даде сила да се изправи. Но и само пред Него, човек може да се почувства сигурен за изправянето си.

Всичко онова, което видяхме днес в тренинг-групата е от голяма полза, за да можем да анализираме себе си. То ще ни бъде много полезно, ако разберем, че си заслужава човек да направи корекции в общуването, защото се сблъскваме със също толкова проблемни хора, колкото сме и самите ние. Поведението на другия се променя, ако твоето е адекватно. Но когато ти не си готов да пожертваш нищо от своя личен комфорт, не може да очакваш отсреща нормално отношение.

17 февруари 2017