Каква е цената на християнството днес в България? (1)

Бойчо Бойчев е завършил философия в СУ „Св. Климент Охридски” през 1983 г. Доктор по философия от 2000 г. Доцент по философия от 2004 г. Преподавател във ВСУ „Черноризец Храбър”.

В началото ми се стори, че въпросът е лесен и ще мога да му отговоря бързо и леко. Когато се замислих и се опитах действително да формулирам накратко отговора си, разбрах че се налага да започна с отговора си отпреди самия въпрос. Защото, какво означава „цена”? Цената е онова, което губим, за да придобием нещо, което ни е нужно. Губим нещо, което сме ценили (или продължаваме да ценим), за да придобием обаче онова, което не просто има по-висока стойност, но е и жизнено необходимо за нас. В този смисъл - именно днес, „цената” на християнството би трябвало да се изразява и в това, което сме изхвърлили „зад борда” на живота си, за да придобием това, което го освобождава и възвисява. Разбира се, давам си сметка, че тази „цена” не е докрай платена, не е докрай изличено това, което ни спъва и дърпа надолу.

Хората от моето поколение, за което промените настъпиха във вече зряла възраст, се оказаха в странни взаимоотношения с християнството. Едни бяха кръстени (тайно) в младенческа възраст, но останаха невъцърковени, други се кръстиха по свое решение като зрели хора, трети се увлякоха в сектанство и неприсъщи за Православието учения и практики, четвърти останаха атеисти и полу-атеисти („полу”, защото „духовните” им занимания се простират от интереса към хороскопи до признанието, че „има някаква сила”). Общото за всички обаче бе дългогодишното възпитание в атеистичен и комунистически светоглед, в псевдо-ценности, които не само не отговарят на християнските, но и напълно ги отричат. Мисля, че първата „сметка”, която трябва да бъде (и в някаква степен е) приключена е именно с прогресистките идеологии в най-различните им разновидности – от идеята за обществения прогрес, през идеите за научен, технически, технологичен и пр. прогрес, до практиките за индивидуално самоусъвършенстване. Всички те – потопени в илюзията, че двигателят на прогреса е в „неизчерпаемите” възможности на самите прогресиращи субекти. „Жертването” на тази привързаност води до придобиването на увереността, че всеки човешки „прогрес” има само един двигател и една посока – Истината в Христа. Същевременно, ако в индивидуален план като православни сме се „разплатили”, то обществената „цена” стои като задача пред християнството днес: образователната система е в плен на вярата в наукообразието (необоснованите хипотези на материалистическия обективизъм, еволюционизма и прогресизма шестват в преподаването на природните и социални науки като абсолютни истини); възпитанието, поради абдикацията на родителите и училището, е оставено на произвола на медиите и мрежата; вярата и църквата са атакувани (като „образцов” израз на „свободата на словото”) с всевъзможни лъжи, хули и насмешки; моралната отговорност на социално значимите личности (политици, журналисти, преподаватели) много често са сведени до келепира...

В тази връзка, основната „сметка” би могла да се редуцира и прецизира още:
- цената на заблудата (като „жертва” пребиваването в заблуда, човек печели живот в Истината);
- цената на страха (страхът в свят без Бог е пагубен, страхът Божи е страх спасителен);
- цената на отрицанието (грехът е в отрицанието в себе си на образа и подобието, т.е. – в егоцентризма; когато Христос е в центъра на живота, това вече не е отрицание, а съзидание);
- цената на гордостта и себелюбието (респ. – придобиване на достойнство и любов – към Бог и ближния);
- цената на лъжата (освобождаването дори и от най-малките лъжи, наречени оправдателно „благородни” води до укрепване в Истината);
- цената на страстите и псевдоценностите (респ. – придобиване на дух на смирение и разбиране на поста);
- цената на негативизма от другите – неразбиране, презрение, нападки, подигравки, ругателство (респ. – придобиване на отговор на негативизма – молитвата за чуждите нам);
- цената на верността за „приетост” в легитимни и нелегитимни общности – партии, организации, приятелски „кръгове”, „тайни” общества и пр. (въцърковеността „подрежда” след себе си всички други социални „присъствия” на личността, като приема едни, а други отхвърля);
- цената на „свободата” (от „да правя каквото си искам и каквото искат човеците от мен” към „да върша Богоугодни дела за Негова Слава и за мое добро”).

Разбира се, върху всичко по-горе може да се дебатира, то може да се допълва и променя, но в този ракурс на моя отговор-размишление искам да обобщя: тази „цена” на християнството днес може охотно и лесно да бъде платена за придобиване на онова, което ни прави наистина християни. Защото придобитото е безценно и няма на света друго, за което да бъде разменено.