Когато Бог се докосне до нас

23.10.2016 г. Изцеляване на бесноватия (Лука 8:26-39). Проповед на прот. Михаил Манев, храм "Св.Николай Чудотворец".

Възлюбени братя и сестри, народ Божий, вие скъпо изкупени от Христа Спасителя! Днес чухме откъса от светото Евангелие, когато Христос изгонва от човека бесовете. Ние християните винаги мечтаем за чудото. За онова чудо, което искаме да се случи в нашите домове, чудо, на което да бъдем свидетели – да видим Божиите дела, да се докоснем, за да повярваме. Да се убедим, че всичко това, за което четем, което ни разказват, е вярно. Но ние живеем в свят на чудеса. Чуден свят, който толкова бързо се развива, че дори не можем да го догоним. Вече си носим компютрите в джобовете. Вече сме толкова търпеливи към злото около нас, че сигурно и светиите ни завиждат. Живеем в свят, който според св. Йоан Богослов лежи в зло, и се опитваме да запазим своята вяра.

Малко преди тази случка, за която чухме днес, в Евангелието е описано как Христос и учениците Му плават с кораб и голяма буря се изправя срещу тях. Тя подмята кораба като черупка и учениците много се изплашват, че ще загинат, че ще умрат. А Христос кротко спял и тази буря не Го смущавала. Тогава учениците Му отиват да Го събудят и казват: Наставниче, загиваме! Той става, запретява на ветровете да духат, и вълнението утихва, а към тях отправя само един въпрос: де е вярата ви? Те много се уплашили, че човекът, когото всеки ден виждали, може да заповядва на стихиите. И още не разбиращи какво се случва наистина, те слизат на брега и там ги посреща не множество народ, което се радва на чудото, а един бесноват. Той бил отхвърлен от обществото, живеел по гробищата, там, между мъртвите. Макар и жив – вече мъртъв. Никой не го искал и всички се страхували от него. Та той посреща Христос, както бил необлечен, гол. Посреща Го с думите: какво имаш Ти с мене, Иисусе, Син на Бога, Всевишний? И когато Господ го пита за името му, пак не човекът отговаря, а бесовете в него, които го мъчели: легион.

Много са бесовете, братя и сестри, много сме и ние, бесноватите, които те мъчат. Да, не ни връзват с вериги, като този човек, не ни гонят, защото всеки разпознава себе си в беса на другия или вижда своя бяс в брата си. Имаме търпение, така да се каже, търпение към бесноватия. Защото и той е бесноват и търпи нас. Ала когато срещнем Христа, когато се докоснем до Него, до Неговото Тяло и Кръв, когато се изправим пред Него покайно и Го помолим да ни изчисти от демоните в нас, и когато Той ги пусне да си идат – тогава ние ставаме други, народ Божий, царство на свещенство, съсъди осветени, синове и дъщери на светлината. Но когато се случи това чудо, и ние продължаваме да искаме да бъдем с Него, а Той ни помоли да отидем да свидетелстваме за Него, тогава изведнъж страх сковава сърцата ни. Как да отидем да кажем на онзи, бесноватия, с когото до вчера сме яли и пили и сме обиждали Бога, като оскверняваме себе си?! Как да му кажем, че е луд, че е бесен? Как да кажем, че сме други вече, защото Бог се е докоснал до нас, но и той има начин да спаси своята душа, ако помоли Бога за прошка? Как ние, до вчера бесни, ще отидем днес, в здрав разум и облечени, да кажем на другия какво ни стори Бог? Нали ще загубим всички облаги. Нали всички бесновати около нас ще искат да ни вържат, да ни държат далеч от себе си, за да не ги изобличаваме в сквернотата на делата им, да не разсейваме тъмнината, в която живеят. И се връщаме в своя дом, но не продумваме дума на бесноватите около нас. Нищо не казваме и се държим по същия начин, както преди – имитираме същото поведение, имитираме същата радост, все едно бесовете са в нас... и те отново влизат. И тогава усещането за Бога изведнъж изчезва. Любовта в сърцата ни се изпарява. Защото в нас е и злото. Само защото не искаме да променим нищо около себе си.

Ако обаче сме се докоснали до Бога и сме се осветили, и тази светлина я споделим с околните, част от които до вчера сме били и ние, то радостта, която ще имаме, ще бъде радост споделена. Радост, че сме изпълнили думите на Христа. Нали това каза Той и на бесноватия – да отиде да разкаже какво му стори Бог. И човекът отива.

Това прави и апостол Павел, когато Бог го изпраща да проповядва Евангелието при езичниците, като казва: и се не съветвах с плът и кръв (Гал. 1:16). Не се съветва със страховете си. Не се съветва със съмненията си. Не се съветва с миналото си, а веднага изпълнява думите Му и отива да свидетелства за царството Божие на онези, които са в тъмнината. Защото ако не ние, то кой ще свидетелства на другите за светлината?

Но ние имаме търпимост към злото. Мълчим и не казваме дума на другите, да не разберат, че не сме като тях. И пренебрегваме завета на Бога да свидетелстваме за светлината. Оставяме го на заден план заради съмненията си и слабата си вяра, заради липсата на любов. Заради това, че се съветваме с плът и кръв, вместо с Дух Светий и със сърцето.

Братя и сестри, днешният евангелски разказ сякаш иска да ни подтикне да не се страхуваме от себе си, да не се страхуваме, когато Бог се докосне до нас и ни изчисти, а да отидем и да покажем своята чистота, и да разкажем какво Той ни стори. Да не се притесняваме за своето бъдеще тук на земята, а да се зарадваме за онзи миг, когато ще бъдем заедно с Бога в царството Божие. Да живеем и да се надяваме на него. На тази вечност. Да живеем с радостта и с надеждата, че Бог е Бог на живите. Амин!