Рая Раева и Николай Николов за проекта "Баница"

"Баница" е експериментално онлайн-списание на български и английски език - (banitza.net), вдъхновение и продължение на #ДАНСwithme и #КОЙ. Николай е създател и главен редактор на Banitza. Той е на 24 години. Роден е в София, а в момента живее в Лондон, където подготвя докторантура по политология в University College London. Фокусът на изследването му е върху периода на тоталитаризма и пътищата към демократизация в Източна Европа. Рая Раева е главен редактор на българската част от Banitza. Тя вдъхна живот на най-успешния до момента проект на списанието – „Деца на свободата“. Рая е на 21 години и учи философия в СУ “Св. Климент Охридски”. Четящ и пишещ човек. Ранобуден студент.

Как се "роди" проектът "Баница"?

"Баница" се роди след като заедно с мой много близък приятел и колега, Борислав Гиздавков, решихме да започнем блог (на английски) с фокус върху политиката и историята. За име на блога избрахме "Баница", защото искахме да насочим вниманието на потенциалните ни читатели едновременно към българското (като култура и традиция) и към източноевропейското (като история и политика).

#ДАНСwithme промени всичко за нас – започнахме доста активно да пишем на български и аудиторията ни започна да расте значително. Бяхме приятно изненадани, че всъщност не сме сами, а сме част от едно разрастващо се и критично мислещо общество. Това чувство за принадлежност и признание беше чудесно, но и знак, че "Баница" трябва да се развие и да расте.

Когато ‘Ранобудните студенти’ обявиха пълната окупация на Софийския университет, аз бях в Лондон и намерих връзка с Рая Раева (чрез Twitter), студент по философия, ранобуден студент и участник в окупацията. Това беше много важна стъпка в развитието на "Баница". След едно прекрасно интервю и зима, която прекарахме заедно на площада и в окупираната аула на университета, Рая се присъедини към "Баница".

Преди по-малко от два месеца нашият проект придоби нова визия – превърна се в експериментално онлайн-списание на български и английски език. В момента всичките ни усилия са насочени в това да поддържаме "Баница" като свободно пространство, което да дава възможност на по-младите хора - тези от нас, които са родени около 1989-та година, да развиват възможностите си в сферата на журналистиката. Пространство, което да провокира диалог и дебат както между нашето (постсоциалистическо) поколение, така и с поколенията преди нас. Смятаме, че това е много важна стъпка към осмислянето на модерната ни история и съвремие.

Какво ви носи? С какво ви среща?

"Баница" е всичко за нас. На много от приятелите ни сигурно им идва в повече, защото с Рая непрекъснато говорим за това - търсим нови текстове, нови автори, нови дебати. Тук, в България, това не е лесно начинание. Тук за политика не се говори културно, липсва публичният дебат. Едно от най-големите постижения на протеста е, че трасформира очертанията на политическото и много от нас се припознаха един с друг чрез протеста. Преди това мнозина се самоидентифицираха като единствените с разум, в държава-санитарум на лудостта. Бяхме изолирани, но вече не е така.

"Баница" придобива популярност и получаваме много текстове, всички от които наистина много интересни. Доставя ни огромно удоволствие да ги публикуваме и да следим как те зараждат свои мини дебати в социалните мрежи. Очакваме този процес да продължава все така успешно, защото в това виждаме и цялостния успех на нашия проект.

"Баница" ни среща с хора. Както на улицата, така и виртуално – все по-често се случва да ни спират по време на протеста и с усмивка да ни поздравяват за това, което правим. Това е и целта – прозрачно и естетично да се развие максимално идентичността на нашето демократично общество. #ДАНСwithme предостави най-голямото място за това. "Баница" е подобно място, което дава специално внимание на пост-социалистическото поколение в България.

Накъде ще се развие, според вас?

"Баница" отключи у нас невероятно желание и амбиция за развитие както в България, така и извън страната. Подготвяме се за голяма стъпка напред в развитието на списанието, свързана с образование, изкуство и история. Когато всичко е подготвено, ще се радваме да споделим първо с Вашите читатели новите си инициативи.

Подготвихме изложба с фотографии в Da-Da Cultural Bar в София, която беше представена на 30 юни с най-успешния проект на Баница - "Децата на Свободата" – проект, който цели да „сглоби“ случилото се у нас и с нас през последните двадесет и пет години чрез историите и биографиите на хора, родени след падането на Берлинската Стена.

Какво планирате за "хартиен носител"?

Изложбата е първата стъпка към финансирането на книжен вариант на "Деца на Свободата". Много бихме искали да превърнем всичките истории от рубриката ни в книга. Смятаме, че е много важно нашата история за миналото ни да присъства до онези други книги, представящи най-авторитетните или авторитарни позиции за прехода към българската демокрация.

В България е налице много сериозен проблем с манипулирането на историята, особено на историята след 1944-а г. Тя е някак наложена отгоре, чужда, отчуждяваща и заглушаваща. Това, разбира се, не е случайно.

Как се случва промяната у нас? Случва ли се въобще? Нашето поколение трябва да поеме отговорност както за нашата история, така и за това кои сме ние – дали просто сме онези пасивни ‘деца на прехода’, чиято най-честа позиция на протест е емиграция, или сме тези "Деца на Свободата", на които по рождение им е заложено да изискват и развиват тази свобода. Този процес на самоосъзнаване на нашето поколение вече се случва, благодарение на протестите и на Ранобудните студенти.

И така сборникът, които подготвяме е това лепило, целящо да приобщи нашите животи, спомени, избори и борби, да консолидира нашата идентичност до една алтернативна история на нашето съвремие.

Кое харесвате в днешна България?

Смятам, че е много важно да се каже, че един от най-големите проблеми на модерната (западна) философия е това инстинктивно разочарование за времето, в което се намираме; че днес или не е както преди, или все още не е като утре. Това е опасност, която води до всички видове утопия във философията. Тоест, важно е как по-точно днес е по-различно от вчера. С други думи, не да се говори, например, как нищо в ‘тази държава не се е променило вече 24 години’, а как сме стигнали до това днес да имаме подобен разказ за пътя на демокрацията, който видимо доминира.

България е в изключително дълбока политическа криза. Тук все още (но не за дълго) продължават да се изкривяват и измъчват крехките основи на нашата демокрация и на самите нас като граждани. В София вече свикнахме със Стената и с ограниченото ни право на свобода на движение.

Всичко това е факт и е много тъжно – както е тъжно да наблюдаваш всички онези невидими за държавата обществени групи – малцинства, хора с увреждания, възрастни хора, бездомници и пр.

Но нека не забравяме, че България беше под един ужасно тоталитарен режим  цели 45 години. Промяната и прогресът не се случват за един ден, както удобно са ни го съобщили по телевизията през 1989-та година в опит да ни заблудят.

Всичко става постепенно и с много труд, постоянство и поемане на лична отговорност – и най-вече с афинитет към естетиката и критичното мислене. Това ми харесва в днешна България – че точно това в момента се развива. От цялата бъркотия, в която ония (#КОЙ) се опитаха да ни поставят, всъщност започна да се създава една общност, не само нежелаеща да се примири, но и неспособна да го стори; "Ние не можем да живеем така" – това е точно тази естетика, която още по време на комунизма не успя да бъде заличена. Това за мен е най-красивото и важно нещо, което забелязвам днес в България.

Интервю на Джадала Мария