В православната култура няма индивидуализъм - тя ни обединява

Анна Радзюкевич е редактор на полското списание „Ортодоксия – православен преглед” и няколко пъти е била гост на Седмицата на православната книга във Варна. По време на международния форум „Единство на православните народи”, провел се в Любляна  през 2015 г., с нея разговаря отец Василий Шаган.

Анна, според Вас, как православната култура може да помогне на западния свят? На кои въпроси на човека от Запада може да отговори тя?

Преди всичко трябва да кажем, че културата, която има православни корени, е съвсем различна от другия тип култура. В православната култура няма индивидуализъм. 
Да погледнем, например, една икона. Под нея няма подпис. Не знаем кой е авторът й. Църковните песнопения също в повечето случаи нямат автор. По отношение на църковната архитектура отново много често не знаем кой е проектирал един или друг храм. И това не е вследствие на забравата. Просто източната православна култура не се стреми да изгражда индивида, тя се грижи да приближи Божията правда до човека. И този, който я приближава, не е толкова важен – той е съвсем малък в сравнение с Бога и Неговата правда, която става по-близка посредством някое изкуство. 
А изкуството на Запада е своеобразна история на личността. Ако погледнем западната живопис (понеже там не може да говорим за икони, там темата за иконоборчеството все още продължава, докато Изтокът отдавна е преодолял това, още в 9 век е отговорил на тези въпроси), ще видим, че това е история на майсторите – Леонардо , Рембранд, Моне и т. н. до наши дни. 
Иконописецът се труди в храма година или повече. Този процес на изграждане на културата е път, който води до култа към Бога. Културата е като лествица (стълбица), по която се изкачваме до Бога. В този смисъл православната култура е много нужна на човека. От една страна, тя ни обединява, а от друга страна, ни води към Божията правда и към Бога. Затова аз се опасявам, че ако човек не е православен, той може и да не разбере всичко това, особено сега. 
Културата на Запада е израз на абсолютния индивидуализъм. Това, което се прави, може дори изобщо да не е култура, а просто един акт, който да удиви и да предизвика възторг у обществото, или пък да го засегне. Но това вече не е култура. Имаше наскоро един случай с една много скъпа инсталация на известен съвременен художник. Оказало се, че малко преди откриването на изложбата, чистачът на музея я изхвърлил, защото не разбрал, че това е произведение на изкуството.  Инсталацията представлявала разхвърлян по пода боклук – угарки, смачкани опаковки – а той видял всичко това и просто почистил. Една друга художничка пък направи следната инсталация – седи тя по средата на изложбената зала и чисти картофи. Е, какво е това?! А има и такива инсталации, които оскърбяват Христа... Ето защо трябва да се държим за православната култура.

Ако имате възможност, какво бихте казали днес на младия човек за радостта, която може да намери във вярата?

Мога да разкажа своя опит. Отначало бях в светската журналистика, но от доста години вече работя в „Православен преглед”. Има голямо значение къде работи човек. Там аз не получавах никаква радост от работата си, защото светът днес така е устроен, че добра новина е някаква лоша информация. Нещо за войни, кръвопролития, някакви афери – ако 10 или 15 години пишеш за това, нервната ти система не издържа. Същото се случва и ако много често гледаш такива филми, гледаш или четеш такива новини – по този начин просто си вредиш. Сега аз дори не си представям как бих могла да живея без Църквата и без Православието. Не зная как е в другите изповедания, но за мен е удивително колко близки се чувстват хората в Православието, то ни обединява независимо в кой край на света се намираме. И не е чудно, че обръщението в Църквата е точно това – братя и сестри.
Всеки човек има своите трудни периоди и това е нормално. Дори си мисля, че ако човек не разбере какво е скръбта, той не е пълноценен човек и не би могъл да изпита съчувствие към другите. Миналата година синът ми претърпя тежка операция на главата, 9 часа, и лекарите се съмняваха, че ще оцелее. Ако нямах вярата и ако не бяха хората в Църквата, които постеха и се молеха заедно с мен – и познати, и непознати хора от много краища на света, аз щях да бъда съвсем сама в това страдание. Сигурна съм, че затова моят син преживя тази операция – благодарение на молитвата и на нашата обща вяра Бог го спаси. Също така съм сигурна, че без вярата аз бих живяла съвсем друг живот. Ако бях останала в светската журналистика, да правя нещо, което не ми е по душа, досега щях да бъда психически инвалид.

Любляна, 2015 г.