Надежда за „безнадеждно болните” духом

Когато човек е тежко болен, понякога се стига до страшния миг, в който лекарят влиза при близките и тихо, за да не чуе болният, казва: „Няма надежда. Не можем да го спасим. Медицината е безсилна. Гответе се за най-лошото”.

Но колкото и мъчителна и неизлечима да е болестта на тялото, тя не може да попречи на вечния живот, на вечната радост в Небесното царство. Понякога даже напротив, именно болестта пробужда в душата онези сили, които я правят достойна за Вечността.

Но има и друга болест – грехът. Понякога той така поразява човека, че неизлечимостта и обречеността на болния са очевидни за всички. И, най-ужасното е, че финалът на тази болест е далеч по-страшен от смъртта на тялото. Онова, което се случва с безсмъртната душа на този тип болни, след като напусне тялото, е по-страшно от всичко, което ние можем да си представим. Именно за такива случаи говори Господ, за да ни предпази: „И не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият; а бойте се повече от Оногова, Който може и душата и тялото да погуби в геената (Мат. 10:28).

Случва се, лекарят да „осъди” телесно болния на смърт, а близките и самият болен не вярват и протестират. При безнадеждно изпадналите в смъртни грехове много често всичко е ясно и без лекар – и за болния, и за околните. „Пропаднал човек”, – казват за такъв, едни с болка, други с осъждане, трети със злорадство.

За една такава „неизлечимо болна” и „безнадеждно пропаднала” си спомня Православната Църква днес и в петата неделя на Великия пост.

Преди много-много години на пристанището в Александрия един кораб се готвел за отплаване. Той заминавал за Светите Земи, пътниците му били поклонници-християни, тръгнали да се поклонят по местата на Господните страдания и да се докоснат до Животворящия Кръст Христов, който тогава се намирал в Светия Град. Преди самото отплаване към благочестивите поклонници се присъединила и една жена, която мнозина познавали. Това била известната в града блудница Мария.

Както по-късно разказвала сама, това било добра възможност да се отдаде на разврат по време на морското пътешествие в компанията та толкова много мъже. Мария нямала пари за пътуването, но, когато казала, че може да заплати „по друг начин”, моряците, със смях и груби шеги, я пуснали на кораба. След време, когато се покаяла, Мария станала отшелница в Йорданската пустиня, достигнала съвършена чистота и святост, и с ужас се питала, как ли морето е издържало онзи разврат, който вършила по време на пътуването. Нямало мъж или юноша, които да не била съблазнила, блудството ѝ нямало граници през целия път.

Съвсем млада, почти дете, тя била обладана от похот, от жажда за плътски наслаждения. Всички ние,в една или друга степен, сме поразени от този грях: кой на дело, кой словом, кой с мисли или потайни чувства. Някой се бори – повече или по-малко успешно, а друг, без да се съпротивлява, следва желанията си, като ту се осъжда, ту се оправдава.

Силна и твърда по натура, Мария Египетска се отдала на този порок изцяло. Дълги години тя живяла единствено за наслаждения, като с времето страстта се разпалвала все повече и повече, и тя не виждала в живота друг смисъл. Ако някой беше попитал жителите на Александрия, които я познавали (както благочестивите, така и онези, които се ползвали от „услугите” ѝ), дали е възможно тя да се спаси от вечната погибел, едва ли някой би потвърдил тази възможност. А ако им бяха казали, че тази жена не само ще се спаси, но ще стане една от най-великите светии, почитани от Църквата, - те биха приели това за безумие.

Но Небесният Лекар може онова, което не е по силите на земните лекари. За неизлечимо болните телесно лекарят може да каже: „Няма надежда”, въпреки протестите на роднини и близки и на самия болен, които не искат да губят надежда. Целият свят може да се отчае от потъналия в пороците човек, а Небесният Лекар продължава да вярва в него, да се надява на неговото обръщане и изцеление.

Обръщане и изцеление… Това не е едно и също. Много протестантски проповедници призовават и обещават: „Обърнете се към Господа – и сте спасени. Приемете Христа в сърцето си, и Той ще ви приеме в Своето Царство”. Православната Църква не гледа на нещата така просто. Обръщането е само началото на изцелението, то прави спасението възможно, но не и случило се, все още не.

Предстои дълга и мъчителна работа. Грехът е поразил духа, душата и тялото. Обръщането е насочване на духа от мрака към Светлината, пълна преоценка на ценностите, желание да напуснеш греха и да тръгнеш към Бога, към Истината, към Светостта и Чистотата. И в този момент, когато решението е взето, когато новият път е ясен, изглежда, че ще бъде толкова лесно и радостно да се върви по него. Но ако нашият дух е решил нещо, това съвсем не означава, че душата и тялото веднага ще се съгласят с него. И ако волята и съвестта са против греха, то много често тялото и душата жадуват за него още по-страстно от преди. След обръщането идва борбата. И тази борба е през целия живот на всеки истински християнин.

Пристигнала в Йерусалим в Деня на Въздвижението на Честния Животворящ Кръст, Мария Египетска имала страшно знамение. Тя не могла да влезе в храма, някаква Невидима Сила я спирала. И жената разбрала, що за Сила е това. Разбрала, първо, че Бог наистина съществува; и второ, че тя, ТАКАВА, няма място до Него.

Този ден станал повратен в нейния живот. Първо била молбата за прошка и решимостта да започне друг живот. И Мария получила прошка, но не спряла дотук. Тя знаела, че покаянието е много повече от молбата за прошка и получаването ѝ. Покаянието – това е пълна промяна на съзнанието и очистване, възстановяване, преобразяване на цялото човешко същество: на духа, душата и тялото. Едно е – да осъзнаеш греховността и гибелността на похотта, друго е – да отучиш от нея душата и тялото.

Мария отива в пустинята, която става бойно поле в неспирната й война за чистота, целомъдрие и святост. Първите 17 години борбата била мъчителна, изглеждала, безнадеждна. Душата и плътта искали това, към което били така привикнали и без което сякаш не можели. И едва след 17 години Мария почувствала освобождение. Следващите години били вече не очистване, възстановяване, а израстване, възход към богоподобно съвършенство.

За подвига на Мария Египетска Православната Църква си спомня всяка година в петата неделя на Великия пост. Не може да не се възхищаваме от постоянството и силната воля на подвижницата; не може да не се радваме на факта, че за нито един грешник не е затворена възможността за обновление, а това значи, че и за нас, докато сме живи, не е затворен пътят към съвършенството. Но на мен в тези дни ми се иска да поговорим и за нещо друго – за онова, което се случило преди обръщането ѝ: за злополучното плаване, за което с такъв срам си спомняла Мария, и с което завършила греховната част от нейния живот. И дори не за самата Мария, а за онези пътници, с които тя съгрешавала.

Пътниците, да припомним, не били случайни, а благочестиви, и плавали не по някакви свои дела, и не за отдих, и не за развлечение, а за да се молят на Бога в най-святото място на Земята – в Йерусалим. Целта на пътуването им била да вземат участие в празника Въздвижение на Кръста – на онзи Кръст, на който бяха умити с Кръвта на Христос греховете на света, греховете на всеки един от нас.

А нима нашата Църква не прилича на кораб, и нима курсът на този кораб не е към Йерусалим (духовния Йерусалим!)?

А ако е така, то не е ли онзи кораб, на който плавала Мария, образ на нашия кораб? И ние, членовете на Христовата Църква, не приличаме ли по нещо на онези поклонници, които добре знаели целта на пътуването си, но това не им попречило по пътя да вършат онова, което вършили?

Мнозина, вероятно, са презирали Мария, смятали са себе си за истински християни, а на своята спътница гледали като изчадие адово. И никой от тези „християни” не е можел да си помисли дори, че сред тях е една велика светица. Съгрешавайки с блудницата, те вероятно са винили нея, а за себе си са разсъждавали така: „Да, немощни сме. Но, когато стигнем брега, ще се покаем, и милостивият Господ, знаейки нашата немощ, ще ни прости”. И ако бяха ги попитали, дали е възможно покаяние и обръщане за Мария, едва ли някой би отговорил утвърдително: „Такива като нея са погинали окончателно и безвъзвратно”.

Ето такъв бил корабът, такова било пътуването, такива били поклонниците. А аз не мога, отново и отново, да не си помисля: за нас става дума там, това е нашият кораб, и поклонниците сме пак ние – ако не всички, то повечето. Знаейки накъде води пътят, какво правим ние по този път! Не мога да си представя, че блудният син, връщайки се при баща си, е продължавал да греши по пътя. Ние също, уж се връщаме, но как се връщаме! И утешението ни дори е готово: „Бог е милостив, Той знае нашата немощ”. И още – сред нас винаги има една позната „Мария”, било тя или той, която ни се струва хиляда пъти по-грешна от нас: „Е, за тях точно няма прошка със сигурност”. И когато Господ е казвал: „митарите и блудниците преварват ви в царството Божие” (Мат. 21:31), не го ли е казвал на нас?

Нашият кораб плава към Светите Земи. С каквото и да се занимаваме на него, както и да се държим, той няма да промени своя курс. Нищо не може да отмени онази среща, с която завършва всеки човешки живот. Да се надяваме на Божията милост, не е излишно, но милосърдието действа само там, където има искрено, дълбоко покаяние, истинско обръщане. Има ли го в нас?

Преподобна майко Марийо, моли Бога за нас! Амин.

Превод от руски: Румяна Рашкова
Източник: pravmir.ru