Литургията е икона на Царството Божие

Епископ Йован (Пурич) е роден през 1965 г. в с. Миячи край гр. Валево, Сърбия. През 1985 г. завършва Белградската духовна семинария „Св. Сава”. По-късно учи в Богословския факултет на Белградския университет. През 1991 г. постъпва като послушник в манастира Троноша край Валево, а на 14 май 1995 г. е ръкоположен за йеромонах от сръбския патриарх Павле. През 1996 г. завършва с отличие Духовната академия в Санкт Петербург, където защитава докторски труд по византология. Хиротонисан е за епископ през 2004 г. През 2009 г. защитава докторска дисертация на тема „Философия на възпитанието в трудовете на св. Йоан Златоуст” във Философския факултет на университета в Източно Сараево. През 2011 г. е избран за Нишки епископ. Автор е на книгите: Икона и духовност (2010), Литургията и съвременният свят (2011), Христология (2012), Библейски и богословски основи на спасението (2013) и др., публикувани на сръбски език. Нишкият епископ Йован (Пурич) бе гост на тазгодишното издание на Седмицата на православната книга във Варна.

С Нишкия епископ д-р Йован (Пурич) разговаря отец Василий Шаган
 
Ваше Преосвещенство, наскоро в Ниш бе отбелязана 1700-годишнината от издаването на Миланския едикт. Какво ни дава връщането към това събитие, какво е неговото значение в нашия живот?

Не бива да забравяме, че преди издаването на Миланския едикт император Константин Велики е имал видение, откровение за Кръста като знак на победата. „С този знак ще победиш!”, чул той в съновидение и поставил знака на щитовете на войската си. И победил с Христовата сила. За него това е лично обръщане, поврат в живота му. Бидейки езичник и владетел на Римската империя, той носел в себе си тази тайна и се подготвял. Подготвила го болестта, подготвил го и самият живот, който го смлял, и едва в края на дните си той приема кръщение. Преди това обаче Константин Велики поставя въпроса за религията и провъзгласява, че християнството е равноправно с останалите религии. Това е не просто жест на толерантност, това е обрат в историята на човешкия род, ново предизвикателство за християните, които са всъщност граждани на Небесния град, а на земята пребивават само временно, очаквайки Царството Божие. И ето сега, при император Константин, имаме приближаване до Небесното царство.

Изключително важно в този контекст е да оценим наследството на Константин, онова, което възприемат от него неговите приемници – владетели като Теодосий I и Юстиниан Велики. Освен това всички ние, славянските народи – и българи, и сърби – сме също наследници на Римската империя в нейния византийски контекст. В светлината на небесното видение Константин решил да построи на Босфора град, първия европейски град в същинския смисъл на думата, порта между Азия и Европа, град на юдео-християнската култура, възприемаща в себе си както античната и римската култура, така и юдейското наследство. Така се създава ромейската култура, в която за пръв път в историята се срещат толкова дълбинно вярата и културата. В епохата на Константин това е невероятно предизвикателство, затова той е велик визионер, който подобно на земеделеца засява семето дълбоко в земята и то дава плодове в свое време. Тези плодове са удивителни, става дума преди всичко за плодовете на Църквата, на гроба Господен и Голгота.

Когато говорим за Константин Велики, трябва да имаме предвид, че той е възпитан духовно от своята майка, царица Елена. Тя му предава християнската вяра, която той пази и таи дълго в себе си. Неговата святост обаче не е свързана с добродетелния му живот. Напротив, Константин е грешен човек и подобно на други владетели му приписват немалко злодеяния. В това отношение римокатолиците, които не го прославят като светец, имат своето основание (император Константин Велики е канонизиран само от Православната църква). Православните обаче го почитат като светец, имайки предвид не само нравствената страна на спасението, а и неговата онтологична страна. Защото светостта включва и това да отговориш на предизвикателствата на своето време, да отвориш вратата, когато Бог чука на нея, давайки ни своите знаци и откровение. Тук става дума за обръщане и това е духовният смисъл на празника. В Ниш Църквата отпразнува преди всичко духовното раждане на Константин, макар той да се е родил на това място физически. Всъщност императорът е имал свой дворец в Ниш и е посещавал града, макар и не толкова често. Като владетел Константин дава повече плодове на Запад, във Великобритания и други западни страни. Според някои той прави „грешка”, като пренася столицата на Босфора. И това не му е простено, не му е простено, че избира Христос – благодарение на майка си и тайната на Божия промисъл – че чрез този избор се ражда християнската култура. Като казвам това, мисля не само за съгласието между държава и Църква. Знаете, че в това отношение е имало големи изкушения. Константин е бил надзорник или епископ на народа, но не се е месил в делата на вярата. Като император той присъства на Първия вселенски събор в Никея през 325 г., когато е формулирано нашето верую – Символът на вярата, допълнен от Втория вселенски събор в Константинопол по времето на император Теодосий I. Аз вярвам, че и тук, в България, хората чувстват, че са наследници на тази велика идея, според която тъкмо тук, на земята, в един народ може да се въплъти Христовият дух. Впрочем историята е християнско понятие, първо, поради това, че разкрива личността и личното откровение, и второ, поради факта, че проявява свободата. Император Константин Велики дава именно свобода.

Честването на тази годишнина е празник не на една епархия или на една поместна църква, а на цялата Църква. Ние, православните, казваме, че за нас не съществуват граници. Ние сме в един Хляб, в едно Причастие, в една вяра и в един живот и според тази вяра сме едно в Христа. Затова говорим за всекосмичност и вселенскост, за православен глобализъм, тъй като Бог, Творецът, е станал човек, а творението е призвано да слави Бога. Всичко, което е най-позитивно в античната и римската култура, е сюблимирало в културата на Византия. Византия не е някакъв национален, затворен в себе си феномен, напротив, византийската култура е отворена. Истинско предизвикателство е било това изкристализиране на християнската вяра от езичеството, от античната култура и философските учения на онова време.

Не бива да забравяме обаче, че ние очакваме Божието царство, а не градим някакво земно царство. Тази есхатология, която влиза в историята с първите християни и с откровението на цар Константин, става присъща за християнската култура. Трябва да припомня, че император Константин е искал да построи на Босфора новия Йерусалим, а не новия Рим. Изкушението на империализма е римска идея, която съществува и днес. В отделни исторически периоди тази идея е налагана, включително с насилие, с огън и меч. Но духовността на Църквата няма нищо общо с това изкушение и с подобно насилие, не тази идея Църквата трябва да благославя и реализира. Вие знаете какво са причинили кръстоносните походи и Инквизицията. Онези, които тръгнали уж да освобождават Йерусалим, са осквернили църквата „Света София” в Константинопол. Следователно празникът, който честваме, е не толкова церемония, а преди всичко Литургия, която излъчва своята вяра и своята дълбина към целия свят, очакващ Спасител и спасение. Така че нашето честване на Константин Велики отразява в най-голяма степен нашата отговорност пред този свят. Това важи и за моята епархия и моя град, които трябва да бъдат християнизирани. Трябва да ви кажа, че сред сръбския народ старозаветното и езическото наследство е все още доста силно застъпено. Предстои нова християнизация на всички народи, както и нови предизвикателства пред православната мисия на други континенти. Новата ни мисия е предизвикателство да проповядваме Христос на всички народи. В този смисъл християнството е младо. По думите на Достоевски православието е запазило образа на Христос, то постига изключителен синтез между вяра, изкуство, наука, икономика... Всеки народ по свой начин приема и отдава своите дарове. Но ние имаме дълбоки исторически корени, които са преди всичко библейски и юдео-християнски, а това ни вменява едно много сериозно и отговорно отношение към миналото. Само в такъв контекст има смисъл да честваме този празник.

От доста години изследвате църковната култура, какво е според вас нейното място в съвременния свят, дали тя би могла да съдейства за обновяването и одухотворяването на съвременната култура?

Нека първо се насочим към етимологията на думите култ (cultus) и култура (cultura). Имат ли тези думи общ произход, възможна ли е култура без култ? Какво представлява култът? Ние твърдим, че това е Божията служба, Литургията. Както казва отец Юстин Попович, светът е Богоявление, една голяма Теофания, Христофания. Светът е явяване на Логоса, а човекът е богослужение, той е не просто homo sapiens, homo ludens или homo adorans, той е сътворен по Божий образ, същество, което прилича на Бога. И това същество се култивира, обожва и спасява чрез култа като синтез на всичко онова, което Бог е дал на човека като боготърсач. Човекът е боготърсач, същество, стремящо се към Бога. Всяко търсачество в Стария завет, в Античността, във философията, в литературата, в поезията е всъщност стремеж към Логоса, който е Logos spermatikos (пораждащ Логос), Logos enbiblos (ословесен Логос), Logos ensarcos (въплътен Логос). Логосът е като Божия икона, Божий символ – човекът се е раздвоил и разчупил, затова гърците използват думата σύμβολον, която означава буквално да съединиш двете счупени страни на един и същ предмет. След грехопадението божественото и човешкото в човека са разделени, разцепени. Тази раздробеност е характерна и днес за човешката цивилизация и светската култура. Съществува разлика между понятията култура и цивилизация. Цивилизованият човек притежава умения да обработва земята и хората, тоест да се занимава с педагогика, да обучава. Културният човек е духовен, а не душевен човек. Духовен човек пък е този, който има в себе си Божия дух, това е Светият Дух, чрез Който Бог се открива на хората. С други думи, духовният човек познава вдъхновението.

Духовни хора е имало и има както на Изток, така и на Запад. Изучавайки всички религии – както твърди Мирча Елиаде в своите трудове – можем да видим човека в неговата същност, можем да стигнем до ключовите моменти, които се отнасят до всички религии. Благодарение на тези изследвания съвременната наука стига до дълбокото разбиране, че човекът е homo religiosus, същество, създадено за вечен живот, за безсмъртие. Всички артефакти, които са оставили следа в историята, във времето и пространството, свидетелстват за тези докосвания до Божия Дух. Един мой учител ми бе казал: „Ако искаш сериозно да се занимаваш с наука, изучавай темата за Логоса, иконата и символа и съедини всичко това”. Взрем ли се в гръцката философия, ще видим, че човек има потребност да обединява, да съединява, да оздравява, което е възможно единствено ако съедини божественото и човешкото в себе си. Това е Личността на Богочовека Христос. Човекът има потребност да съедини онова, което е раздробено и раздвоено, да съедини божественото и човешкото в една Личност и именно за това единение свидетелства християнската култура през цялата й история. Във всяка форма, независимо дали става въпрос за архитектура, музика, църковно пеене или живопис, има комуникация, двустранен процес на взимане и даване. Какво значи това? То значи, че християнският етос е навлязъл дълбоко в поривите на един народ. И макар да сме в непрестанна битка с езическото и архаичното в себе си, ние имаме потребност да обединим това, което е уникално. Така че култът, литургията и духовността са оказали радикално влияние върху формирането на етоса на всеки народ.

Вие много точно казахте, че съществува църковна култура. Тя обаче не е синкретична, нито е неопределена. Толерантността не означава липса на определеност, нито безразборно обединяване на различни вярвания и мисловни нагласи. Днес съществува голяма опасност от неоезичество, както и опасност от движение навътре в самото християнство, една самовлюбеност и самозатвореност. Затова ние трябва да отговорим на предизвикателствата на съвременността, да бъдем мъдри и да се научим да различаваме духовете – кои са от Бога и кои от дявола, да видим, че Бог промисля историята и че не можем да избягаме. Трябва да се опазим и от това да не се влюбим в историята, да не се влюбим в земното царство. Затова създаването на иконата е свързано с духовността и с Литургията. Литургията е икона на Царството Небесно. Знаете, че на Седмия вселенски събор са победили културата и изкуството. Ако Седмият вселенски събор не беше формулирал истината, че можем да се покланяме и да отдаваме чест само на Единия Бог и че всъщност правим именно това, когато се покланяме на иконите, ние нямаше как да постигнем това христологично равновесие между божествено и човешко. Затова битката за иконите е увенчана с победа, за да може целокупната култура да бъде вдъхновена от Литургията и богослужението. Затова за нас светите отци са духовни старци, καλός γέρος, оттук идва и думата добротолюбие, а тя обозначава онзи, който едновременно обича и добротата, и красотата, и истината. Всичко това е съединено в едно като Света Троица, защото без истина няма доброта, а без доброта няма красота. Истината, доброто и красотата са обединени в духовността, в духовната и църковна култура, която не е нещо консервативно, не е стара реликва, която може да бъде излагана единствено в музеите, а е живият храм и живата Църква, която е винаги действена и дава своите плодове. Затова като християни ние не бива да се затваряме, а тъкмо обратно – ако живеем в Христовия дух, ако живеем в исихастки дух, с Иисусовата молитва, тогава ще внесем промяна в обществото. Всъщност тъкмо исихастите са били големи революционери, със своя дух и със своето присъствие те са предизвикали невероятни промени. Защо са идвали от пустините в градовете? Защото повече не са могли да издържат от голямата Божия любов, за разлика от хората, които живеят в града, но са затворени в своя свят и тегнат към смъртта, проповядвайки културата на смъртта. Затова днес в съвременното изкуство има толкова много поклонници на танатологията, на смъртта. Има тяга към безкрайното, която обаче води до самоунищожение, до смърт. А ние, християните, вярваме във Възкресението.

Съгласете се, че Литургията е висшият култ, в който светът или човекът заедно със света се съединява с Бог чрез Христа, чрез Логоса и в Светия Дух. И това за нас е най-голямата култура, която самите нас култивира и ни издига като истински човеци. Дали мислите, че тази култура, културата на Литургията, трябва да бъде явена и показана на света, който е в такава голяма културна и духовна криза?

Ако се фокусираме върху кризата на съвременния човек, ще видим, че действително става дума за духовна криза. Криза означава не край, а проверка, κρίσις значи съд, проверка къде сме, къде се намираме. Сега имаме сериозни екологични проблеми, но най-добрите еколози са всъщност духовниците. Защо? Защото те са устроили своя дом, своята къща, своята вътрешност, което ще рече, че ние, които вярваме в Божието домостроителство и живеем в Божия дом, живеем в едно отечество и в един дом, чийто домакин е самият Бог, както пише Георгий Флоровски. Ние трябва да пазим това творение, защото Бог чака да се явят Божиите синове. Къде? Както преди малко казахте – в Литургията. Защото светът като дар Божи се принася като „Твоя от Твоих” . И къде намира изцеление той? Намира го в Литургията, в храма. Всички елементи на света, на творението се принасят в Литургията и влизат в църквата да се осветят – на Богоявление се освещава водата, освещава се целият храм, когато се прави лития, се освещава цялото творение. Всекосмическата литургия се служи на небето и на земята, тогава слиза Божията светлина, Божията благодат, без която няма обòжение. Къде е границата между психиатрията, психотерапията и изповедта? Вие можете да разговаряте, да предложите човешка помощ, но творението, човекът и светът се нуждаят от намеса свише, те търсят намеса свише. Тук е допирът между есхатологията и историята, влизането на небесното царство в земното, докосването на небето и земята. Съществуват свети мощи, свети икони, които чудотворят и плачат. Служил съм в манастира на свети Василий Острожки и ще ви кажа, че там неведнъж са получавали изцеление както християни, така и хора, изповядващи други религии. Съществуват места, които са осветени от молитвата, там са се проливали потта, сълзите и мъката на целия народ и тези сълзи са родили плодове със собствен аромат и мирис. Днес имаме плодове, които нямат свой мирис и вкус, които са блудкави. Блудкав е човекът, блудкава е и културата, изгубила своя аромат. Светите отци казват, че когато изчезне уханието на цветята, пеенето на птиците, блеенето на овцете и агнетата, тогава ще дойде краят на света. Както пише в Откровението на св. Йоан Богослов: „понеже си хладък, и нито горещ, нито студен, ще те изблювам из устата Си” (Откр. 3:16). Трябва да се явят Божиите синове, да се яви ново небе и нова земя. Това очакваме и за това се подготвяме чрез Литургията. Затова ни е нужна православната екология, грижата за нашия дом, който да опазим, а не да го тровим, тровейки със злото себе си, другите и света. Нужно е да се отворим и да живеем за този свят. Това иска Господ, това иска Светият Дух – християните да бъдат светлината на света, онези, които не угасят своя светилник, а го оставят да свети и да бъде пътеводител от този свят към Царството небесно. Трябва да се молим на Бог, но не само с думи, а и с въздишки, тогава ще дадем плодове, които ухаят.

1 Тези Твои дарове от всичко, което е твое, принасяме на Тебе, за всички и заради всичко - възглас от Златоустова св. литургия - Б. р.

Сп. "Християнство и култура", бр. 9/2014