Кръстът - основа на църковния начин на живот

(начало на темата - ТУК) 
Всеки начин на живот на хората има своя основа и правила, съобразно с които съществува и се развива, тъй като без съмнение, след грехопадението на човека, условията, в които живее той, стават много по-трудни. Умът на човека изпаднал в мрак и изменил отношенията на човека с Бога и с неговите ближни. Човекът с помрачен ум станал користолюбив, самолюбив, самодостатъчен, зъл, и всичко това се отразило трагично на живота на обществото. Затова се появили много закони, които и тогава, и днес се борят да подобрят живота в обществото. Така държавното устройство и редът във всяко човешко общество се основава на логиката, разума и на човешката изобретателност и, което е напълно естествено, всички те зависят от социалните условия, но и от възможността да се извърши изцелението на душата на човека.

Но начинът на живот на Църквата носи кръстен характер. Църковният живот е утвърден върху Кръста на Христос. Ние призоваваме Христос да запази всички с Кръстния начин на Живот: „И Твое сохраняя Крестом Твоим жительство”. Мисля, че повечето хора не знаят, че Кръстът е основата на православния църковен начин на живот. И не знаят, че православният начин на живот има кръстен характер. Затова бих искал да споделя някой мисли по този въпрос,тъй като вярвам, че ако успеем да разберем тази велика истина, ще успеем да вникнем и в истинския дълбок смисъл на Православието.

В учението на светите отци Кръстът не е само дървото, на което Христос завършил Своя земен живот и възтържествувал над силите на злото, но Кръстът е и нетварна Божествена енергия (действие), което спасява хората преди Закона, след Закона, преди въплъщението на Христос и след въплъщението на Христос.

Светителят Григорий Палама разкрива това основополагащо учение на Църквата. Той подчертава, че Кръстът е „упразднение на греха”. Той също акцентира, че Кръстът Христов „бил по тайнствен начин предвъзвестен и предобразен в древните родове и никой, никога не е бил примирен с Бога, освен чрез силата на Кръста”. Това означава, че Кръстът Христов бил тайнствено предизобразен още в Стария Завет, и всъщност, както казва по нататък св. Григорий в своето слово, Кръста бил преживян от праотците и пророците. Те „били приятели Божий много преди Закона, и без Кръста това не можеше да стане”. Така че „и Кръстът е бил много преди да се извърши (открие) неговата тайна”.

Разбира се, образът на Кръста, на който Христос завършил Своя живот, е достоен за чест и поклонение, защото е икона и образ на разпънатия Христос. Кръстът има голямо достойнство, защото, според св. Григорий Палама, Христос със Своята смърт и телесни страдания, със страданията на тялото, което възприел от Пресветата Дева, „чрез което богомъдро привлякъл началозлобната змия и чрез Кръста освободил от властта на дявола целия човешки род”.

Затова и спасението на целия човешки род е станало чрез Кръста. Следователно Кръстът е оръжието, на което Христос умрял и с помощта на което Той удържал победа над силите на тъмнината. В същото време Кръстът открива и нетварната Божествена енергия, която спасявала и спасява хората преди и след закона, преди въплъщението на Христос и след него.

Църквата се утвърждава на Кръста, и целият църковен живот, както казах, всъщност е кръстен. Отците казват, че е необходимо да се покланяме на образа на Кръста, защото той е знак и най-силно оръжие за победата на Христос над дявола и над всичките му вражески пълчища. „От него треперят и се тресат демоните и се изгонват и видимите врагове” (Св. Григорий Палама).

Бих искал да посоча три неща, от които се вижда, че начинът на живота в църквата е кръстен и е основан на Кръста.

Първо, Тайнствата на Църквата, които са центърът на духовния живот, се извършват с енергията (действието) на Кръста. Водата в купела за кръщението се освещава със знамението на Честния Кръст, тъй като не само самият кръст, но и знакът на кръста се явява божествен и достопокланяем, а следователно и свят. Когато се потапяме в свещения купел на кръщението, ние се потапяме в смъртта на Христос, с което се означава и нашата причастност към силата на Неговия Кръст. Когато ни помазва със Светото миро, свещеникът изобразява върху нас знака на Честния Кръст. Тайнството на Божествената Евхаристия се явява преживяване на тайнството на Кръста и участие в него. По време на Божествената Литургия не възпоменаваме чудесата, които Христос извършил през земния Си живот, а възпоменаваме Кръста, смъртта Му и Неговото Възкресение.

И когато свещеникът призовава Бог Отец да изпати Светия Дух, за да се извърши освещаването на хляба и виното в Тялото и Кръвта на Христос, той изобразява над тях Честия Кръст. Същото става и в другите Тайнства, и във всички чинопоследования на Църквата. По време на Венчанието, над новобрачните се изобразява Честният Кръст, и се казва, че целият християнски живот в семейството е кръстен. И ако ние разгледаме семейния живот като Кръст, тогава наистина може да обясним и да постигнем това тайнство православно.

Второ, целият живот на християнина наистина е кръстен. Св. Григорий Палама, като тълкува заповедта на Христос за това, че който иска да върви след Него, трябва да вземе кръста си, говори за два начина на взимане на Кръста от човека. Единият е, когато предадем живота си по време на гонения срещу Църквата, като по този начин пренебрегваме нашия биологичен живот заради славата Христова. Вторият е, когато по време на мир в Църквата човекът живее благочестиво и се подвизава да понесе Кръста, като разпъва в себе страстите и похотите.

Цялото Свещено Писание е изпълнено с примери за този път. „Умъртвете земните си членове, сиреч пороците” (Кол. 3:5). Преподобният Исаак Сирин говори за кръста на деянието и на съзерцанието. Разбира се, думите деяние и съзерцание в православната традиция имат абсолютно друг смисъл от този, който им придават западните християни. Те смята, че деянието е мисионерството, т.е. стремежът да се „евангелизират” народите, а когато говорят за съзерцание, то под това разбират разсъждение и размисъл за Бога и за други различни въпроси на християнското вероучение.

Но в православната традиция, под деяние ние разбираме главно покаянието, чрез което се очиства сърцето.

А съзерцанието в православната традиция е просвещението на ума, което се проявява в умната молитва и в съзерцанието на нетварната слава Божия.

Както деянието, така и съзерцанието са съпреживяване на Кръста.

Когато човекът се труди усърдно над изпълнението на Божието слово: „Излез от твоята земя, от твоя род и от дома на баща” (Бит. 12:1), т.е. когато е призван да умре за света, за да остави зад себе си тварните неща, когато се бори за изпълнение на Божията повеля: „събуй си обущата от нозете” (Исх. 3:5), за да съблече кожената дреха, в която се е облякъл, и чрез която действа грехът, както и да умъртви плътското мислене, което воюва против закона на ума. А когато е призван да се издигне на планината на съзерцанието на Бога, след правилно извършения подвиг, това е наистина преживяване на тайнството на Кръста. Затова, когато коментира тези думи, св. Григорий Палама отбелязва:, „съзерцанието на Бога е тайнството на Кръста, и от него произтича друга тайна, която е по-голяма от първата”.

Така че преживяването на Кръста е отбягването на всеки грях, точно както и избягването на всеки грях е мъртвост (неподвижност) на човека към греха. Затова казваме, че християнският живот е преживяване на Кръста, т.е. на мъртвостта за греха и на откриването на славата Божия в мъртвите за греха.

Трето, цялата атмосфера на Правосланата Църква е кръстният живот.

Богословието е израз на кръстния живот, защото то предполага умъртвяването на стария човек. Никой не може да богословства, ако няма опит за Бога, а не може да има опит за Бога и общение с Бога, ако преди това не се очисти. Затова преподобният Йоан Лествичник казва, че „предел на непорочността е богословстването”. Както така нареченото апофатическо богословие, така и катафатическото богословие предполагат очистването на човека и умъртвяването на плътските движения в душата.

Литургичното изкуство, което е израз на църковната традиция, също е кръстно. Православната иконография, православната архитектура, православната химнография и пеене също имат за свое основание и условие Кръста. Основата на всички видове литургично изкуство са етапите на духовното усъвършенстване, т.е. очистването, просвещението и обожението. Ако приемаме литургичното изкуство само външно, напразно ще се трудим, и този труд няма да ни помогне в стремежа да се спасим.

Мисля, че няма смисъл в това, да се противопоставя западното религиозно изкуство на така нареченото византийско, ако при това не живеем в подвиг и борба да вървим по пътя на Кръста, т.е. на очистването, просвещението и обожението. За да може някой да пее на Бога православно и според традицията, необходимо условие е да придобие православен нрав и етос. Този нрав не се придобива просто с външно съответствие на традицията, а най-вече според степента на нашето съответствие на терапевтичното възпитание и образование, към които ни призовава Църквата.

От православното учение знаем много добре, че иконите освещават човека, който им се покланя, като спазва две условия. Първото е, че освещението, което се получава, е причастност на Божията благодат, по силата на ипостасното съответствие на иконата с нейния божествен първообраз. Второто е, че освещението се получава в съответствие на степента на кръстния живот на човека. Ако той е на степента на очистването, тогава благодатта му съдейства за очистване; ако се намира на степента на просвещението, тогава благодатта му съдейства за усъвършенстване в просвещението; а ако се намира на степента на обожението, то благодатта му съдейства за това. Така се оказва, че само поклонението на иконата, дори тя да е византийска, без причастност на човека към божията благодат, т.е. без следването на кръстния терапевтично-аскетичен метод на Църквата, няма да даде на човека нищо. Същото се отнася и за другите литургични изкуства, ако не се следва кръстният начин на живот.

Православният начин на живот предполага умъртвяване на външните чувства, за да се разкрият и да възкръснат вътрешните. Той предполага отхвърляне на самолюбието заради любовта, преодоляване на егоизма и изменение на човека чрез любовта, която не дири своето, т.е. преображение на всички сили на душата, така че да действат не противоестествено, а според природата и свръхестествено. Целият този начин на живот се нарича покаяние и кръстен начин на живот. Тук става дума не само за външно поклонение на Кръста, но и за тайнствено преживяване на нетварната енергия (действие), т.е. очистителното, просвещаващото и обожаващото действие на божествената енергия.

Тук възниква голям проблем: държавата, дори и да е християнска, дори и да се стреми да съобразява своя начин на живот с кръстния, въпреки това не може да преживее този кръстен живот.

Църковната история ясно доказва, че християните от първите векове преживявали Краста на деянието и съзерцанието. Това се потвърждава от изучаването и четенето на Свещеното Писание и на текстовете на апостолските мъже. По същия начин се преживявало тайнството на Кръста и по време на гоненията. Но когато християнството станало официална държавна религия, надделели някой други тенденции, и така, въпреки съществуващите условия, този период станал време на отслабване на кръстния начин на живот. Аз говоря за политическите тенденции, тъй като така наречената Византийска империя направила своя избор Православието да стане главен принцип за единството на нейните граждани.

Но тази историческа епоха станала безусловно период на разцвет за монашеството, което се явило като съпротива срещу осветскостяването на християнския живот. Затова първите монаси, когато срещали християни, които идвали от света, ги питали: „Съществува ли още Църквата в света?” Те, разбира се, прекрасно знаели, че има храмове, в които се извършват Тайнствата, но питали за друго: съществува ли още кръстният начин на живот, животът, основан на носенето на Кръста, т.е. преживяват ли християните опитно деянието и съзерцанието в своя християнски живот.

Създаването на толкова много свещени правила и канони също показва, че в християнския живот е започнал процес на осветскостяване. Затова Църквата, чрез светите Отци, сметнала за нужно да изработи догматически определения и канони, които да показват къде е истината и къде е заблуждението.

Това, което ще кажа сега, може да предизвика удивление, но издигането на исихазма през XIV век, благодарение на св. Григорий Палама, станало прекрасна предварителна подготовка на народа Божий за срещата лице в лице с тежестта на настъпващото турско робство. И благодарение на исихазма през цялото турско владичество у нас се извършва завръщане към аскетическия живот на Православната църква и към практическото преживяване на кръстния начин на живот. Затова годините на турското робство всъщност могат да се разглеждат като Тържество на Православието, защото, когато били разрушени външните опори (на Църквата), възсияли вътрешните, и започнал период на преживяване на бедност във всички значения на тази дума.

За съжаление днес виждаме, че повечето от нас не живият кръстния начин на живот. При нас християнството се превръща в религия и става осветскостено. Ние не само не търсим защита от Господа, но сме загубили и подвижническо-аскетичесия живот. Богословието, богослужебният живот, и начинът ни на живот не са израз на тайнството на Кръста, но са по-скоро проява на някакъв антикръстен живот. Преобладават външните прояви, сетивата, разумът, правата и желанията. От това започват и всички беди.

Аз не искам да изброявам всички обстоятелства от съвременния живот, които са против кръстния начин на живот. Искам да кажа само следното: ако не изучаваме и не разберем какво е Кръстът, и ако не преживяваме тайнството на Кръста, няма да разберем какво е Православието и какво трябва да бъде нашето място в Църквата, и съответно напълно естествено няма да разберем нито какво е възкресението на душата, нито какво е спасението на човека. И така, както казват светите отци, този, който не познава опитно Бога и няма опита на Божията благодат, той на практика е атеист. Атеисти не са само тези, които не вярват в Бога, но и тези, които нямат личен опит от преживяването на Бога.

Животът на Църквата е кръстен, т.е. той е основан и утвърден на Кръста, и от него се напоява. И православното християнство се явява кръстоносене, приковаване и пребиваване на Кръста. Това се чувства непрестанно. Затова, който е разпънат на Кръста, е свободен.

(начало на темата - ТУК)

Превод от руски: Борислав Аврамов 
Източник: apologet.spb.ru